Размисли за стихотворението на Христо Фотев „Колко си хубава …”
Малко предистория: стихотворението "Колко си хубава" е посветено на М.К. Зад
тези инициали е скрито името на едно момиче от Бургас - Мила Керемедчиева. Тя е с
10 години по-млада от Христо Фотев. "Бях влюбен, страдах и бях щастлив. Бях
премного влюбен, за да се оженя за нея. Аз нараних това момиче много ... И ужасено от
мен избяга чак в Барселона, където живее и сега", разказва поетът.
Роден в Истанбул, но живял в Бургас, Христо Фотев до 7-ата си година говорел
само турски и гръцки. Автор е на най-нежните любовни стихове в българската
литература. За него Румен Леонидов казва: „Фотев е Малкият принц на любовната ни
лирика. Той превръщаше тостовете и покаянията в свещенодействия, целият се
състоеше от жестове и жестикулации, той бе самата влюбена възхита от по-добрите
частици на живота…"
Един мъж, до болка влюбен в една млада жена, не може да обуздае, да задържи
чувството си и го споделя с целия свят. Един мъж стои пред един женски пейзаж, като
дете пред огън. Очите му са широко отворени за грациозната неуловимост на пламъка,
тялото усеща топлината, душата страда, защото предчувства, че видението е преходно,
мимолетно и ще си отиде.
Тази жена е пресякла полезрението на мъжа, възбудила е страстния ловец за
известно време, но се е изплъзнала. „Плячката” е хем незаловена, хем съпреживявана,
мечта и блян, полет на духа, който отлага смъртта.
Благоговейното чувство е толкова силно, че мъжът не може да остане сам. Нужен
му е посредник. ВЕЛИКОЛЕПНАТА и чувствата към нея са толкова силни и толкова
емоционално наситени, че посредникът не може да е кой да е. Посредникът може да
бъде единствено Бог.
Една от Божиите заповеди е да не споменаваме напразно името Му. В това
стихотворение лирическият герой, който се асоциира със самия поет, го повтаря три
пъти. Дали нарушава заповедта? Не. Той вика и моли Бог на помощ да го отрезви от
поглъщането на толкова много красота концентрирана в една жена. Бог трябва да го
разбере и да не му се сърди, че я издига толкова високо, че я обожествява – нея,
хубавицата, съставена от плът.
С обръщението „Колко си хубава! / Господи, / колко си хубава!” започва и
завършва възхитата от любимата. В цялото стихотворение възклицанието е повторено
три пъти – веднъж в началото и два пъти към края. Като неподправен стон, то изразява
преклонението на лирическия герой към неговата Афродита.
Символичната втора строфа е повторена и към края, като предпоследен куплет:
всичко е прекрасно в тази преходна плът: и ръцете, и нозете, и очите, и косите. Думата
„хубава”, като епифора, поставена в края на всеки стих, тушира всяко съмнение, че ТЯ
е наистина хубава. Интересно е поставянето на очите сред другите плътски органи.
Обикновено по женските очи се въздиша неограничено, но тук те са положени наравно
с ръцете, с нозете, с косите. Тя, музата, вдъхновителката е хем божествена, хем земна.
Може да се докосне, но не може да се притежава, навярно няма да стане съпруга и
майка на децата на човека, който я обожествява, но ще си остане хубава.
Идват стихове, в които Омагьосаният от любовта шест пъти ще Я призове „Обичай
ме!” Защо? Защото тя не го обича. Навярно би могла, но ЗАСЕГА НЕ ГО ОБИЧА. Тя
му се изплъзва. Не е лесна „плячка”. Налице е възходяща градация на призива, на зова
на „ловеца” по „препускащата сърна”. Той е усетил нейната СИЛА: на ръцете, на
нозете, на очите, усетил е „цялото изящество на техните движения”. Но ТЯ е отминала
без да го обича, тя не му е повярвала, може и да е постъпила глупаво, може да е била
зла. Каквато и да е била е можела да си го позволи и той шест пъти моли „Обичай ме!”.
Като многобройни вълни прииждат стихове, в които лирическият герой търси
разширение на пространството за концентрираната в сърцето му, за обсебилата душата
му любов. От едно дълго, улично пространство, каквото е улицата той ни води, заедно с
любимата към по-затворените територии на стълбите, на някаква въображаема стая,
където ще паднат дрехите. Той е толкова развълнуван, че повтаря като пелтечещо дете
отделни думи: стълбите – 2 пъти, дрехите – 2 пъти, гребенът - 2 пъти, а най-хубавата
дума „хубава”, в този куплет „само” 5 пъти.
Може би са правили секс. Не, съвсем сигурно е че са правили секс - иначе нямаше
да има нужда от гребен, който да преподреди косите, пълни с толкова електричество, че
ако ги докосне, ще зесвети в тъмното. А дали косите не трябва да се подредят в
приличен вид, за да се скрие тази скандална любов? Можем само да гадаем. Сигурното
е че връзката е нервна, нестабилна, води до прекаляване с цигарите, а не бива. Поетът
признава, че хем иска да я обича винаги, хем ще му е невъзможно: дали защото е бохем
с широко отворени очи за още женска красота или е дете изпълнено с изумление. ДНЕС
и СЕГА той я обича и боготвори, но много добре съзнавайки непостоянството на
характера си, утре няма да може. А и тя е „пясъчна”. Великолепен епитет – дали
пясъчна, защото изтича, изплъзва се между пръстите, като шепа пясък, или пясъчна,
като непредсказуема, като стихия от чувства - заклета никога да НЕ е притежавана?
Прекрасното идва от желанието хем любовта да бъде споделена, хем не! Той се бои Тя
да не го заобича!
Стихотворението „Колко си хубава” на Христо Фотев сбъдва написаното в Новия
завет („Първо послание на Петър” 1:24) „Всяка твар е като трева и всичката и слава е
като цвят от трева, но тревата изсъхва и цветът и окапва. Само СЛОВОТО Божие е
вечно!”. Самия поет вече не е между живите, а вдъхновителката му, ако и да е жива
вече не е млада. Но ето че стихотворението продължава да живее и да е прекрасно с
неподражаемата красота на красиви думи изречени заради женствена жена. Всяка жена
би желала да чуе подобни думи за себе си, всеки мъж би желал да срещне красивата,
омагьосваща с движения, с коси, с нозе, с очи жена, на която да ги каже.
„Колко си хубава! / Господи, / колко си хубава!”
1
88
5
