Дискриминацията по полов и етнически признак в България
Социалната дискриминация ( от лат. Discriminatio- “правене на
разлика”) представлява практиката на установяване на всяко по-
неблагоприятно третиране или ограничаване/лишаване на лица от
законови права, задължения или възможности, на базата на тяхната
класа или според групата, към която принадлежат.
Социални теории, като егалитаризма, прокламират идеята, че
социалното равенство трябва да е водещ обществен принцип.
Дискриминацията, като проява на предразсъдък към даден човек
според произхода му, е заклеймявана от някои философи според
принципа на tabula rasa в западната философия, който отрича идеята
за вродени ментални способности и потенциал на отделните личности.
В контраст с тези идеи, консервативни автори, като професора по
право Матиас Сторми твърдят, че дискриминацията в обществото е
фундаментално човешко право или по-точно- базата на всички
фундаментални свободи и следователно фундаменталната свобода. В
свое есе към книгата си „Демокрацията: Провалилият се Бог”
философът икономист Ханс-Хърман Хопи твърди, че естественият
обществен строй се характеризира чрез повишена дискриминация.
Има различни видове дискриминация и те са:
-расова- установяване на неравноправно третиране на
индивидите на базата на реални или имагинерни расови
категории
-религиозна
-възрастова
-полова- Незаконната полова дискриминация е всяко действие по
кредитиране или ощетяване на лице от възможности,
превилегии или възнаграждения единствено на базата на пола
му, когато подобен аргумент не е съществено и определящо
изискване. Промяната на половите роли и повишаващото се
равноправие на вените в повечето общества се схващат като
заплаха за традиционните патриахални роли. В социален аспект
различията между половете са използвани, за да оправдаят
обществените норми и традиции в общества, в които единият
пол е ограничаван до дадени второстепенни социални роли
-дискриминация според(на) социалната ориентация
-обратна или позитивна
Като позитивна дискриминация (или обратна дискриминация) се
определя политика или действие, които дават предимство или
покровителстват групи с устойчиво недоминантно социо-политическо
положение (обикновено етнически или расови малцинствата или
жените).
Етническа дискриминация
Етническа дискриминация означава всяко различие, изклюение,
ограничаване или предпочтание на расова осноеа- включително
национален или етнически произход, имащо за цел или резултат да
навреди на упражняването на равна основа на правата на човека и
основните свободи във всички области на обществения живот.
В България до 1878 г. са формирани някои традиционни етнически
малцинства. Това са:
Турци- отделни тюркски племена (юруци) от селджукските турци се
заселват по българските земи през 14в., а по време на османското
присъствие на Балканите градските центрове постепенно са
колонозирани от турци, преминали от Анадола. След
възстановяването на българската държава голяма част от турците се
изселват от днешната територия на България на няколко вълни.
По време на едно от последните преброявания на населението
числеността на определилите се като турци 746 664 души. Турците
населяват компактно основно четири географски области- Източни
Родопи, Източна Стара планина с Предбалкана, Лудогорието и
Добруджа. Преобладаващата част от тях изповядват исляма
(713 024д.), но има и християни (източноправославни- 5425, католици-
2561, протестанти- 2066 души). Майчиният им език е турски- 720 136,
български- 26 147д.
Роми- Първите сведения за поява на по- значителни групи на
Балканите са от 13-14в. като в последствие се заселват по българските
земи на няколко вълни. Числеността им е 370 908д., но вероятно още
толкова са се определили като турци, българи или не са се
определили. Сред ромите с ромски майчин език са 319 821д., с
български- 26 147, а с турски 24 214д. Те са се разпръснали по цялата
страна ( само в Родопите тяхното присъствие е по-ограничено), като в
повечето райони са най-многобройното етническо малцинство.
Изповядват исляма (103 436) и източноправославно християнство
(180 326), а напоследък сред тях се увеличават и последователите на
протестантските деноминации (24 651д.).
Руснаци- Първите руски поселения са от така наречените староверци,
избягали от Русия по време на Църковните реформи през 17-18 в.
Техните наследници се назовават липовани и повечето от тях
населяват две села във Варненско и Силистренско. Втората голяма
вълна от руснаци идва по време на Гражданската война, водена в
съветска Русия през 1918-1921 г. Белоемигрантите са разпръснати из
големите градове. Третата вълна се състои от руснаци, които след 1945
г. сключват смесени бракове с български граждани. Броят на
руснаците към 2005 г. е 15 595 д. Те са източноправославни.
Майчиният им език е руския, но има около 650 души с татарски
майчин език.
Арменци- Преобладаващата част от тях идва в България след
откъсването й от Османската империя, поради преследването им от
османските власти. През 1946 г. наброяват 21 637 д. По- късно много
от тях се изселват в Западна Европа, Северна Америка и Съветска
Армения. У нас живеят в големите градки центрове- София, Пловдив,
Варна, Бургас, Русе. Числеността им е 10 832 д. Повечето изповядват
източноправославно християнство на Арменската апостолическа
църква (6350 д.), а източноправославни са 3821 д. Говорят на арменски
език.
Власи- Население, което говори на балкански романски езици.
Подразделят се на: власи, локализирани по крайбрежието на р. Дунав,
предимно в района между Видин и долното течение на р.Тимок;
армъни (куцовлаци, цинцари), дошли от района на пл.Грамос и
Корчанското поле през 18-19 в. Срещат се в Пещера, Велинград,
Дупница и други. Власите и армъните са източноправославни. Общата
численост на самоопределилите се като власи е 10 566 д., но анализът
показва, че така се самоопределя преобладаващото население на
Източна България, които най-вероятно са измежду т.нар. „влашки
цигани”. С майчин влавки език у нас са 5051д., а с румънски 5059 д.
Каракачани- номади, разселили се из Балканския полуостров от
праобиталищата им в Епир и пл.Пинд. Вероятно са с аромънски или
славянски произход, но са възприели новогръцкия език. Уседнали са
след преобразуванията в селскостопанския сектор през 50-те години
на миналия век в районите на Сливен, Самоков, Котел, Казанлък,
Дупница, Берковица, Враца и други. Източноправославни са.
Наброяват 4100 души.
Гърци- Заселили са се през Античността по Черноморското
крайбрежие, а също така са и потомци на елинизирано местно
население. През 1900 г. в България е имало 33 650 гърци. След
Балканските войни числеността им още нараства, но в резултат на
размяната на население с Гърция след Първата световна война
мнозинството от тях се изселжа. Днес се срещат в Пловдив,
Асеновград, Несебър, Созопол и други. Общата им численост към
момента е около 3400 гърци. Източноправославни са 2801, а
мюсюлмани са 460 души. Говорят на гръцки език.
365
39
2
