Големина на текста:
1.Политиката
Понятие за политиката. Произход, съдържание, еволюция. Социална роля на политиката.
Терминът „политика” е основна научна категория, която представлява система от теоретични възгледи и
практически действия, продукт както на цялото общество, така също и на комплекс от специални институции,
чиято цел е да се осигури оптимална хармоничност в отношенията между множеството различни социални
групи за удовлетворяването на интересите им в процеса на тяхната обществена практика.
Възникването на политиката е свързано с развитието на цивилизацията. С усъвършенстването на
производствените оръдия и възможностите на човека постепенно се появява териториалната община, където
главното е наличието на частната собственост. Възниква нужда от опазване на територията от външни
посегателства. Животът постепенно налага човешкият колектив да гласува някому право да контролира и да
регулира обществената сигурност.
Тази нова картина на между човешките отношения в рамките на териториалната община налага
необходимост и от нов тип регулиране на проблемите и отношенията с нови средства и по нова процедура.
Точно на тази основа се появява обективната обществена необходимост от появата на нов вид самостоятелна
интелектуална човешка дейност, която по-късно е наречена „политика”.
Окончателната поява на политическата мисъл като отделен продукт на човешката дейност става в
робовладелческият град-държава, където концентрацията на огромни маси , поражда проблеми, които
отделният гражданин не би могъл да реши самостоятелно. Тук за първи път част от свободните хора
получават трайна възможност да се занимават единствено с интелектуална дейност. Именно този нов
обществен слой се оказва годен, благодарение на натрупаните от него знания, да разработи и пърлите
теоретични схващания за същността, целите и възможностите на политиката. Започва доктриналното мислене
в областта на политиката, при което всяка нова историческа епоха добавя нещо ново към проблема.
Първата и най-стара доктрина за политиката в европейската политическа традиция са формирали
представителите на Атинската политическа школа. Древногръцката доктрина възприема политиката като
„това , което се отнася до управлението на града”.
В основата на политическия процес при полисната държавно-обществена пирамида стоят отделните хора –
гражданите, всеки от които има своите естествени права и интереси. Тяхното разрешаване тези граждани
лично са поверили на избраните свои управници , които управляват с механизмите на политиката.
Втората класическа доктрина посветена на политиката се оформя през епохата на Римската империя.
Римската империя вече е една огромна държава. Тя е първата колосална световна държава. Ето защо
доктрината на римляните за политиката не тръгва от обобщаването на „естествените права”, а от закона. В
основата на политическото изкуство римляните поставят закона, разработен от гледна точка на интересите на
държавата. Под политика римляните започват да разбират изкуството да се прилага законът. Главната задача
на политиката вече е спазването спазването на закона, интегриращ в себе си общото в правата, фиксирани по
волята на императора чрез издадената от него специална „конституция”. Изпълнението на волята на
държавата от администрацията, гарантира реда и правилата за решаването на обществените проблеми на
народите в империята.
Епохата на феодалното средновековие формира третата по ред качествено нова доктрина за същността на
политиката. Най-важното през тази епоха е извършената повсеместна християнизация на обществото, а тя
налага християнската революция на духа. Късното християнство играе регресивна, консервативна роля, спира
развитието на обществено политическата мисъл. Тук характерното е налагането на една извънземна сила –
Бог, не човешката личност, не гражданинът, не дори държавата, а само Бог – е формулирал и правилата за
устройството на обществото и управлението на държавата.
Човекът не е създател на политиката. Тя не само не му е подвластна, но тя не е най-важният елемент за
осигуряването на неговото лично щастие и обществено добруване. Всъщност не е работа на обикновения
човек да се занимава с политика. А общественият договор се базира на единния религиозен съюз.
Политиката е тайнство, достъпно само на 2 души на земята – на папата и краля – те са избрани личности от
Бога. Всеки опит на някой друг да се занимава с политика се обевява за ерес и се преследва най-жестоко от
християнската църква (инквизицията). Провъзгласения от църквата ред е обявен за съвършен и вечен.
След Великите Географски открития, през епохата на Ренесанса се заражда нова мощна обществена сила –
буржоазията. Третото съсловие, но то не е допуснато до властта и управлението на държавата. Това
предизвиква остри конфликти в историята и довежда до серия победоносни буржоазни революции.
Буржоазните сили оспорват феодлата догма за политическото устройство и управлението. На критика е
подложена схоластичната доктрина за политиката. Основен идеолог на тази доктрина е Николо Макиавели с
капиталовото си съчинение „Князът”. Макиавели отново реставрира рационалисткото разбиране на древните
европейски автори за политиката като съзнателна, разумна система от действия на човека. За Макиавели
политиката е знанието, което трябва да носи успех на гражданите и политиците. Да гарантира успеха им.
1
Според Макиавели владетелят или политикът трябва да е хитър като лисица, да е вълк, да плаши вълците и да
е силен като лъв.
Политиката ще носи успех на човека, само ако той борави с нея, както творецът борави с изкуството. В тези
си измерения доктрината на Макиавели за политиката вече се превръща във враг номер едно за папството и
инквизицията, за това е отлъчен от църквата.
19 век дава простор на световната индустриална революция. Възникват многомилионните отряди на
работническата класа. На базата на конфликта между труда и капитала се поява и първата класова
интерпретация на политиката, чийто създател е Карл Маркс. За Маркс политиката е „концентриран израз
на икономиката”. Маркс за първи път акцентира върху това, че формирането на конкретните политически
разбирания и политиката се базират предимно на икономическите интереси на хората. Политика на цялото
общество не трябва да има. Маркс пише за Буржоазната политика, която създава единствено условия за
икономическо робство. Истинската политика за него е преди всичко инструмент да се разрешат определени
социални проблеми на дадена класа.
Таксовата доктрина за политиката е оспорена от анархистите, според които политиката е средство за
осъществяване на организирано престъпление от страна на държавата и обществото по отношение на
свободата на индивида.
През 20 век се налага и традицията за плуралистичното доктринално мислене по проблемите на политиката.
Маркс Вебер дефинира политиката като „стремеж на човека към участие” в обществените работи, „за оказване
на влияние върху контрола и разпределението на ценностите чрез властта”. Дейвид Труман определя
политиката като основен инструмент за разрешаване на конфликтите между отделните групи в обществото.
Робърт Дал я оценява като средство, целящо да постигне компромиси между основните човешки маси в
обществото. Бихевиористите говорят дори за политиката като нещо невидимо. Проф. М.Семов я определя
като средство за превръщане на частните интереси във всеобщи (обществени). Проф. Г. Карасимеонов пише,
че политиката е сфера на социални отношения, чийто характеристики са общовалидни и задължителни норми.
Политиката има глобален характер и обхваща всички сфери на социалния живот. Политиката е уникална
спойка на обществото и изпълнява специфична социална роля в него. За това с право почти всички отминали
човешки цивилизации са смятали политиката за лост на обществения напредък и държавното управление. За
това основното правило на демократичното общество е да се изгради и поддържа един продуктивен
политически процес, който да произвежда политически продукт, удовлетворяващ всяко човешко същество.
Защото само ако политиката не се откъсва от класическото разбиране, че трябва да осигури общественото
благо на всеки, тя ще изпълни функциите, за които е предназначена.
2.Политологията
Политологията като наука и като академична дисциплина. Възникване и развитие на политическата наука.
Предмет структура. Методи и функции. Политическата наука и политическата практика.
Терминът „политология” в превод от гръцки език се разбира като наука за политиката. Тя е още наука за
властта и държавното управление. Нейният предмет включва теорията и практиката за устройството и
управлението на човешкото общество.
Политическото знание като самостоятелен дял от познанието се оформя като обособена самостоятелна наука
през последната четвърт на 19 век. Изключително значение за развитието и в глобален мащаб имат двете
основни политически школи: „Източна” или „Азиатска пол. школа” и „Европейска пол. школа”. Азиатската
традиция ражда теорията и практиката на централизираните типове обществено устройство, от където водят
началото си теориите за диктатурите. Тя се характеризира с пълно господство на централната държавна власт
и кастите над личността на отделния човек. Европейската политическа традиция формулира непреходните
ценности на демокрацията, тези ценности, които днес са в основата на модерния свят. В Европа са дадени
много повече шансове на индивидуалността при политическия модел.
Като самостоятелен клон на обществените науки политическото знание в Европа се заражда в обществото на
гръцките градове-държави през 5 век пр. н.е. Благоприятни условия за това се създават по това време в града-
държава Атина. Тогава Перикъл утвърждава модела на прякото демократично управление. При него вече са на
лице постоянни институции, разработват се общи норми за обществения живот, изгражда се цялостна система
за прилагане на единни мерки при управлението на обществото и т.н.
Древните гърци използват метода на непосредственото наблюдение върху емпиричните факти от живата
политическа практика. През епохата на Римската империя се прилага историческият метод за набирането на
политико-емпирични сведения, чрез изследване на писмени извори, за да се формулират теоретически изводи.
През епохата на Просвещението се ражда дедуктивният метод.
2
През 19 век политическата теория започва де се обвързва плътно с идеологиите. От това тя постепенно се
догматизира и започва да губи от своята научност.
В своето глобално развитие науката за политиката преминава през четири големи периода. Първият период
от развитието на политическото знание обхваща времето от 6-ти до 4-ти век пр. н.е. Това е гръцко-римската
политическа цивилизация. За гърците политиката е висша интелектуална дейност, призвана да осигури
всеобщото благо на всеки човешки индивид в държавата. Платон и Аристотел дават обяснение на проблема за
появата на политическия елит, политиците. Те доказват в трудовете си, че може да се говори за три категории
политици гражданските управници, военните и съдиите в Атинската държава. Те типологизират
политическия режим като очертават облика на тиранията, олигархията, демокрацията, тимокрацията и т.н.
Двамата мислители формулират рационалния принцип за недопускането на наследственост в политиката.
Следващият им теоретичен принос е за цената на труда, полаган от политика. Авторите извеждат принципа,
че на занимаващите се с политика не бива да се плаща.
Изключително важен принос на атинската политическа школа е обособяването на първия известен ни метод
за разработване на политическо знание – непосредственото наблюдение и обобщаването на живата пол.
практика да предшества извеждането на конкретна теоретична формула.
За разлика от гръцката епоха при римляните политиката се реализира в качествено нови обективни условия.
При римляните се налага следното определение за политиката: това е изкуството да се прилага разумно
закона. За тях политиката е справедлива, когато политиците прилагат законите по един и същи начин към
всички жители в империята. Важен принос на римските автори е разработването на проблема за ролята на
индивидуалните качества на политика.
Заслуга на римляните е разработената от тях теория за „политическия цикъл”. Съществен принос на
римските автори е формулирането на новия „исторически метод” за разработване на знания за политиката.
Вторият голям период от развитието на политическото знание съвпада най-общо с епохата на феодализма.
Това е времето на Средновековието от 5-ти до 17-ти век. Навлизането на християнството деформира силата на
европейското пол. мислене. Причина за драстичната промяна е различното третиране на връзката между
земното и божественото начало през езическата и християнската епоха. От тук следва и радикалната промяна
в представата за политиката. За християнина земното устройство е наредено от все висша божествена сила,
която е невидима и недостижима. Големият пол. идеал за християнина е да се спазват божите заповеди.
Библията, а не законът става главният източник на мярка в поли-та.
С появата на буржоазията започва третият период в развитието на европейската пол. наука
просвещенският период, обхващащ времето от 17 до 19 век. Макиавели, Спиноза, Лок, Монтескьо, Русо и др.
преобръщат из основи теоложко-библейската теория за политиката. През Просвещението е разработена
детайлно тезата за несъстоятелността на доктрината за божествения произход на властта; доказва се
безсмислието на абсолютистката централизирана власт; реабилитирана е забравената теория за
върховенството на народа като суверен в политиката; ражда се идеята за „Основен закон”, наречен
„Конституция”; очертани са контурите на пол. модел на гражданското общество като високо организирано
общество на хора с права и задължения; възниква теорията за правата на човека; разработена е доктрина за
разделението на властите; създава се учението за пол. партии и т.н.
Европейското пол. знание очертава особено през 19 век облика на доминиращите направления на модерните
идеологии. Така се налагат консервативният стил на пол. мислене, либералната пол. тенденция и социално
ориентираното пол. мислене. В края на 19 век завършва окончателното обособяване предмета на
политологията и нейното налагане като самостоятелна обществена наука.
Четвърти голям период от развитието на политологията. През 20-те години на 20 век Чарлз Мериам
предлага обективна и методологически усложнена форма на социално научно изследване, като поставя силен
акцент върху използване на понятия и методи от други области като психология и социология и върху
развитието на политическите техники. През 60-те години бихейвиористкото течение започва да определя
развитието на политологията. Бихейвиоризмът търси реализации между политиката и протичащите извън нея
процеси и явления. Политическата теория е разделена професионално на три части: историческа, нормативна
и емпирична.
През 1969 г. Д. Ийстън обявява нова революция в пол. наука, която поставя по-малък акцент върху научния
метод и се интересува повече от обществените отговорности на дисциплината и от пол. проблеми.
През втората половина на 20 век политологията реализира постижения сред които са: теорията на
политическия мениджмънт; теорията за вземането на пол. решение; теорията за пол. поведение; развитието на
пол. култура; разискване на въпросите за пол. лидерство; ражда се теорията за пол. режими; разработва се
проблематиката за пол. конфликт и методите за разрешаването й.
Методи и функции на политологията – в политологията се използват най-разнообразни методи за
изследване, които условно могат да се разделят на две групи: сравнително-исторически и емпирично-
социологически методи. Към сравнително-историческите методи се причисляват: историческото описание;
3

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Понятие за политиката

Терминът „политика” е основна научна категория, която представлява система от теоретични възгледи и практически действия, продукт както на цялото общество, така също и на комплекс от специални институции, чиято цел е да се осигури оптимална...
Изпратен от:

на 2008-02-01
Добавен в:
Лекции
по Политология
Статистика:
1,305 сваляния
виж още
 
Подобни материали
 

Политическа комуникация. Същност, форми и средства на предизборната комуникация

20 юни 2010
·
514
·
13
·
2,336
·
493

Терминът “комуникация” се появява в научната литература от началото на 20-те години на ХХ в. Постепенно той придобива толкова широка гражданственост, защото от средата на миналия век (и досега) е станал един от най-популярните в отделните социални...
 

Политически комуникации

17 авг 2008
·
759
·
32
·
13,865

Лекции по политически комуникациии -2007 г. НБУ, специалност "Масови комуникации"...
 

Политическа комуникация. Същност, форми и средства на предизборната комуникация.

05 ное 2008
·
580
·
6
·
1,163
·
269

Терминът “комуникация” се появява в научната литература от началото на 20-те години на XX в. От латински език communication- съобщения, свръзка на едно място с друго; съобщителни средства; съобщаване, известие, предаване. В различните теории за...
 

Морис Дюверже

19 мар 2009
·
124
·
3
·
854
·
134

Истинската демокрация е нещо по-скромно и по-реално. Тя се определя чрез “свобода на народа и за всяка част на народа”. Свобода не само на привилегированите по рождение, по благоприятна съдба, по длъжност, по образование, но реална свобода за всички...
 

Групи за натиск

06 май 2009
·
152
·
2
·
418
·
148

Същност, видове и приложение на групите за натиск...
1 2 3 4 5 » 11
 
Онлайн тестове по Политология
Тест по политология за 2-ри курс, ВСУ - политически системи и режими
изпитен тест по Политология за Студенти от 2 курс
Тест по Политически системи и режими. Важи за ВСУ. Съдържа 22 въпроса, всеки от които има само един верен отговор.
(Лесен)
22
187
1
26.09.2014
» виж всички онлайн тестове по политология

Понятие за политиката

Материал № 86977, от 01 фев 2008
Свален: 1,305 пъти
Прегледан: 877 пъти
Качен от:
Предмет: Политология
Тип: Лекция
Брой страници: 60
Брой думи: 38,853
Брой символи: 257,182

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Понятие за политиката"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Последно видяха материала
Сродни търсения