Етиен Бенов
преподава по Психология
в град София
Големина на текста:
Тема1. Психологията на
управлението и другите
знания и науки за
човека, общуването и
управлението
Въпросът за културата на
социалното управление е
твърде сложен и
предполага и мащабно
изследване. В тази работа
нас ни интересува преди
всичко един аспект на
проблема как се
осъществява единството
между философията,
социологията и
психологията на
управлението, между
социалната психология,
организационната
психология и
психологията на
управлението.По-долу ще
се опитаме да разгледаме
тези страни от историята
на социалната психология,
които допълват
представата за
организационна
психология и психология
на управлението, които
осигуряват в известен
смисъл това знание, което
теоретично обосновава
съответния тип човешко
отношение към дейст-
вителността като пределно
основание и норма на
всеки тип човешко
отношение към света.Ка-
заното ни задължава да
потърсим
характеристиките на
социалното управление в
един комплексен
(интеграционен) план, а
това на първо място се
отнася до разкриване
гносеологическата
същност. Решаването на
подобен въпрос изисква
една по-широка
интерпретация на
социалното управление.
То, както и всяко друго
управление, е исторически
обусловено от времето, от
социалната структура и
духовните потребности на
епохите. И беглия поглед
върху историята на
психологията ще види
доколко актуални са
множеството теории за
мотивацията ( З. Фройд, К.
Левин, Г. Олпорт, Е.
Маслоу, Ф. Херцберг, А.
Леонтиев), изследващи
проблема от различни
страни, наблягащи на
различните компоненти.
Има немалко основания да
се твърди, че социалното
управление като познание
и като практика е отно-
сително и специфично за
всяко общество. Но
въпреки неговата отно-
сителност то има
определена в границите на
дадена обществена
формация, в дадено време,
в дадена обществена група
устойчивост и така влияе
както върху психиката на
социалните групи, които
непрекъснато се формират,
развиват, така и върху
отделната личност. Някои
от формите на социално
управление запазват
трайността си в широки
граници отвъд
формацията или отвъд
времето, в което са
създадени, и стават
градивни елементи на
други възгледи и
организационно-
управленски системи.Само
историческото изследване,
което се съобразява със со-
циалния генезис на
познавателните явления,
може да достигне до
своеобразията на
социалното управление
през вековете, така както
те се виждат в социалните
науки. Общоизвестно е, че
социалното управление не
е единствено достояние на
социалната психология
или дори на
икономическите науки,
той съществува и се твори
и вън от тях. Социалното
управление е и особеност
на живота, и белег на
човешките отношения и
поведение. Затова нашият
повишен интерес е
насочен както към
изследване на неговата
социалнопсихологическа,
икономическа, така и към
неговата философска
страна.Теоретическото
изследване не само че не
може да пренебрегне
светогледно-психичните
особености, онова, което
образува многообразието
на формите, но напротив
задължително е да стигне
до него, да го анализира.
Именно това е проблемът,
който конституира
предмета на изследването
във втората част. Изведен
в ранг на изследователска
задача, този проблем
предполага решаване на
някои основни въпроси. На
първо място, изясняването
на ролята и значението на
формите на социално
управление в хода на
познанието, отношението
им към социалното
развитие и динамика,
тяхното типологизиране и
открояване на онзи техен
тип, който най-адекватно
ги представя в нашето
съзнание.Втора група
въпроси се обособяват по
линията на факторите,
които имат най-
непосредствено отношение
към формирането, изявата
и разгръщането на
социалното управление.
Става дума за онези
социални детерминанти,
които стимулират или
съответно затрудняват
изграждането на адекватно
познание; за отношението
на мотивите към един или
друг организационно-
управленски акт, за
тяхното типологизиране. А
това означава, че
социалното управление
може и трябва да се
разглежда преди всичко
като съвкупност от
специфични познавателни
(мисловни) отношения на
личността (респ. на
социалната група) спрямо
системите и формите на
устройство и управление,
без, разбира се, да се
изпуска от поглед
социалните и
психическите зависимости
на този вид отношения.
Третата група
въпроси се отнася до
разкриването на
ценностните параметри на
социалното управление и
нравствено-психичните
състояния,
характеризиращи
отношението на човека
към тях. Определено може
да се каже, че това е един
от добре разработените
аспекти на проблема за
управлението.На четвърто
място с особена сила се
откроява значимостта на
проблема за
поведенческата
реализация, за
способностите на човека
самостоятелно и критично
да се “вгражда”,
съществува и действа в
условията на бързо
променяща се
действителност.Като
естествено продължение
на проблема за
организационното
поведение, темата за
личността на
управляващия
(ръководител, лидер)
предполага и изисква
насочване на вниманието
към въпросите за
решаването на конфликти,
за управлението на кризи и
управлението на
комуникациите в
условията на
криза.Появата на конфликт
и криза винаги е свързана с
дестабилизиране на
определени нагласи,
утвърдени стереотипи на
дейност, стандарти на
мислене и т.н. При това
положение става очевидно,
че комуникативната криза
е и криза на доверието, че
една или друга форма на
скептицизъм ще зависи не
само от аргументацията,
но и от това, доколко се
вписва в съществуващия
психичен и ценностно-
нормативен порядък или
доколко тя се оказва
способна да ги
разруши.Всичко това
представя проблема за
психологията на
управлението не само като
сложен и многолик, но и в
известен смисъл като
неизбежно актуален. Зад
тази констатация (респ. и
нашия повишен интерес)
могат да се доловят не
само научните претенции
към една богата и
оригинална проблематика,
но преди всичко основното
изискване на нашето съ-
времие нравствено-
психичното
пренастройване на
личността и обществото
към постоянните
промени.Управленското
познание и умение е
образувание, което се
формира в зависимост от
личните нервнопсихични
предразположения само
при определена социална
среда и “възпитание”. При
отделната личност то се
проявява като вливане във
вече изградения по силата
на обществено-идейните и
социално-психичните
традиции и приемственост
модел на комуникативно
поведение. Тази психична
формация се оформя у
индивида в резултат на
известен опит, който
изисква време, макар и да
получава дълбокия
отпечатък на
преобладаващата емоцио-
нално-психична нагласа
(установка). От друга
страна, управленското
умение може да се
формира и в резултат на
относително
самостоятелно,
безпристрастно функ-
циониране на интелекта,
може да обхваща не само
индивидуалния
субективен, ограничен
опит, но и опита на
историята, на чове-
чеството.В този ред на
мисли ще добавим, че
психическото възникване
(и усвояване) на един или
друг модел на
комуникативно и
управленско поведение е
сложно. Дейностите, които
се извършват в хода на
този общ процес, се
интегрират и образуват
система, която
функционира като
производна на психо-
социалния статус на
личността и същевременно
като причина за
изменението на този
статус. И преди всичко,
формирането на
организационно-
управленски умения
включва и процеса на
установяване на отно-
шенията на субекта спрямо
властта или подчинението
на другите. Но поради
различието в социалния
статус, в различната
степен на овладяна
(икономическа,
политическа,
комуникативна) власт
реалното комуникативно и
управленско поведение се
проявява в различни
форми. Понякога
отношението към другите
е изразено пряко
недвусмислено, понякога
косвено, понякога им-
плицитно, което само се
догажда. В други случаи
то е само една
предпоставка за
комуникация.Различните
модели на социална
активност, на управленско
поведение възникват с
някакво човешко
предназначение
удовлетворяване на
някакви потребности,
което предназначение е
заложено в характера им, в
структурата им, във
възможностите им за
адекватно познание,
общуване и ефективно
управление. Но същински
живот те получават след
като възможностите се
превърнат в
действителност.Обвързван
ето на темата за
комуникацията с проблема
за човешката активност (и
пасивност),
индивидуализъм и
просоциална насоченост,
песимизъм и оптимизъм с
формите на тяхното
развитие и разгръщане,
има важно значение за
изясняването на нейната
функционална същност и
отношението на човека
към познанието и
живота.Същевременно
осъществяваният модел на
комуникативно и
управленско поведение
винаги е свързано с
немалко проблеми за своя
носител. На първо място
това е рискът да се влезе в
противоречие с вече
трайно установени и
общоприети форми на
мислене и поведение и с
техните носители, което
води в една или друга
степен до изолация или
самоизолация. От
управляващия се изисква
изключителна психична
устойчивост спрямо
първоначалния (а и
постоянен) натиск към
неговото поведение.
Тема 2.Ценностни
образци и социална
активност
Въпросът за културата на
социалното управление е
твърде сложен и
предполага и мащабно
изследване. В тази работа
нас ни интересува преди
всичко един аспект на
проблема как се
осъществява единството
между философията,
социологията и
психологията на
управлението, между
социалната психология,
организационната
психология и
психологията на
управлението.По-долу ще
се опитаме да разгледаме
тези страни от историята
на социалната психология,
които допълват
представата за
организационна
психология и психология
на управлението, които
осигуряват в известен
смисъл това знание, което
теоретично обосновава
съответния тип човешко
отношение към дейст-
вителността като пределно
основание и норма на
всеки тип човешко
отношение към света.Ка-
заното ни задължава да
потърсим
характеристиките на
социалното управление в
един комплексен
(интеграционен) план, а
това на първо място се
отнася до разкриване
гносеологическата
същност. Решаването на
подобен въпрос изисква
една по-широка
интерпретация на
социалното управление.
То, както и всяко друго
управление, е исторически
обусловено от времето, от
социалната структура и
духовните потребности на
епохите. И беглия поглед
върху историята на
психологията ще види
доколко актуални са
множеството теории за
мотивацията ( З. Фройд, К.
Левин, Г. Олпорт, Е.
Маслоу, Ф. Херцберг, А.
Леонтиев), изследващи
проблема от различни
страни, наблягащи на
различните компоненти.
Има немалко основания да
се твърди, че социалното
управление като познание
и като практика е отно-
сително и специфично за
всяко общество. Но
въпреки неговата отно-
сителност то има
определена в границите на
дадена обществена
формация, в дадено време,
в дадена обществена група
устойчивост и така влияе
както върху психиката на
социалните групи, които
непрекъснато се формират,
развиват, така и върху
отделната личност. Някои
от формите на социално
управление запазват
трайността си в широки
граници отвъд
формацията или отвъд
времето, в което са
създадени, и стават
градивни елементи на
други възгледи и
организационно-
управленски системи.Само
историческото изследване,
което се съобразява със со-
циалния генезис на
познавателните явления,
може да достигне до
своеобразията на
социалното управление
през вековете, така както
те се виждат в социалните
науки. Само това
изследване може да се
докосне до изменчивия
облик на социалното
управление, до неговите
различни образи през
епохите, да обясни
неизбежните своеобразия
чрез социалните,
нравствените и изобщо
духовните различия на
тези епохи. Такава е
първостепенната задача на
историческото изследване
в първата част, което в
известен смисъл винаги е
сравнително историческо
изследване.Общоизвестно
е, че социалното
управление не е
единствено достояние на
социалната психология
или дори на
икономическите науки,
той съществува и се твори
и вън от тях. Социалното
управление е и особеност
на живота, и белег на
човешките отношения и
поведение. Затова нашият
повишен интерес е
насочен както към
изследване на неговата
социалнопсихологическа,
икономическа, така и към
неговата философска
страна.Теоретическото
изследване не само че не
може да пренебрегне
светогледно-психичните
особености, онова, което
образува многообразието
на формите, но напротив
задължително е да стигне
до него, да го анализира.
Именно това е проблемът,
който конституира
предмета на изследването
във втората част. Изведен
в ранг на изследователска
задача, този проблем
предполага решаване на
някои основни въпроси. На
първо място, изясняването
на ролята и значението на
формите на социално
управление в хода на
познанието, отношението
им към социалното
развитие и динамика,
тяхното типологизиране и
открояване на онзи техен
тип, който най-адекватно
ги представя в нашето
съзнание.Втора група
въпроси се обособяват по
линията на факторите,
които имат най-
непосредствено отношение
към формирането, изявата
и разгръщането на
социалното управление.
Става дума за онези
социални детерминанти,
които стимулират или
съответно затрудняват
изграждането на адекватно
познание; за отношението
на мотивите към един или
друг организационно-
управленски акт, за
тяхното типологизиране. А
това означава, че
социалното управление
може и трябва да се
разглежда преди всичко
като съвкупност от
специфични познавателни
(мисловни) отношения на
личността (респ. на
социалната група) спрямо
системите и формите на
устройство и управление,
без, разбира се, да се
изпуска от поглед
социалните и
психическите зависимости
на този вид отношения.
Третата група въпроси се
отнася до разкриването на
ценностните параметри на
социалното управление и
нравствено-психичните
състояния,
характеризиращи
отношението на човека
към тях. Определено може
да се каже, че това е един
от добре разработените
аспекти на проблема за
управлението.На четвърто
място с особена сила се
откроява значимостта на
проблема за
поведенческата
реализация, за
способностите на човека
самостоятелно и критично
да се “вгражда”,
съществува и действа в
условията на бързо
променяща се
действителност.Като
естествено продължение
на проблема за
организационното
поведение, темата за
личността на
управляващия
(ръководител, лидер)
предполага и изисква
насочване на вниманието
към въпросите за
решаването на конфликти,
за управлението на кризи и
управлението на
комуникациите в
условията на
криза.Появата на конфликт
и криза винаги е свързана с
дестабилизиране на
определени нагласи,
утвърдени стереотипи на
дейност, стандарти на
мислене и т.н. При това
положение става очевидно,
че комуникативната криза
е и криза на доверието, че
една или друга форма на
скептицизъм ще зависи не
само от аргументацията,
но и от това, доколко се
вписва в съществуващия
психичен и ценностно-
нормативен порядък или
доколко тя се оказва
способна да ги
разруши.Всичко това
представя проблема за
психологията на
управлението не само като
сложен и многолик, но и в
известен смисъл като
неизбежно актуален. Зад
тази констатация (респ. и
нашия повишен интерес)
могат да се доловят не
само научните претенции
към една богата и
оригинална проблематика,
но преди всичко основното
изискване на нашето съ-
времие нравствено-
психичното
пренастройване на
личността и обществото
към постоянните
промени.Управленското
познание и умение е
образувание, което се
формира в зависимост от
личните нервнопсихични
предразположения само
при определена социална
среда и “възпитание”. При
отделната личност то се
проявява като вливане във
вече изградения по силата
на обществено-идейните и
социално-психичните
традиции и приемственост
модел на комуникативно
поведение. Тази психична
формация се оформя у
индивида в резултат на
известен опит, който
изисква време, макар и да
получава дълбокия
отпечатък на
преобладаващата емоцио-
нално-психична нагласа
(установка). От друга
страна, управленското
умение може да се
формира и в резултат на
относително
самостоятелно,
безпристрастно функ-
циониране на интелекта,
може да обхваща не само
индивидуалния
субективен, ограничен
опит, но и опита на
историята, на чове-
чеството.В този ред на
мисли ще добавим, че
психическото възникване
(и усвояване) на един или
друг модел на
комуникативно и
управленско поведение е
сложно. Дейностите, които
се извършват в хода на
този общ процес, се
интегрират и образуват
система, която
функционира като
производна на психо-
социалния статус на
личността и същевременно
като причина за
изменението на този
статус. И преди всичко,
формирането на
организационно-
управленски умения
включва и процеса на
установяване на отно-
шенията на субекта спрямо
властта или подчинението
на другите. Но поради
различието в социалния
статус, в различната
степен на овладяна
(икономическа,
политическа,
комуникативна) власт
реалното комуникативно и
управленско поведение се
проявява в различни
форми. Понякога
отношението към другите
е изразено пряко
недвусмислено, понякога
косвено, понякога им-
плицитно, което само се
догажда. В други случаи то
е само една предпоставка
за
комуникация.Различните
модели на социална
активност, на управленско
поведение възникват с
някакво човешко
предназначение
удовлетворяване на
някакви потребности,
което предназначение е
заложено в характера им, в
структурата им, във
възможностите им за
адекватно познание,
общуване и ефективно
управление. Но същински
живот те получават след
като възможностите се
превърнат в
действителност.Обвързван
ето на темата за
комуникацията с проблема
за човешката активност (и
пасивност),
индивидуализъм и
просоциална насоченост,
песимизъм и оптимизъм с
формите на тяхното
развитие и разгръщане,
има важно значение за
изясняването на нейната
функционална същност и
отношението на човека
към познанието и
живота.Същевременно
осъществяваният модел на
комуникативно и
управленско поведение
винаги е свързано с
немалко проблеми за своя
носител. На първо място
това е рискът да се влезе в
противоречие с вече
трайно установени и
общоприети форми на
мислене и поведение и с
техните носители, което
води в една или друга
степен до изолация или
самоизолация. От
управляващия се изисква
изключителна психична
устойчивост спрямо
първоначалния (а и
постоянен) натиск към
неговото поведение. Освен
това чувството за лична
идентичност се обвързва
преди всичко с онова, по
което човек се различава
от другите, а не с това, по
което той си прилича с тях.
В пряка връзка с тази
подчертана
индивидуализация е и
“градусът” на самочу-
вствието, което се
основава върху самооцен-
ката на личността за
смисъла и ценността на
своите действия.
Тема 3.Особености и
закономерности на
информационно-
комуникативната
функция на общуването
и управлението.
Без да навлизаме в
технологията на процеса
на управление, ще
посочим някои от най-
съществените
характеристики на
участниците в този процес
– ръководител и
ръководени. Това е
необходимо тъй като тези
характеристики оказват
съществено влияние върху
съдържателната страна на
процеса на общуване и
обуславят неговата
ефективност. Тези най-
съществени
социалнопсихологически
характеристики на
ръководителя и
ръководените са свързани
с категориите “социален
статус” и “социални
роли”.Социалният статус
като социално-
психологическа
характеристика на
личността има съществено
значение за обяснение и
разбиране на основните
закономерности и
механизми на
управленското
въздействие. Социалният
статус, определян като
позиция или положение на
личността в социалната
група, организация или
обществото като цяло,
съдържа в себе си значим
социалнопсихологически
потенциал за
осъществяване на
определено въздействие
при съвместно
осъществяваната дейност.
Могат да бъдат изведени
две основни
социалнопсихологически
закономерности, които са
свързани с влиянието на
социалния статус или
позиция на даден индивид:
а) колкото по-висок е
статусът (позицията) на
едно лице по отношение на
други лица, толкова това
лице разполага с по-
големи възможности
(властови ресурси) да
оказва съществено
влияние и въздействие
върху поведението на тези
лица;
б) най-ефективно може да
бъде променяна силата на
влияние или въздействие
на едно лице, чрез
изменение на неговия
статус или позиция: ако
желаем да засилим това
влияние, трябва да
създадем условия за
повишаване на неговия
статус или позиция; ако
желаем целенасочено да
намалим силата на това
влияние – трябва да
създадем условия за
понижаване на този статус
или позиция.
Макар и универсални (като
механизми за промяна на
силата на влияние на едно
лице), тези две
социалнопсихологически
закономерности имат
специфично значение за
управленската дейност. С
основание може да се
приеме твърдението, че
благодарение на
действието на тези две
социалнопсихологически
закономерности, става
възможно практическото
осъществяване на
ефективно социално
управление на обществото.
Защото, по силата на
действие на тези
закономерности, всяко
лице, след като заеме
дадена длъжност (позиция)
в организацията, то
автоматически получава
определена привилегия
(власт) да осъществява
легитимно въздействие
върху поведението и
дейността на лица, които
обективно имат по-нисък
от неговия статус
(позиция). Именно,
получавайки правото
легитимно да въздейства
върху поведението и
дейността на
ръководените,
ръководителят може по-
ефективно да организира
координацията на
съвместната дейност и по
този начин да осигури
необходимите условия за
по-бързото постигане на
поставените цели и задачи.
Тъй като длъжността,
която заема даден индивид
или функциите, които той
изпълнява в
организацията, напълно
съответстват на неговия
статус или позиция в тази
организация, то
йерархическата структура
на длъжностите във всяка
една организация
съответства на
йерархическите позиции
или статус на лицата,
заемащи тези длъжности.
По такъв начин, ако ние
имаме информация за
заеманите длъжности от
отделните лица в
организацията, с много
голяма точност можем да
оценим силата на влияние
на всеки един от членовете
в тази организация. След
като ръководителят
обективно заема най-
високата длъжност в
организацията, той
притежава най-високия
статус и поради това има
най-голям потенциал за
ефективно влияние върху
поведението и дейността
на ръководените от него
членове на организацията.
Действието на тези
закономерности в процеса
на общуване между
ръководител и ръководени
ще анализираме по-
подробно при отделните
функции на това
общуване.
Социалната роля е другата
основна характеристика на
личността като член на
социалната група. Чрез
категорията “социална
роля” става възможно
сравнително пълно да се
опишат функциите, които
отделният индивид
изпълнява като член на
групата, организацията
или обществото като цяло.
Социалната роля като
обобщена характеристика
позволява да се изгради не
само по-обективен
обяснителен модел за
поведението на индивида в
социалната група и
обществото като цяло, но и
да се направи по-
задълбочен анализ на
връзките които се
изграждат между индивида
и различните социални
групи, на които той е член.
Ефективността на
ролевото поведение се
“осигурява” от действието
на механизма на
социалните очаквания
(експектации) по
отношение съдържанието
на отделните социални
роли, тъй като поведение,
което съответства на
социалните очаквания се
подкрепя (възнаграждава)
от социалната група,
докато поведение, което не
съответства на тези
очаквания се наказва
(неодобрява). Тъй като във
формалната организация
социалните роли,
изпълнявани от отделните
членове на тази
организация, имат водещо
значение за
разпределението на
изпълняваните функции и
задачи в процеса на
съвместната дейност, то и
общуването, което протича
между членовете и между
ръководителя и
ръководените, може с
основание да се определи
като ролево.Във
формалната организация
социалната роля, която
изпълнява ръководителят,
е съществено различна от
тези на ръководените.
Един от аспектите на това
различие има
непосредственото
отношение към
обсъждания проблем –
общуването в
управленската дейност и
затова в процеса на
социалнопсихологическия
анализ на функциите на
това общуване ще отделим
специално място на
взаимовръзката “социална
роля ролево
общуване”.Както вече
посочихме, при анализа на
информационно-
комуникативната функция
на общуването, акцентът
се поставя върху
получаването и
предаването на определена
информация като условие
за осъществяване на
ефективна съвместна
дейност в социалната
група или организация. От
технологична гледна точка
ефективността на обмяната
на информация в процеса
на съвместната дейност се
свързва с “каналите”,
които се използват за
предаване и приемане на
информацията между
ръководител и ръководени.
Социалнопсихологическия
т анализ на
функционирането на
“каналите”, които се
използват за предаване и
приемане на
информацията в процеса
на съвместната дейност,
има за основна задача
разкриването на онези
съществени
закономерности, които
биха осигурили по-голяма
ефективност на
информацията, която
използва ръководителят в
процеса на
управлението.Първата
класификация, която може
да бъде приложена по
отношение на
характеристиките на
“каналите” за обмяна на
информация между
ръководител и ръководени,
е тяхното условно делене
на “низходящ канал” и
“възходящ канал”. Като
“низходящ” се определя
онзи ”канал”, при който
информацията се отправя
от лице (лица) с по-висок
статус (позиция) и се
насочва към лице (лица) с
по-нисък статус (позиция).
Социалнопсихологическия
т анализ на протичането на
информацията по този
“канал” се основава на
спецификата на
управленските отношения
в сферата на общуването.
По този “канал”
ръководителят изпраща
необходимата за
осъществяването на
съвместната дейност в
организацията
информация под формата
на заповеди, нареждания,
указания, препоръки или
инструкции.
Съдържанието на тази
информация се разглежда
като необходимо условие
за ефективна управленска
дейност от страна на
ръководителя, тъй като по
същество това е
информация насочена да
предизвика необходимите
промени в поведението и
дейността на ръководените
с цел – изпълнението на
поставените от
ръководителя задачи.
Затова и
социалнопсихологическит
е закономерности,
свързани с ефективността
на протичане на тази
информация до
ръководените, се изследват
особено задълбочено от
позициите на
организационната
психология.Социалнопсих
ологическият анализ на
закономерностите на
протичане на
информацията по този
“канал” разкрива два
основни “източника”,
осигуряващи
ефективността на нейното
въздействие:
а) властовия
ресурс, който
ръководителят получава в
момента на заемане на
длъжността (позицията) в
организацията.
б) личностните
характеристики и качества
на ръководителя, които
засилват неговото
въздействие върху тази
информация чрез меха-
низма на авторитета.
Властовият
ресурс се разглежда като
онази обективна
предпоставка, без която не
може да се постигне
необходимото влияние и
въздействие на
ръководителя върху
поведението на
ръководените, т.е. без
наличието на властови
ресурс не може да се
управлява. Защото този
властови ресурс в най-общ
аспект осигурява
подчинението на
поведението на
ръководените на
изискванията на
ръководителя, а по
отношение на изпращаната
от него информация до
тях, гарантира нейното
приемане. Този властови
ресурс практически се
“осигурява” от действието
на социално-
психологическата
закономерност,
произтичаща от
обективното различие в
позициите (статуса) между
ръководител и ръководени.
Въздействието на
изпращаната по
низходящия “канал”
информация от
ръководителя към
ръководените се основава
на механизма на
принудата, който
механизъм се “включва”
от притежавания от
ръководителя властови
ресурс. И колкото този
властови ресурс е по-
голям, толкова по-силно е
действието на механизма
на принуждението.
ТЕМА 4. Закономерности
при протичане на
регулативно-
комуникативната
функция на общуването
и управлението. Втората
функция на общуването в
управлението
регулативно-
комуникативната – има за
своя основна задача да
създаде условия и осигури
възможности за ефективно
въздействие на
ръководителя върху
поведението на
ръководените.
Възможностите за
осъществяване на такова
въздействие от страна на
ръководителя върху
поведението на
ръководените потенциално
се съдържа в същността на
самото общуване – при
всеки комуникативен акт
се постига не само обмяна
на информация, но и става
възможно
осъществяването на
определено въздействие
върху поведението на
участниците в
общуването.Ефективностт
а на осъществяването на
тази функция от страна на
ръководителя се обуславя
както от обективни, така и
от субективни
предпоставки, свързани
със специфичната
социална роля, която той
изпълнява, също така и от
определени негови
личностни характеристи-
ки. Както вече посочихме,
обективните предпоставки
за оказване на
въздействие, от страна на
ръководителя върху
ръководените, са свързани
с така наречения властови
ресурс на управлението,
докато субективните
предпоставки за
осъществяване на такова
въздействие са свързани с
равнището на авторитет,
притежаван от
ръководителя. Тъй като по
отношение на
регулиращите въздействия
на ръководителя върху
поведението на
ръководените и по-
ефективната промяна на
това поведение
механизмите на принудата
(властта) са по-неефикасни
в сравнение с механизмите
на доброволното приемане
на тези въздействия, по-
подробно ще се спрем на
действието на един от тези
механизми, наречен
“идентификация”.Идентиф
икацията като социално-
психически механизъм на
въздействие е един от
основните механизми, чрез
който се осъществява
действието на авторитета.
По начина на действие
идентификацията е много
близка до механизма
“подражание”. Но докато
въздействието на
подражанието се
реализира на
безсъзнателна основа (при
така нареченото
“изключване на
съзнанието” на получателя
на въздействието), то
ефективното действие на
механизма
“идентификация” се
постига чрез активно
включване на съзнанието
на обекта на
въздействието. Защото
стремежът за
идентификация
(оприличаване) с
определено лице се
основава на осъзнаване и
оценка на качествата на
това лице като значими, а
неговото поведение като
желано.Като признават, че
ръководителят притежава
качества, които в
ценностно отношение са
значими за ръководените и
качества, по които той не
само се отличава от тях, но
и по степента на развитие
на тези качества той ги
превъзхожда, в
ръководените възниква
стремеж да се
идентифицират, да се
оприличат със своя
ръководител.
Благодарение на
спонтанно възникналия
стремеж в ръководените да
се идентифицират със своя
непосредствен
ръководител, последният
получава изключително
благоприятна възможност
да осъществи много силно
въздействие върху тяхното
поведение. Защото,
приемайки доброволно и
признавайки
превъзходството на своя
ръководител, те с
готовност възприемат
отправената от него
информация и видените
образци на поведение и
това в крайна сметка
осигурява тази
ефективност на неговото
въздействие. Следователно
колкото по-висок е
авторитетът на дадения
ръководител сред
членовете на
организацията, която той
ръководи, в толкова по-
голям брой сред тях ще
възникне спонтанно
желание те да се
идентифицират с него и
оттук идва силата на
неговото влияние върху
тяхното поведение.По-
ефективното
осъществяване на
регулативно-
комуникативната функция
на общуването по
отношение поведението на
членовете на
организацията, от страна
на непосредствения
ръководител, включва и
използването на
механизми, свързани със
закономерностите на
функциониране на такова
социално-психологическо
образование като
груповите норми. Най-
кратко груповите норми
могат да бъдат определени
като неписани
предписания, които
показват онзи начин на
поведение, който се счита
за приемлив в дадена
социална група или
организация. Като
социално-психологическо
образование, което
възниква в резултат на
съвместно
осъществяваната дейност,
груповите норми се
превръщат в значим
фактор за засилване на
единството и сплотеността
между членовете на
социалната група или
организация чрез
унифициране на тяхното
индивидуално поведение в
съответствие с
изискванията на тези
групови
норми.Формираните в
социалната група норми
оказват и значимо влияние
върху процеса на
общуване както между
самите членове на групата,
така и между тях и
ръководителя. Именно
механизмите на
действието на груповите
норми позволяват на
ръководителя да засилва
влиянието си върху
поведението на
ръководените и по такъв
начин да осъществява по-
ефективна промяна на това
поведение. Ефектът от
действието на тези норми
се “осигурява” от
задължителността на
тяхното приемане и
спазване от всички
членове на социалната
група или организация,
включително и от
непосредствения
ръководител. Тази
задължителност на
спазване на груповите
норми се осигурява от
възможните санкции,
които групата или
организацията може да
наложи на всеки свой член,
който не се съобразява с
тях и не ги спазва. Една от
най-силните санкции,
която групата може да
наложи от отделния свой
член, неспазващ
определена норма, е
изолирането на този член и
прекратяване на
общуването с него. Дори и
ръководител, който не
познава дадена групова
норма, не е предпазен от
санкциониращото
въздействие на членовете
на организацията.
Заплахата от прилагането
на санкцията социална
изолация по отношение на
отделен член на групата, е
онзи съществен фактор,
който принуждава този
член да приеме и спазва
съществуващите в
организацията групови
норми. По такъв начин
санкциониращото
въздействие на груповите
норми представлява онзи
важен механизъм на
ефективно изменение на
индивидуалното поведение
в съответствие с общите
цели и задачи. Ефектът от
действието на груповите
норми върху поведението
на членовете на
организацията е
непосредствено свързан с
процеса на тяхното
усвояване от самите
членове. Процесът на
усвояването на
съществуващите в
организацията групови
норми се подпомага
съществено от процесите
на общуване, които
протичат между членовете
на организацията.
Осъществяваните
комуникативни актове са
по-интензивни по
отношение на онези
членове, които не са
усвоили в достатъчна
степен съответните
групови норми, тъй като
чрез тях не само се
изразява несъгласие с
поведението на тези
членове, но и се
осъществява целенасочено
въздействие върху тяхното
поведение с цел
приемането на тези
групови
норми.Регулативно-
комуникативната функция
на общуването дава
възможност на
ръководителя да
осъществи специфични
педагогически въздействия
по отношение членовете
на организацията. Като
използва ефекта от
действието на своя
авторитет, ръководителят
може успешно да оказва
въздействие върху
индивидуалните
ценностни системи на
членовете на
организацията и да влияе
върху процеса на
преоценка на субективната
значимост на отделните
ценности и по този начин
да променя силата на
влияние на тези ценности
върху индивидуалното
поведение.Регулиращото
въздействие на
ръководителя върху
поведението на
ръководените се засилва от
включването на един
важен за управленската
практика механизъм –
личния пример на
ръководителя. Пример за
ръководените е поведение,
съдържащо в себе си
строго спазване на
обществените норми и
предписания и на
конкретните групови
норми, съществуващи в
организацията, която той
ръководи. Следването на
този пример от
ръководените е израз на
признание, че
реализираното от
ръководителя поведение е
социално приемливо и
чрез този пример за
следване ръководителят
засилва своето влияние
върху поведението на
членовете на
организацията.Като
подчертаваме значението
на личния пример на
ръководителя за
осъществяване на
ефективно регулиращо
въздействие върху
поведението на членовете
на организацията, която
той ръководи, трябва да
отбележим, че тази
ефективност се осигурява
от действието на
същeствена социално-
психологическа
закономерност, чието
познаване е задължително
от страна на
ръководителите. Става
дума за
социалнопсихологическа
закономерност,
основаваща се на
обективното различие в
социалните позиции на
ръководител и ръководени.
Условно казано, по-
високият социален статус
на ръководителя привлича
погледите и насочва
вниманието на
ръководените към
неговото поведение и
действия. Всяка негова
стъпка, всяко негово
действие се отбелязва,
оценява се, дава му се
публична – макар и
неофициална преценка, от
страна на членовете на
организацията. Затова
всяко отклонение от
нормите на поведение не
само се отбелязва от
ръководените, но което е
по-важно – примерът от
такова поведение действа
разрушаващо по
отношение авторитета на
ръководителя.
ТЕМА 5. Ролята на
афективно-
комуникативната
функция при общуването
между ръководител и
ръководени
Тази функция подчертава
присъствието на
“емоционалния” елемент в
общуването между
ръководител и ръководени.
Защото при процеса на
общуване хората не само
имат възможност да
обменят определена
информация помежду си,
да осъществяват
въздействия насочени към
промяна на поведението,
но и да си оказват
определено емоционално
влияние. Важността на
тази функция на
общуването се определя
преди всичко от
значението на емоциите и
тяхното влияние както
върху протичането на
съвместната дейност, така
и върху индивидуалната
активност на
личността.Психологическа
та закономерност, че
положителните емоции
стимулират човешката
активност и повишават
нейната продуктивност, а
отрицателните емоции
предизвикват намаляване
на тази активност и
продуктивност, не може да
не се познава и отчита от
ръководителите, тъй като
тази закономерност оказва
непосредствено влияние не
само върху ефективността
от съвместно
осъществяваната дейност,
но и върху успешното
изпълнение на неговата
специфична социална
роля. Защото
съдържателният аспект на
неговата социална роля
включва не само предаване
и получаване на
определена информация с
цел по-ефективна
организация на
съвместната дейност и не
само осъществяване на
регулативни въздействия
върху поведението на
ръководените, но и
определено емоционално
влияние върху
ръководените.Афективно-
комуникативната функция
на общуването, разгледана
в контекста на
взаимоотношенията
“ръководител–
ръководени” придобива
специфично значение, тъй
като в процеса на
съвместно
осъществяваната дейност в
организацията към
ръководителя се
предявяват изисквания той
да оказва положително
емоционално въздействие
върху ръководените, да
променя техните
негативни емоционални
състояния.Проблемът на
емоционалните
въздействия на
ръководителя върху
ръководените става
особено значим в трудни
за организацията
ситуации, свързани както с
решаването на трудни и
отговорни задачи, така и
при временни неудачи в
дейността или при
възникването на сериозни
конфликтни ситуации.
Успешното решаване на
трудните ситуации от
страна на ръководителя се
свързва със специфичните
му умения да въздейства
емоционално, да променя
доминиращите негативни
емоционални състояния в
положителни, да
“заразява” ръководените
със своя оптимизъм и
увереност в успешния
изход от тези ситуации.В
трудни за организацията
ситуации, образно казано,
всички погледи са
обърнати към
ръководителя.
Ръководените следят всеки
негов жест, мимика,
опитвайки се да узнаят
характера на
доминиращото
емоционално състояние в
ръководителя. От това
дали ръководителят ще
съумее да запази
самообладание, дали ще
съумее да потисне своя
страх и безпокойство, в
най-голяма степен зависи
да “зарази” с положителни
емоции членовете на
организацията. Може да се
каже, че в трудна за
организацията ситуация
най-добре проличава както
истинският командир, така
и истинският ръководител.
Запазвайки
самообладание,
потискайки своите
негативни емоции,
демонстрирайки пред
ръководените поведение,
отличаващо се със
спокойствие, сигурност и
увереност, ръководителят,
включвайки механизма на
емоционалното
“заразяване”, е в състояние
да промени негативните
емоционални състояния на
ръководените,
предизвикани от трудната
ситуация и по такъв начин
да стимулира тяхната
активност.Силата на
емоционалното
“заразяване” от страна на
ръководителя върху
ръководените до голяма
степен се определя от
величината на авторитета
на ръководителя. И при
тази функция на
общуването авторитетът
на ръководителя,
включвайки механизма на
доверието, позволява на
последния да осъществява
по-ефективно
емоционално въздействие
върху ръководените.За
успешното осъществяване
на афективно-
комуникативната функция
на общуването в
управлението, съществено
значение имат
комуникативните умения
на ръководителя. Водещо
място сред тези умения
заемат неговите
емпатийни
7
способности.
Биологическата
предпоставка за
възникването на емпатията
се съдържа в способността
на индивида да реагира на
емоционалното състояние
на партньора по общуване,
да различи съдържанието
на отделните негови
емоционални състояния и
да открие вероятностната
причина за появата на едно
или друго емоционално
състояние.Сложността на
емпатията като присъща на
индивида психическа
способност дава основание
на Н. Н. Обозов
8
да
разглежда нейната
структура като съставена
от три елемента: а)
разбиране; б)
съпреживяване; в)
съучастие. Разбирането –
като първи елемент на
емпатията, се разглежда от
автора като определено
равнище на емпатийно
отражение и се проявява в
точността и адекватността
при възприемане на
емоционалното състояние
на партньора по общуване.
Съпреживяването – като
втори елемент на
емпатията, характеризира
степента на емоционалната
включеност на партньора
по общуване към другия
участник в общуването, а
съучастието – като
елемент на емпатията,
отразява степента на
активна поддръжка, която
единият партньор оказва
по отношение на другия в
процеса на
общуване.Афективно-
комуникативната функция
на общуването има
съществено значение за
успешното протичане на
така наречените
неофициални контакти
между ръководител и
ръководени, защото
ефективността на
общуването между
ръководител и ръководени
при тези контакти се
определя от така
наречената “дълбочина” на
контактите. А
“дълбочината” като
характеристика на
ефективността от
общуването между
ръководител и ръководени
се определя от силата на
възникналото
емоционално отношение
между тях. Защото при
тези контакти
ръководените възприемат
емоционалното отношение
на ръководителя към тях
като условие за
задоволяване на важни
социални потребности,
които са свързани с
общуването и
взаимодействието в
организацията. Само
когато е налице
предразположеност и
благожелателност, от
страна на ръководителя
при установяването на
тези неформални контакти,
може да се очаква
положителен ефект от тези
контакти за
ръководените.Благодарени
е на установяваните
неформални контакти
между ръководител и
ръководени, последните
имат възможност да
задоволят съществени свои
потребности – потребност
от общуване с
ръководителя, потребност
от заемане на по-висока
социална позиция в
неформалната структура
на организацията,
потребност от одобрение
на собственото поведение
от страна на
непосредствения
ръководител. Различната
степен на реално
удовлетворение на тези
потребности при
неформалните контакти
между ръководител и
ръководени намира своето
отражение върху
мотивацията на
ръководените. А тъй като
от силата на мотивацията
се определя и равнището
на проявяваната активност
на членовете на
организацията в процеса
на тяхната съвместна
дейност, може да се
предполага, че различната
степен на удовлетворяване
на споменатите
потребности ще формира и
различна сила на
мотивация в
изпълнителите. Не на
последно място по
значимост, степента на
удовлетвореност на
ръководените от
неформалните контакти с
ръководителя оказва
влияние също и върху
общата удовлетвореност
на последните от
принадлежността им към
тази организация и от
възможностите за активно
участие в постигането на
общите цели и задачи на
организацията.
ТЕМА 6. Мотиви на
прагматичната
активност в
управлението:
социалнопсихологически
аспекти.
Проблемът за преоценка
на ценностите се превърна
в доминиращ за
постмодерността. С
постепенното преминаване
към нови (непроверени за
част от хората) ценности
ще се разширява
възможността за едни или
други защитни, в това
число и спекулативни
изяви. Първо, непрекъс-
натото усложняване на
връзките и
взаимодействията между
подсистемите на единната
социална система, все по-
пълното превръщане на
конкурентното начало в
определящ и решаващ
принцип поставя много по-
големи задачи пред
отделния човек и
социалната общност. Към
това се прибавят и
сближаването, и
интегрирането между
някои традиционни
ценности и тези на
напредналите
демократични общества.
Второ, конкурентното
развитие на
информационното
общество изобщо и в етапа
на нашето адаптиране по-
специално поставя
качествено много по-
отговорни задачи пред
управляващите и
управляваните, пред
властта на медиите и
властта над медиите.От
много философи и
философстващи се правят
опити проблемът за
обществото в преход да
бъде обоснован, макар по
различен път и начин. Най-
общата констатация:
непрекъснато се
извършват изменения във
всички области с все по-
нарастваща скорост.
Реорганизират се учреж-
денията, институциите,
икономическата и
политическата система,
идеологията,
възпитанието, науката и
пр. Целият човешки свят, а
и не само той,
представлява като че ли
зрелище на непрекъснати
изменения.
Пространството, в което
човек живее, е с
необозрими хоризонти и е
населено с анонимните
себеподобни. То има
размери, които са
нечовешки, които далеч
надхвърлят възможностите
на човека да го съизмери
със себе си. Човек не е
вече прикован в прекия и в
преносния смисъл на
думата към някакво
изолирано място на земята.
За “гражданина на света”
всички места са еднакво
добри, еднакво лоши.
Културно-комуникатив-
ната ситуация създава
възможност човек да
пътува, да поддържа много
и различни контакти с
много и различни хора и
по какви ли не канали да
получава информация за
всичко, което става по
света. Но информацията,
която му се предоставя от
толкова много и различни
източници, е несвързана,
неподредена,
противоречива. Залива го
поток от сведения, а
времето за разбирането и
усвояването им се
съкращава. От липсата на
систематичност и подбор
на информацията,
подадена “на парче”, обик-
новеният човек се чувства
объркан и дезориентиран.
Свръхинформацията, с
която е обстрелван от
всички страни, го е довела
до състояние на
дезинформация. Оказва се
също, че повече от всякога
в тази необичайна
многостранност, широта и
универсалност на човешки
връзки отсъстват
близостта и взаимността в
общуването.
Съвременният човек
повече от всякога досега
страда и се оплаква от
отчуждението, безразли-
чието, самотата. Изгубен
сред институциите и
учрежденията, между фор-
малните отношения на
техните функционери,
човек сякаш не е в
състояние да си постави
някакви цели, защото
схваща себе си като марио-
нетка, манипулирана от
анонимни сили, от
грамадни безлични
организации, които, без да
се интересуват от отделния
индивид, определят насо-
ките на живота му. Човек
не разбира защо става
така: хората сами са
създали целия механизъм
от институции,
учреждения,
формализирани структури,
за да рационализират
живота си, а нещата така
са се преобърнали, че по
някакъв ирационален
начин тъкмо човешкият
живот сега е поставен в
служба на този механизъм,
който с чудовищна сила
потъпква, смазва и
поглъща в себе си всеки
спонтанен и свободен
човешки порив. Какво
означава отделната добра
воля, ако тя трябва да се
противопоставя на
бездушната бюрократична
машина, на огромните
междунационални,
индустриални или военни
комплекси? Човек е
принуден да следва пра-
вилата на живота, които те
определят, но тези правила
не задават значенията на
нещата в неговия
индивидуален човешки
свят, като го приобщава
към големия социален
свят, както постигат това
традициите и обичаите.
Макар че човек знае за
своята принадлежност към
огромните днешни
социални обединения, не
разбира каква е неговата
роля в тях и до какво се
свежда отговорността му
там.Пребиваването в един
свят, който човекът е
престанал да разбира,
който не може да съотнесе
със себе си и от който се е
отчуждил, за който
чувства, че се променя, но
от това не става по-близък,
пребиваването в един
такъв свят води до криза в
човешката интерпретация
на света. Отделният човек
като че ли е изтласкан
извън и встрани от
световните събития, за
които наистина е
информиран, но които той
може само да наблюдава:
те стоят като огромна
неоформена маса срещу
него без той самият, със
собствените си действия и
усилия, да е в състояние да
им повлияе.Като не
разбира света, човек не
разбира също и себе си, и
другите. Той не вижда
смисъл и в своите, и в
техните действия. Именно
усещането за безсмислие
създава обърканост,
безпомощност,
примирение с моно-
тонното всекидневие –
механично съществуване,
или води до един
едностранчив вид
активност – невротичното
консуматорство. Когато е
загубена перспективата,
зададена смислено и
доверието в бъдещето е
подкопано, се стига до
вкопчване в
непосредствено даденото.
Всяко индивидуално
усилие извън обсега на
непосредствено
необходимото се
преценява като лишено от
смисъл. Отсъствието на
възможност за бъдещо
проектиране на свой ред
лишава от значение
миналото и настоящето.
Когато вече нищо не се
очаква, защото нищо не е
от значение, вече е все
едно дали така или иначе
ще се живее
1
. Човек не
само не знае накъде, как и
с кого да върви, но и защо
да върви. При тази
ситуация ценността и
смисълът на социалното
време се възприема
особено остро.
Необходимо и неизбежно
се налага да се преосмисли
миналото, а и бъдещето от
своя страна далеч не
изглежда така, както е
изглеждало по-рано. Човек
открива, че потокът на
информационно-
комуникативните
нововъведения е
главозамайващ и ритъмът
му се ускорява. Това, което
все още е в настоящето и
съществува, забележимо се
е изместило към миналото,
а това, което ни се струва
неопределено бъдеще, е
навлязло в настоящето.
Настоящето се оказва на
границата на
непредвидимата
глобализация, която
поражда в едни радост, в
други – тревога, а в трети –
съпротива. Вече
представата за
изменението, обхващащо
всичко съществуващо, и
съпровождащото я чувство
за преходността и
относителността, които
пронизват от край докрай
света, създават
предпоставките както за
скептични, така и за
нихилистични настроения
и агресивно поведение.
Човек често не знае точно
как и към кого да насочи
амбициите си за
реализиране на целите.
Отчуждението убива
“хуманната съвест” на чо-
века
2
. То може да изведе и
извежда до принципа: или
ти грабиш (и губиш)
другия, или другият граби
(и губи) теб. Обикновеният
разсъдък постоянно
осъзнава този принцип,
представен и под формата
на мрачната житейска
“мъдрост”, че собственото
щастие се изгражда върху
нещастието на другите
хора. Крайното
социокултурно
отчуждение е опасно не
само в открито циничната
си изява. Не по-малко
опасно е то в
преобразените си, прикри-
ти и сублимирани форми.
Форми, където нелоялната
конкуренция, победата над
другия човек или общност

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Психология

Психологията на управлението и другите знания и науки за човека, общуването и управлението....
Изпратен от:
vania
на 2012-03-18
Добавен в:
Пищови
по Психология
Статистика:
215 сваляния
виж още
 
Домашни по темата на материала
обобщете най-важните умения за общуване в широк кръг
добавена от tihomira_georgieva 26.09.2014
0
108
размисъл върху предразсъдъците
добавена от petia.sheitanova.5 26.12.2016
2
31
"за и против интернет общуването"?
добавена от vencislav.metodiev.9 24.03.2013
1
31
Подобни материали
 

Психология на личността

27 яну 2007
·
4,685
·
7
·
1,445
·
1,933
·
4
·
3
·

Предмет на психологията на личността - психиката на личността (психични процеси, явления, качества, състояния). Обяснява поведението на хората...
 

Емоции и чувства

06 яну 2007
·
3,614
·
22
·
2,400
·
1,443
·
4
·
6
·

Например В.Вунд посочва 50000 чувства у човека. Титченър ги свежда до удоволствие и неудоволствие; Уотсън ги разделя на 3 типа реакции - страх, ярост, любов.
 

Агресия и агресивно поведение

12 дек 2006
·
4,786
·
5
·
2,185
·
863
·
4
·
7
·

Проблемът за агресията и насилието се поставят винаги, когато се търсят факторите и причините за разрушаване и прекъсване на социалната комуникация, за нарушаване на моралните и правните норми, а в най-крайните си форми - и за ценността на човешкия живот.
 

Какво ни прави личност ?

21 окт 2006
·
3,052
·
4
·
510
·
242
·
2

“Животът няма друг смисъл освен този,който човек му придава сам, разкривайки своите способности”- казва големият хуманист Ерих Фром.
 

Социологична психология – специфика на общуването

31 мар 2006
·
3,871
·
5
·
664
·
133

Социологичната психология борави със свой категориален и понятиен апарат, от гледна точка на специфичните процеси, които изследва.
 
Онлайн тестове по Психология
Тест по Хигиена и здравно образование за студенти от 1-ви курс Психология
изпитен тест по Психология за Студенти от 1 курс
Тестът се състои от 11 въпроса, всеки от които има само един верен отговор. Предназначен е за студенти по Психология, изучаващи дисциплината "Хигиена и здравно образование".
(Лесен)
11
13
1
3 мин
17.10.2016
Тест по психология и логика за 9-ти клас
изходен тест по Психология за Ученици от 9 клас
Тестови задачи върху учебното съдържание по психология и логика за 9 клас - изходящо ниво. Въпросите са само с един верен отговор.
(Лесен)
13
1,185
1
20.07.2012
» виж всички онлайн тестове по психология

Психология

Материал № 827533, от 18 мар 2012
Свален: 215 пъти
Прегледан: 385 пъти
Предмет: Психология
Тип: Пищов
Брой страници: 9
Брой думи: 19,509
Брой символи: 125,304

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Психология"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Етиен Бенов
преподава по Психология
в град София
с опит от  4 години
23

Павлина Костадинова
преподава по Психология
в град София
с опит от  20 години
359

виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения