ДРАМАТИЗМЪТ В ПОЕЗИЯТА НА ЯВОРОВ
Поезията на Пейо Яворов е израз на драматичната му съдба и люшкането между крайностите,
белязали жизнения и творческия път на поета. Както той сам споделя, житейският му път не е
много сложен, сложна е духовната му биография. Но жизненият му път е едно непрекъснато
горене ("Аз не живея – аз горя"), едно изстрадване на нещата ("Аз страдам. В самозабвението и в
зноя"). Животът на поета минава през различни житейски перипетии, идейни лутания и
разочарования. Поет с ботевски темперамент, Яворов има участта да живее в едно историческо
безвремие (Светлозар Игов).
Неговата бунтарска душа търси поле за изява. Затова в ранната си младост бъдещият поет се
насочва към идеите на социализма и дори става основател на първата социалистическа група в
Чирпан. По ирония на съдбата обаче признанието идва не от социалистическата критика и нейните
издания, а от буржоазния естетически кръг "Мисъл". Това е първото разочарование на поета.
Второто му голямо разочарование е Македония. Яворов посвещава живота си на нейното
освободително дело, участва в чети, става близък приятел на Гоце Делчев. Така се раждат неговите
"Хайдушки копнения" и забележителният цикъл стихотворения "Хайдушки песни". Но през 1903
година Илинденско-Преображенското въстание бива жестоко потушено и поетът изпада в дълбока
душевна криза. Две години той не създава почти нищо. Това е период на преосмисляне и
естетическа преориентация.
Яворов започва творческата си дейност като ярък граждански поет, възпяващ унизените и
онеправданите ("Градушка", "Арменци", "На нивата"). След 1905 година обаче той се превръща в
първия български модернист и неговото творчество заедно със стихотворенията на Теодор Траянов
се смята за начало на българския символизъм. Разочарован от социализма, ненамерил утеха в
националноосвободителните идеали, пламенният Яворов насочва духовната си енергия към
любовта. И двете му големи любови обаче завършват трагично. Мина Тодорова умира
двадесетгодишна от туберкулоза, а Лора Каравелова се самоубива и става причина за ранната му
гибел.
Още през 1901 година в стихотворението "Нощ" зазвучава мотивът за раздвоението в душата на
поета, за загубените нравствени опори и духовната дезориентация. Яворов, раздвоеният и
единният (по сполучливото определение на Никола Георгиев), непрекъснато се лута между
крайностите на духа. Стихосбирката "Безсъници" от 1907 година е най-ярък израз на това лутане.
Заради нея критикът Владимир Василев нарича Яворов "поет на нощта". Постепенно в
творчеството му навлизат дълбокият скептицизъм, неяснотата, тревогата за бъдещето, влечението
към смъртта.
Дълго време догматичната критика дели творчеството на поета на два периода и в тях вижда две
коренно различни негови лица: ранния Яворов като поет на унизените и онеправданите и късния
Яворов като поет на екзистенциалните въпроси за живота и смъртта. Истината е, че Яворов е един
неспокоен, вечно търсещ дух, личност и поет, който не може да остане докрай никъде, и в това
отношение е уникален.
Всичко при Яворов идва неочаквано, неочаквано идва и поетическата му слава. През 1900 година
списание "Мисъл" публикува неговата лирическа поема "Калиопа", а на следващата година
двадесет и две годишният Яворов вече е най-популярният български поет. Всеки друг на неговото
място би бил щастлив, но не и Яворов. Стихотворението "Славата на поета", писано няколко
години по-късно, разкрива най-добре неговото отношение към проблема:
Слава! – чувам аз да славят и поета – слава –
за незабравата свидетелствена дума...
О, присмех зъл! – да ми звучи тя нивга не престава
като обидна и жестока глума.
Яворов съзнава цялата привидност и временност на суетата в обществото. Той копнее за друга
слава, която да го изведе в сферата на духа и да му помогне да осмисли "всевечните въпроси, /
които никой век не разреши". Под знака на тия въпроси минава цялото му творчество – и ранната,
и късната лирика.
С поемата "Калиопа" той внася нова, свежа струя в българската поезия. Неслучайно д-р Кръстев и
Пенчо Славейков я оценяват толкова високо. Класическият стих е съвършен, разнообразието от
рими и от звуци – неповторимо. Още тук личи майсторството на поета в създаването на
забележителни слухови образи, сугестивната сила на неговата поезия. Мотивът за пламенната
любов между момъка и Калиопа, между които стои възрастният съпруг на героинята, е само
загатнат. Оттук нататък Яворов търси поетически проекции на чувството, нравствени измерения на
любовта. Финалът е отворен, развръзка липсва, поемата завършва с въпрос:
Две сърца се знойно любят,
старо-харо ги дели:
дали времето си губят,
или бог ще се смили?
Отвореният финал в най-голяма степен допада на Пенчо Славейков, защото отговаря на неговата
естетическа концепция за амбивалентността на поетическото внушение, която да е далече от
Вазовия патос, категоричност и еднозначност.
За поемата "Градушка" Славейков твърди, че не познава друго подобно произведение в световната
литература, а на неговия естетически вкус може да се вярва. Творбата представлява забележително
художествено единство между форма и съдържание, композицията є е майсторски раздвижена,
внушението – многопластово.
Още заглавието съдържа в себе си три нива на тълкуване: градушката като природно зло,
градушката като социално зло и градушката като израз на вечното зло, което съпътства човека от
люлката до гроба. Самият Яворов ни отвежда натам. Когато селяните излизат на полето да видят
какво е направила природната стихия, поетът отбелязва:
... отиват: вечно зло ги носи
към ниви глухо опустели.
В поемата конкретното изображение се осмисля в екзистенциален план. Дори в тази социална
творба поетът е вложил много от драматичната раздвоеност на своята душа. Неговият лирически
герой – селянинът, подобно на самия поет страда от люшкането между крайностите – от
изтощителната суша и от унищожителния порой:
А то – градушка ни удари,
а то – порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше, –
в земята зърно се опече...
Подобно на поета и селянинът предпочита смъртта пред нечовешките измерения на страданието и
е орисан със същата участ, с която е белязан поетът – болката. В поемата на принципа на контраста
се редуват мрачни и ведри моменти. Гласът на поета се преплита с гласа на неговия лирически
герой. В моментите на дълбоко и трагично отчаяние двата гласа зазвучават в един; там, където
настроението е ведро, Яворов съзерцава картината отстрани с очите на художник. По такъв начин
се получават забележителни психологически ефекти, характерното за епоса сгъстяване и
разреждане на емоцията и напрежението. Поетът майсторски е изтеглил трагическия момент на
отчаянието в самото начало на поемата и е затворил по този начин ведрите моменти в омагьосания
кръг на страданието.
"Градушка" е поема за избуяването и краха на човешките надежди и илюзии, а в този смисъл тя
може да се нарече не само социална, но и философска поема. Втората и шестата є част започват с
едно характерно противопоставително "но":
Но мина зима снеговита...
Но свърши...
И в двата случая се касае за рязък емоционален и психологически преход. "Но мина зима
снеговита" превежда читателя от състоянието на трагическа безизходица в състояние на ведра,
динамична и колоритна смяна на сезоните, през които се ражда човешката илюзия за добър живот.
"Но свърши..." пък бележи края на тази илюзия. Тя е разбита, разбити са човешките стремежи,
вечното зло се е върнало. Яворов "превърта" сезоните почти калейдоскопично, надеждата узрява
подобно на житен клас и с цикличната закономерност на сезоните идва при селянина. Писателят се
любува отстрани на измъчения селяк, който схваща плодородието като дар божи.
Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време
олекна ще и тежко бреме,
на мъките ни края до ще.
Виртуозът Яворов личи в майсторската смяна на ритъма между първата и втората част, в умелото
редуване на съседни, обхватни и кръстосани рими. Динамиката на тия смени в римуването и
ритмичната стъпка наподобява динамиката на живота, когато кълни човешката надежда.
Напрежението започва да расте в третата строфа на творбата. Тук поетът създава представа за
суматохата в селския двор и тревожната припряност на селянина чрез една голяма и единна
строфа, изпълнена с многобройни тирета, многоточия, елиптични изречения, вътрешен монолог и
диалог, въпроси и възклицания. Битът на селянина е изобразен в типичните традиционни
представи за него: грижовния стопанин, ранобудната невеста, сънливия син, добитъка. Шумът,
който се носи из всички дворове, създава усещането за припряност, а тревогата рязко нараства чрез
един характерен детайл – изгряващото слънце, което от ранна сутрин започва да жари
немилостиво. В мисленето на селянина това е сигурен знак за следобедна буря и тя не закъснява.
Четвъртата част на поемата разкрива скокообразното приближаване на загатнатото природно
бедствие. Стихът е кратък и отсечен, отчетливите рими сгъстяват тревогата. Гласът на автора
плътно се приближава до гласа на лирическия герой. Поетът употребява думи от народната
лексика, които спомагат за такова сближаване: "избрише", "небо", "мъгловито", "жълтей",
"бухлат". Изобщо в тази поема, а и в другите стихотворения, посветени на селския бит, Яворов е
извънредно близо до мисленето на селянина. Литературната критика посочва като изключително
сполучливи находки народните причастни форми "кръкнали", отнесено към петлите, и "емнали се",
отнесено към хората.
С психологическо майсторство и проникновение Яворов е включил дори животните в тревожната
картина на очакването. Тогава, когато човекът гледа с ужас как природната стихия наближава,
гъските – нито орали, нито сели, са толкова безгрижни! И тук идва типично Яворовият въпрос
"Защо?", отправен направо към Бога. Той има смисъл не само в конкретната картина на
изображението, но и във философски и екзистенциален план. Въпросът "Защо?" остава без отговор
и трагически раздвоеният Яворов посвещава на този въпрос голяма част от своите идейни и
художествени търсения след 1905 година.
155
7
