4.СТОПАНКОТО РАЗВИТИЕ НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ (7-14ВЕК)
Стопанското,политическо и културно развитие на средновековна България преминава под знака на
господстващите феодални отношения.
Стопанският живот на българите до заселването им на Балканския полуостров (края на 7 век) се
характеризира с преход от номадски начин на живот с развито животновъдство към постепенна
уседналост и развитие на земеделие.
До средата на 6 век основната социална и икономическа структура при славяни и българи е родовата
община, в която има колективна собственост върху земята,пасищата и стадата.През 7 век социалното
разслоение вече е факт-родово-племенна аристокрация и обикновени хора-селяни,занаятчии.
След създаване на държавата основен поминък е земеделието.Най-много се произвеждат зърнени
култури,поради благоприятните климатични условия.През периода на първата българска държава
основната производителна структура е свободната селска община(селяни,които са собственици на земя).
Вторият важен отрасъл на селското стопанство е животновъдството.Има категории от население, които се
занимават само с животновъдство.Такива са власите.
След приемането на християнството(втората половина на 9век) започва масово строителство на църкви и
манастири.
Стимулиращо влияние върху занаятчийското производство оказва общия стопански подем в страната
през 13-10 век.
Включването на области богати на рудни находища към българската държава води до развитието на
рударството и металообработването.По всяка вероятност през 8 век голяма част от занаятчиите в
България са едновременно и селски стопани.Едва през 10 век,когато се развива държавната
организация,налага се християнството и се оформя аристокрацията,занаятчиите се обособяват като
самостоятелна прослойка.
Вътрешната търговия се осъществява чрез натурална размяна на стоки.До този момент не са открити
монети,сечени по време на първата българска държава.По всяка вероятност в циркулация са чужди
монети,най-вече византийски.Външната търговия е основно с Византия.
Икономическото развитие оказва влияние върху развитието и налагането на феодалните отношения.За
този процес съдействат две основни обстоятелства.Първото е постепенно концентриране на поземлена
собственост в отделни личности за сметка на колективната собственост и разоряване на селското
население.Второто е приетата от Византия правнонаказателна система и по-специално закона за съдене
на людете и земеделския закон.Едрите собственици увеличават своите земевладения и вседствие на
териториални придобивки по време на войните.
До средата на 9 век процесите на феодализация се развиват бавно.Със засилване централизацията на
държавата при Крум и Омуртаг държавата въвежда практика да раздава земя заедно с населението на
представители на висшата аристокрация и на църквата.
При падането на българските земи под византийска власт,покорените територии получават нова
организация,типична за византийската административно-военна уредба.Положението на българския
народ се влошава чувствително.В икономически план българските земи попадат под влияние на
византийския феодализъм.Характерен белег на византийската икономика от 11-12 век е растежът на
едрото земевладение.От българските земи се създава обширен поземлен фонд,който попада в
разпореждане на императора.Заедно с процеса на преразпределение на поземлените владения настъпва и
процес на установяване на йерархия.
Според действащото византийско право фиодалната собственост е два вида-условна и безусловна.При
условната собственост притежателят има административни или военни задължения.При безусловната
владетелят притежава пълни права върху земята.Най-широко разпространение от този вид собственост
получава пронията.Това е земя,която императорът дарява на свои приближени или роднини.Собственикът
събира данъците,предава една част на държавата, а друга остава за него.Феодалите могат ад имат
финансов и съдебен имунитет.При финансовият имунитет феодалът не плаща данъци на
държавата.Финансовият имунитет може да бъде пълен или частичен.Официалната власт обикновено
предоставя частичен финансов имунитет.Съдебният имунитет започва да се прилага от втората половина
на 9 век.
През 11-12век селското население се състои от свободни и зависими селяни.Свободните селяни са
подчинени на централната власти са организирани в общини. Нараствал броя на зависимите селяни,
които обработват чужда земя срещу заплащане на определена аренда.
Има една специфична особеност във византийските феодални отношения през 11-12 век,която прави
тежестите върху зависимото селячество особено големи.Тя се корени във факта, че претенциите и
нуждите на феодалите нарастват, а броят на зависимото селячество се определя от държавата и може да
не се увеличава,което прави задълженията върху контингента още по-големи.Друга особеност е
паричният данък-телос,събиран от държавата.
Византийското владичество забавя цялостното социално-икономическо развитие на българското
общество.
Възстановяването на българската държава след отхвърлянето на византийската власт не довежда до
коренни социално-икономически промени.
През 13-14век основен поминък на населението е земеделието и животновъдството.
Значителен ръст по време на Втората българска държава бележат занаятите и търговията.
Пръв сече собствени монети цар Иван Асен ІІ.До тогава са използвани византийски монети.
Вътрешната търговия е контролирана от държавата,за да се осигурят средства за централната
власт.Външната търговия достига разцвет през 13-14век.
Разцветът на феодалните отношения във Втората българска държава има като последица появата на
политически сепаратизъм.
