“Българският елит в трансформация”
Датата 10 ноември 1989г. се свързва с края на комунистическия
режим и бележи началото на прехода към демокрация в България. Тази
дата е нещо далечно, а събитията, свързани с нея са твърде неясни за
нашето поколение, но тя е определяща за живота на нашите родители и на
всички нас.
В книгата си “Преходът – елити и стратегии” Д. Минев и П.
Кабакчиева прилагат нов подход за обясняване на трансформационните
процеси в България, който разкрива доминиращата постановка за
“уникалността на социализма и на прехода”. Те представят
господстващите идейни течения, които обясняват ставащите промени в
страната. Първото приема, че е извършена революционна промяна, която
разрушава стария ред. Възниква хаос, но в този хаос са заложени и от него
се очаква да се родят характеристиките на нов демократичен ред. Хаосът
изглежда като необходимо и достатъчно условие за трансформацията.
Второто обяснява, че е извършена революционна смяна, която е
прекъсната, развитието са връща назад, т.е. започва реставрация.
Аргументите са, че бившите комунистически партии се завръщат на власт
в Източна Европа и някогашната партийно-държавна висша номенклатура
отново заема ключови позиции в управлението на страните. За третото
идейно течение преходът представлява трансформация на политическата
власт на бившия партиен елит в икономическа. В рамките на това
обяснение някои приемат, че преходът е реална промяна към
демократично пазарно стопанство.
В книгата “Какво се случи” социолозите Андрей Райчев и Кънчо
Стойчев описват два основни модела на трансформация. В първия старата
власт (елит) бива подменена от алтернативна, а във втория старият елит
(власт) се разделя на части, някои от които поемат функциите на нов.
Под понятията “власт” и “елит” ще разбираме събирателно за
различните “етажи” на всяка една от видовете власти в обществото. В този
смисъл на думите се включват както титулуваният държавник, така и
“главните” (обществено значимите) лекари, преподаватели, журналисти,
стопански дейци, свещеници и т.н.
Въпреки че тези два модела не се срещат в чист вид, първият вариант
обикновено се обозначава като “революция”, а вторият като “реформа”. В
първия случай обикновено масите са на сцената, а във втория най-често
сцената е под масата. Съществуват множество примери в световната
история, които описват тези два модела.
В България преходът започва по втория модел.
Във всекидневното съзнание този модел се свежда до разкази за това
как някой лош или добър е направил еди-какво си, за да стане това, което е
1
станало. При първия модел всичко е ясно и разбираемо “от само себе си” и
логиката на интерпретациите някак произтича от събитията, докато при
втория по-скоро събитията произтичат от интерпретациите.
В дъното на тези интерпретации стои действителният факт, че много
бързо – за броени седмици – старият социалистически елит/власт се
раздвоява и постепенно и само отчасти се обновява. Рекрутираният нов
елит черпи членовете си от плътно затворени социални кръгове с твърде
ограничен обхват.
На първо място става дума за относителния дял на вишистите тогава,
който възлиза на 10%. Втори редуциращ фактор е, че огромното
мнозинство овладяващи върха са жители на столицата. Третото принципно
ограничение е характерът на дисидентското движение в България:
“половината” от новия елит се селектира основно от кръговете на
хуманитарната интелигенция (творци, учени, икономисти и пр.). Сериозна
допълнителна бариера поставя и владеенето на западен (предимно
английски) език: говоренето му се оказва не обикновено житейско
предимство, а ключов политически инструмент.
Лидери на новия политически елит стават хора, сравнително добре
интегрирани в предишното общество. Преобладаващата им част се излъчва
от много малък социален слой, чийто размер можем да оценим на 0.1% -
0.2% от пълнолетните българи, т.е. говорим за не повече от няколко
хиляди души.
Легитимацията на новите политически елити става на публичната
Кръгла маса в началото на 1990г. От едната страна са реформаторски
настроените ръководители на БКП (прясно и нежно свалили режима на
Тодор Живков и много популярни в този момент сред хората), а от другата
– нововъзникналите за седмици антикомунисти. Кръглата маса не
констатира някакво съотношение на силите и намеренията, а генерира
самите тези сили и намерения.
Това е може би решаващо за разбирането на особеностите на прехода
у нас. От политическата форма (Кръгла маса) се обуславят две важни
съдържания:
1. Външно (формално): новият елит се подразделя на две
части, на два принципни дяла.
2. Вътрешно (по същество): легитимационната процедура от
този род има две страни. Едната е шумно манифестирана,
другата – неексплицирана, но определяща.
Фактически действащото споразумение съдържа четири пункта:
Пункт 1. Мирен преход, без насилие;
Пункт 2. Демокрация, избори, свобода на словото;
Пункт 3. Пазарна икономика, “капитализъм”;
Пункт 4. Европейска геополитическа ориентация на България, “път
към Европа”.
2
Консенсусът “за бъдещето” е условие за възможност на
легитимацията на политическия елит и обратно – противопоставянето е
почти напълно и изцяло във връзка с миналото. Така че “войната за
миналото”, която в България заема цялото последно десетилетие на XX
век, не е някаква психична или национална особеност. Тя е структурно
обусловена и е видимата част на айсберга със скучното име “легитимация
чрез противопоставяне”.
Става ясно, че не проект е противопоставил (в този смисъл създал) в
началото “червените” и “сините”, а само една интерпретация; т.е. не
позиция за бъдещето, а само отношение към миналото. Последиците са
огромни и всъщност целият наш преход може да се разкаже като една
нестихваща години и години такава “последица”.
Причината за това “миналото” да се окаже предмет на
противопоставяне може да се търси в особеностите на българския
социализъм.
На първо място България влиза в “съветската империя”, без да се е
модернизирала и дори без да се е урбанизирала достатъчно. Именно БКП
след 9 септември 1944г. е организатор на една сравнително успешна
урбанизация с всичките нейни модернизационни “екстри”: културна
революция, масово ограмотяване, индустриализация, механизация на
селския труд, битово – хигиенна революция и пр. Стартирала през 1945г. с
около 80% селско население, през 80-те години страната има не повече от
1/3 селяни, а под 20% от пълнолетните са заети със селскостопански труд.
Още по-важен е фактът, че урбанизацията на България не е
съпроводена с падане на жизненото равнище, а точно обратното – със
значителен негов ръст. Съществуват много доказателства. В този смисъл
известната фраза на генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков
“Ние построихме две Българии” не е метафора. Тя е своеобразно
недооценяване на изпълнения от компартията ангажимент: създаден е
масовият български град и масовият български гражданин – и двете с
неизбежен, дълбок и неотстраним селски печат. Подобно “форсирано” и
“безплатно” модернизиране води до една негова особена частичност. Така
новообразувалите се граждани си остават за поколения напред “отчасти
селяни”. Не само по манталитет, култура, хигиенни и трудови навици, но и
по своята способност да се кооперират, обединяват, да действат (или по-
скоро да не действат) задружно и социално насочено. За поколения те си
остават “чужденци” в града.
На второ място това “качване” на БКП върху вълната на българската
урбанизация обуславя не само сравнително по-голямата й приемливост
като лидер в очите на населението, но и по-ниския потенциал за
обособяване на реформаторско крило в нея.
На трето място в особеностите на българския социализъм се поставя
ролята, която Русия изиграва исторически в България. Тя няма същата
3
