Тема 12. Етическа проблематика във философията
Етически концепции имат Платон, Спиноза и др. Етиката е толкова стара, колкото
философията. Ученията в Етиката се разбират в зависимост от етичните идеали,
оформят се няколко направления: евдемонизъм(щастие), привърженик- аристотел,
Епикур и др.; хедонизъм- Аристип; стоицизъм- Зенон, има за нравствен идеал
въздържанието; деонтология- етика на дълга. Представител- Кант; утилитаризъм-
учение за ползата.
Етиката се оформя тогава, когато в Древна Гърция започва да се развива
антропологическата тенденция. В митологията има също етически идеи. Първи
представители на етиката са софистите, които издигат принципа на съмнението.
човекът е мярка за всички неща, представител- Аротарио. Етическо учение развива
Сократ, според който добродетелта е знание. Това е рационализъм в етиката. За
Сократ доброто не е внушено от боговете, а е знание. Голям представител е
философът Платон. Той развива възгледите си под формата на диалози. Светът на
идеите има пирамидална форма. Най-отгоре е идеята за доброто, под нея са за
истината и красотата. Материалният, земният свят се приема за илюзорен и за
източник ма всяко зло.
Източник на морала е безсмъртната човешка душа, произтичаща от света на идеите.
Тя има 3 части- разумна, буйна и копнееща. От тях произтичат три основни
добродетели- мъдростта, храбростта и умереността, от хармоничното им съчетаване
се ражда и 4-тата кардинална добродетел- справедливостта.
От ученията за душата Платон извежда учението си за идеалната държава. в нея
има три съсловия, притежаващи по една от трите добродетели: философи, които
управляват мъдростта, войници, който притежават храбростта; селяни- трудещи се,
притежават умереността.
Справедливостта се изразява в това всеки да си върши работата, съобразена с
качествата, които притежава. Върховни съдници са Боговете. Етика на Аристотел:
наричат го баща на етиката, според него предмет на етиката е висшето благо и
доброто, а средствата за постигането му са добродетелите. Аристотел въвежда
понятието ЕТОС. Той определя етиката като малката политика. Тя помага на човек
да изпълнява по-добре гражданските си задължения. Човекът се определя като
„зоон политикон(политическо животно)”. Най-съществено при Аристотел е неговото
учение за добродетелите. Те биват добродетели на ума- деаноетически и
добродетели на характера- етически. Добродетелите не са вродени, а се придобиват
при общуването с други хора, възпитание. Аристотел разбира добродетелта като
златна средина между две крайности, всяка от които е порок. Особено място той
отдава на справедливостта. Той разглежда 2 вида справедливост- сред равните и
сред неравните. Справедливостта е равенство, но за равните. неравенството е
справедливост за неравните.
192
45
