Големина на текста:
Курсова работа
Дисциплина: Български фолклор
Тема: Образът на змея в българския фолклор
Изготвил:
Специалност:
Факултетен №:
Проверил:
/............................................/
гр.Шумен
2011 г.
Образът на змея в българския фолклор
Змеят е най-силият противник на халата и ламята. В неговия образ се открояват
чертите на добър демон на атмосферните условия и явления, защитник на своя род и своето
племе. Уподобяването му с ангели е също характерно.
Змейската тематика има ключово значение за системата от митически представи на
българина. Образът на змея се свързва тясно с проблема за митическия покровител. Друга
връзка насочва към народните схващания за атмосферните явления (за гърма и градушката,
вихрите и мъглите, дъжда и сушата). Трета пък отпраща към темата за плодородието. От
друга страна змейският лик ни отпраща към универсални проблеми в митологията: култа към
мъртвите, образа на душата, космологията и други.
Както се вижда, разглежданият образ фокусира в себе си много разнообразни теми,
мотиви и идеи. Според редица учени змеят играе ролята на закрилник, защото притежава
белезите на тотемен прародител.
Редица данни свидетелстват за това, че змеят е мъжко същество, въпреки широкото
разпространение на песните за любовта на змеиците с момци. Неговата полова идентичност
се определя, в сравнение с халата и ламята, а те са женски същества. Според вярването, от
връзките на змей със земна жена се раждат само мъжки деца змейчета.
Само змеят има прояви в социален и космически план, той се бие с градушката и
брани посевит, сражава се с халите и ламите, хвърля светкавици.
Може да се смята, че в народните представи змеят е митическо същество с мъжка
характеристика, а образът на змеицата е по-късен, вторичен и е възникнал като резултат от
аналогия и смесване.
Представата за склонността на змея да влиза в любовни отношения с девойки и жени
е обща за различни народи. Включва се и възможността от връзките между жена и митическо
същество да се роди потомство, наследяващо бащините качества – изключителна физическа
сила, способност да се бие с хали и лами.
Във всички тези случаи любовта на змея има демонични черти – тя се описва като
болестно състояние за жените, които са неин обект, а прекъсването на връзката – много
трудно. Връзката между него и девойката се осмисля като сексуална, но в някои случаи се
смята, че демонът използва способностите си за метаморфоза и приема красива външност за
да влезе в контакт и да може да изяви истинската си природа.
Песните за змейската любов не са любовни песни. Те не са израз на любовно
чувство, а представят змейската любов като фатално обстоятелство, което внася дисхармония
в живота на девойката и смейството и. „Змеевата девойка“ на практика е вън от обществото и
желае да се освободи от обвързаността си с митическото същество. Този вид
взаимоотношения са пагубни за нея и меланхолно-депресивните състояния са и присъщи.
От песните се разбира, че змеят не допуска неговата любима да се омъжи: той я
убива – такава девойка умира в деня на сватбата си. Нещо повече, змейската любов сама по
себе си изключва възможността за брак – така се мотивира образът на любената девойка да се
сгоди и омъжи:
- Жениш ме, мамо, годиш ме,
ала ме, мамо, не питаш,
че женя ли се, или не -
мене ме змей люби.
(СбНУ, 10, 1984, с.21, №4, Търновско)
С други думи, цялото поведение на любената от змей е асоциално, тя в позиция на
маргиналност между света на живите и митическото царство.
Семантичната редица 'змей – мълния – огън' е съществена за характеристиката на
змея. Неизменно определение за този персонаж е, че той е огнен. Общобългарско е
схващането, че в битките си с враждебните демони той хвърля огън, от който става мълнията.
Това е негов основен белег и от части на него той дължи уважението, което му отдава
народната вяра. Основната причина тук е сакралното отношение към огъня, за което има
многобройни свидетелства в цялата обредна система.
Представата за змея като въплащение на мълнията съществува с тази за св. Илия
Гръмовник. Обяснението на гърмежите – св. Илия препуска по небето с огнена (желязна)
кола – е общоразпространено сред българите и известно на широк ареал от европейски
народи. В повечето случаи двата разнородни образа се съчетават, а понякога и се вместват в
едно : змея е показан като помощник на светеца или е впрегнат в колесницата му. С други
думи те са образи, които взаимно се дублират в системата от представи за атмосферните
явления.
Змеят се схваща като необикновено силно същество, което воюва с бурите, вихрите и
градушките. Той е силен в качеството си на атмосферно божество – митически закрилник и
прародител.
Според народната вяра на българите изключителната сила се предава на всеки, който
изяде сърцето (или друг вътрешен орган) на змея – частта притежава качеството на цялото. В
легенда от Пиринския край човек, нволно близнал сърцето и черния дроб на убит в битка
змей добива неуправляема сила и с лекота изстръгва големи дървета. Децата родени от връзка
между змей и девойка са юнаци с голяма сила. Син на змей е българският епически юнак
Змейче Михаилче. Чрез змейския произход се обяснява приписваната голяма сила, както и
други белези на деца-юнаци (бърз разтеж, зооморфни черти и др.)
Представата за голямата физическа мощ на змея се трансформира в друга негова
хипостаза – на змея воин. Това схващане, сравнително рядко за българския фолклор, се
среща в митическите балади.
Важна особеност на представите на българина за змея е това, че всъщност под името
'змей' различаваме два тима митически същества: зооморфно и антропоморфно.
Зооморфният змей е представен като чудовище: с големи размери, с крила и опашка,
има свойството да се превръща в човек. Другата представа за змея е принципно
антропоморфна: змеят е човек, чиято външност притежава и зооморфни блези (обикновено е
с малки крила под мишниците). Неговото обиталище е сред хората, той е човек като всички.
При буря и/или градушка духът му се отделя от тялото за да лети и да се бие с градоносните
облаци. По този признак той може да се савнява с вещицата.
Съществува и трети вид представа, която по своя характер също е зооморфна: в
някои случаи змея може да се разглежда като полу-човек, полу-звяр.
Змейската (змийската) принадлежност е обичайната форма за изразяване на идеята за
принадлежност към митическия свят. Чувстовото за безкрайна изменчивост, което внушава
змията с вида и поведението с, вероятно обуславя възможността чрез средствата на
митотворчеството това същество да бъде превърнато в един от най-обхватните
митологически символи, примиряващи в себе си, като че ли несъчетаеми характеристики.
Използвана литература:
„Змеят в българския фолклор“; Милена Беновска – Събева; Академично издателство
„Проф. Марин Дринов“ София 1995г.

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Образът на змея в българския фолклор

Змеят е най-силният противник на халата и ламята. В неговия образ се открояват чертите на добър демон на атмосферните условия и явления, защитник на своя род и своето племе. Уподобяването му с ангели е също характерно...
Изпратен от:
undergeoff
на 2011-05-30
Добавен в:
Курсови работи
по Фолклористика
Статистика:
50 сваляния
виж още
 
 

Образът на змея в българския фолклор

Материал № 694368, от 30 май 2011
Свален: 50 пъти
Прегледан: 78 пъти
Предмет: Фолклористика, Литература
Тип: Курсова работа
Брой страници: 3
Брой думи: 920
Брой символи: 5,407

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Образът на змея в българския фолклор"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Последно видяха материала