“Вярвам за да разбирам „
(есе)
Какъв смисъл влагам в думата вярвам? Вярвам, че утре времето ще е
хубаво, вярвам на думата на моя приятел, вярвам, че е възможна по-добра и
честна политика, вярвам, че нещата ще се оправят. Толкова и различни неща
означава тази дума „вярвам”, която пронизва цялото ми същество. Обикновено,
когато казваме „знам”, не знаем,а вярваме. Наистина, повечето неща, които
върша всеки ден, ги правя, вярвайки, а не знаейки: вярвам в медицината и се
решавам да ме оперират. Не знам какъв ще е ефектът, но поемам този риск,
защото силата на вярването ми е свързана както с доверието в лекаря, така
и с искането да оздравея. Вярванията подкрепят и насочват моите желания и
това най-често е достатъчно основание да държа твърдо на тях независимо от
тяхната достоверност. Не мога да живея, ако не приемам с вяра света, ако
не мисля и действам, без да знам как точно стоят нещата, ако не отивам към
бъдещето поне с малко увереност, ако не вярвам на другия, а и на самата себе
си, на собствения си усет и желание. Какво тогава е вярата? На първо място,
вярата е доверие и тя определя по един или друг начин вътрешната ни нагласа
и начин на живот. В началото не са нито действието или знанието, нито страхът
или грижата, а доверието в другия, вярата, която предшества опита и разума.
Ето например майка, която успокоява болното си дете му казва : „Не се
страхувай, всичко е наред”. Думите изразяват нейната непоклатима убеденост,
че на него не може нищо лошо да му се случи. Те успокояват детето, пораждат
в него увереност и доверие в бъдещето , като идно в което се случват добри
неща. Така и живеем: от доверие в доверие.
Имаме две симетрични значения на думата доверие: моето доверие в другия
и доверието, което аз му вдъхвам: вярата като доверие прави възможно
нашето движение „между нещата”, нашия взаимен интерес. Но вярата не е
просто доверие. Тя е избор, решение. Вярата е изборът по кой път да поеме
човек независимо от привидностите и изпитанията. Тя не е незнание, нито
автоматично приемане на догми или чужди свидетелства, а преди всичко
решение. Всъщност двете страни на вярата – доверие и избор, не са
противоположни: когато се решим да вярваме, и то въпреки видимостите, ние
се основаваме на първоначалното доверие в доброта на света и се
обзалагаме, че нищото не може да бъде крайната участ на всичко, което
обичаме. Самата вяра е изпълнена с очакване. Та каква вяра ще е тя без
никакво бъдеще? Обречена е без надеждата, че желаното ще се осъществи, а
случващото ще се осмисли. Аз ти вярвам и приемам казаното от теб, но и ти се
откривам, доверявам ти се, поверявам ти съдбата си. Вярата блика от онова
взаимно дихание, което наричаме любов. Тя също е знание, но не чрез
доказателства и аргументи, а чрез желание и любов. Тя не принуждава, нито
притежава, а е скок в неизвестното. Вярата е събитието на отварянето към
другия: отговор на неговия зов, отиване с горящо сърце, с трепет и
копнеж, на среща с тайнствения партньор, с онзи, когото още не познавам.
Как обаче тази вяра в човека може да ни отведе към вярата в Бога?
Няма как да се обясни на лишените от усет за божественото що е вяра.
Самият религиозен усет и произтичащият от него опит е най-убедителното
доказателство, което има вярващият за съществуването на Бога.
Св. Анселм Кантърбарийски признава значението на два основни фактора в
човешкият живот - разума и вярата.Той казва: “Не търся да разбера,за да
вярвам,но вярвам за да разбера.” Той е убеден,че вярата е необходимо
условие за познанието.Древните хора са считали че Бог е недостъпен за
разума, затова и не са опитвали да обяснят неговата същност.Те просто са
вярвали в него.Но според св. Августин идеята за Бог е недостъпна единствено
за ограничения човешки разум, той трябва да бъде контролиран от вярата, но
между тях трябва да съществува хармония.Св. Августин смята,че вярата не
противоречи на разума и обратното. Неговата формула е : “Вярвам за да
разбирам.” Бог е като голям пъзел съставен от безброй малки парченца.Всяко
едно от тях го олицетворява и същевременно нито едно парченце взето
отделно не може да го опише.Бог е един ,но има много лица. Всеки човек има
свободната воля да вземе точно тази част,която иска. И тя се превръща в
неговият Бог.
Вярата е единственото доказателство за Бог, а вярата идва с
познанието. Първо трябва да опознаем себе си и едва тогава ще успеем да
докажем съществуването на Бог.Нима Библията или Корана доказват неговото
съществуване ? Ако човек не знае какво търси той няма да го намери там.
