Силвия Денчева
преподава по Литература
в град София
Големина на текста:
ИВАН ВАЗОВ - „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ”
ИСТОРИЧЕСКАТА ЛИЧНОСТ И СЛОВОТО В ЕПОПЕЯТА
Иван Вазов се оформя като личност и писател под влиянието на патриархалната
нравствена система, която издига като висши ценности родолюбието, хуманността и
демократизма. Съвременник на „най-българското време“ в новата ни история, той
посвещава щедрата си творческа дарба на народното битие и съдбата на България от края
на 19-ти и началото на 20-ти век. Националноосвободителната борба и нейните велики
идеи се превръщат в основно идейно-тематично ядро и художествен връх на Вазовото
литературно дело.
Първият български професионален писател осъзнава своята отговорност пред
историята, твори с мисълта, че времето подлага на обективна и сурова оценка всички
човешки дела. Това схващане предопределя силния патриотичен и исторически патос в
неговото всеобхватно по тематика и многообразно като жанрова насоченост творчество.
Вазов изживява историческото битие на своя народ в цялата му сложност и
превратност. Воден от убеждението, че „Писателят, и особено българският писател, трябва
да бъде син на своя народ и на своето време”, той възприема мисията си на творец не само
в нейната естествена връзка с литературно-историческия процес, а и като висока
нравствена и обществено-историческа отговорност. И затова реагира с особена
чувствителност на духовно-нравственото падение в следосвобожденското българско
общество. Поетът, възпял с целия си плам епохата на „мечти несвестни, на златни сънища
крилати”, изживял бурния възторг от освобождението на отечеството, с дълбоко
разочарование и потрес наблюдава как само няколко години след героичните събития от
1876–1878 г. обраслите „с тръне” гробове на светите жертви се превръщат в зловеща
метафора за историческата безпаметност на неговите съвременници.
В лириката му все по-настойчиво зазвучават мотивите за пустотата, изпълнила
„обществото, словата и душите”, за „мъртвешки заспалите” светли чувства, за „борбата на
низките страсти”, за гражданската и нравствена апатия. Социалната действителност и
дистанцията на времето подтикват поета към ново, по-сложно философско-историческо и
художествено преосмисляне на Априлската епопея, на значението на нейните идеали и
герои в националното съзнание. Своите големи обобщения за народа, личността и
историята Иван Вазов вгражда в две от най-забележителните си творби – романа „Под
игото” и поетичния цикъл „Епопея на забравените”.
В статията си „Априлската епопея в творческото развитие на Вазов” Милена Цанева
отбелязва главната причина за променената художествена позиция в следосвобожденското
творчество на Иван Вазов, за различното му отношение към историята: „За да се роди едно
ново, идейно-емоционално – по-трагично и естетически – по-сложно, художествено виждане
на националноосвободителните борби, трябваше историята да превърне епопеята на
героите в епопея на „з а б р а в е н и т е”. И както знаем, това стана твърде скоро, дори и за
бързите темпове на българското ускорено развитие.”
С „Епопея на забравените” Иван Вазов прослави великите идеи на Българското
възраждане; сътвори „паметник неръкотворен” на онези, които пробудиха духовността и
националното съзнание на своя народ и го поведоха по пътя на нравственото
самопознание; напомни на своите съвременници, че малка България също има своите
големи личности, за които свободата на отечеството е по-мила от собствения живот. В
епохата на „тъмните герои” Вазов-поетът по блестящ художествен начин „реабилитира” в
родовата памет имената на светите жертви от Априлската епопея. Родолюбецът Вазов
отправи към младата българска нация своето предупреждение: достойното бъдеще е
невъзможно без патриотично-историческата приемственост и без съзнанието за морален и
синовен дълг към големите личности на родната история.
„Епопеята” е категорично нравствено-етично и философско-историческо послание,
духовна алтернатива на комерсиалните нрави непосредствено след Освобождението.
Нейната висока обществена цел предопределя и ярко изявения героично-романтичен стил,
и идеализацията на героите, и „митологизирането” на историческите събития и личности. С
този поетичен цикъл Вазов слага началото на „линията на заветните слова” в българската
поезия.
За „Епопея на забравените” Михаил Арнаудов пише: „...в лиро-епичната епопея
център на разказа и на размислите образува патриотическият апотеоз на възрожденската и
революционна епоха, тъй скъпа за всяко българско сърце. Този род национално-
хуманитарно вдъхновение на Вазов, което в по-друга, последователно реалистична форма
ни облъхва и от романа „Под игото” (едно наистина епохално литературно дело!), придават
на епопеята значение, каквото имат малко по-значителни произведения на нашата поезия”.
Проблемът за жанровата принадлежност на 12-те творби от „Епопея на забравените”
занимава отдавна българските литературни критици и историци. Още самото заглавие на
цикъла отпраща към жанра на епопеята от античността (Омировата „Илиада” и „Енеида” на
Вергилий). По тяхно подобие Иван Вазов възпява едно значимо събитие в националната
история и неговите герои като образец за висш патриотизъм и себеотрицание. През 1969 г.
Михаил Арнаудов определя „Епопея на забравените” като „цикъл от поеми или оди”. В своя
анализ „Вазовата „Епопея на забравените”. „Кочо” Милена Цанева изтъква възможността
повечето от стихотворенията в цикъла да бъдат възприети като „малки поеми” поради
техния лирико-епичен характер. И продължава: „Но тук героите и събитията се
характеризират преди всичко чрез възторженото отношение на поета – отношение на
прослава и преклонение. В редица случаи епичните елементи – събитията и случките – са
само нишки, преплетени в лиричната тъкан на „Епопеята” (най-ясно е това в „Раковски”). И
затова най-често определяме стихотворенията от цикъла като о д и. Типичен за одата е и
техният патетично приповдигнат реторичен стил.” Въз основа на тази стилова особеност
Милена Цанева определя „Кочо” и като „патетична поема”, определение, което може да
бъде отнесено и към всички останали творби от цикъла, тъй като отразява напълно тяхната
сложна съдържателна и художествено-формална специфика.
Първите пет оди от „Епопея на забравените” („Левски”, „Бенковски”, „Кочо”, „Братя
Жекови” и „Каблешков”) Вазов публикува в стихосбирката „Гусла” в Пловдив през 1881 г.
Останалите творби излизат в „Поля и гори” (1884), а през 1893 г. в „Поеми” поетът събира
всички оди в завършен цикъл.
Тук ще цитирам разсъжденията на Михаил Арнаудов по един въпрос, който
несъмнено спохожда всеки читател на „Епопеята”. Защо Вазов избира точно тези 12 имена
за обект на своя култ към героичното? Защо поетът „пренебрегва” много други личности,
чието дело също е символ на върховен патриотичен подвиг в националната ни памет? Ето
мнението на М. Арнаудов: „Останали са изключение от епоса в стихове герои като Хаджи
Димитър, Ботев и Каравелов – едно, защото Ботев е бил винаги признаван, възпяван и от
самия Вазов по-рано и, друго, защото за Хаджи Димитър е била създадена и прочутата
балада на Ботев, а за Каравелов, починал в началото на 1879 г., е имало зачитане от
съвременниците и след смъртта му. Не е включил Вазов в списъка на забравените
възрожденци Петко Славейков и Панайот Хитов, понеже те са били още живи, както и други
бележити личности от по-рано, като Неофит Рилски, Неофит Бозвели и Априлов поради
това, че не са се очертавали по-ясно във въображението на поета или пък не са били
достатъчно оценени от новото време в цялото си историческо значение.”
Историята поставя пред народния водител най-високи нравствено-духовни
изисквания. Малка България също има своите големи личности, които отговарят на тези
критерии. Те трябва да останат навеки в родовата памет, с техния героизъм и възвишена
духовност потомците трябва да съизмеряват делата си. Това е главната идейно-внушаваща
и художествена задача, която стои пред Вазов и неговата „Епопея на забравените”. Тя
обуславя не само силния патриотичен патос на стихотворенията, но и впечатляващото
богатство от художествено-изобразителни средства, характерни за емоционално-
приповдигнатия одичен стил: антитези и хиперболи, градации и реторични въпроси,
плеонастично1 натрупване на епитети и метафори, паралели със събития и личности от
световната история, анафори...
Основният конфликт на историческия момент, отразен в „Епопея на забравените”,
предопределя и крайната поляризация в опозицията родно–чуждо, и романтично-
идеализираната образност. Личностите са характеризирани предимно чрез своите идеи и са
поставени в плана на духовно-нравственото съвършенство. Изключителността на
постъпките, идеализацията на героите и хиперболизирането на техните духовни и морални
добродетели сътвориха в българското съзнание един от най-внушителните национални
митове.
В „Епопея на забравените” Вазов отмества своя художествен поглед от физическия
портрет на героите и го концентрира изцяло върху техните духовни и нравствени
характеристики. Този ракурс предопределя и сложната идейно-изобразителна и
смислообразуваща функция на словото. Тук думите не са просто средство, чрез което се
изгражда речевата характеристика на героите. В идейно-художествената система на
„Епопеята” словото е сигнал за героичното, външен знак за извънмерността и духовната
извисеност на личността. Неговата сила, афористичност и многозначност напомнят за
мъдростта на библейските пророчества и апостолски послания. Паисий, Раковски, Левски,
Бенковски, Каблешков осъзнават своето битие в сложното единство на лично и национално.
Историческата стойност на делото им не се изчерпва само с личната саможертва. Тяхната
мисия е да бъдат народни будители и водачи – да възродят духа на цял един народ, да го
приобщят към великата идея за свобода, да го вдъхновят за борба и героична смърт – не
само чрез личния пример, но и със своето слово.
Ето защо функциите и описанието на словото заемат толкова съществено място в
смислоизграждащия пласт на „Епопеята”. В одата „Левски” например словото на героя е
изравнено по значение с подвига и е съотнесено към най-важните за българското
възрожденско съзнание ценности като свобода, борба, смърт, надежда:
Думите му бяха и прости, и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба
………………………...………………………
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта – пиянство,
че равни сме всички в големия час –
той внасяше бодрост в народната свяст.
Голяма част от въвеждащия монолог-изповед е построена върху опозицията слово
(песен, плач) – тишина (мълчание). Тук „словото” (в най-общ смисъл „звукът”) е равнозначно
на „свое”, родно и се отнася изцяло към личността на Левски или към категории и образи с
положителна нравствено-духовна и естетическа характеристика: „мойта съвест инак днеска
ми говори”, „и когато в храма дигна си гласа / химн да пея богу”, „вдовишкий плач”, „благата
дума”, „светата правда, изказана смело”. Съдбоносното решение на Левски да напусне
божията обител и да се посвети на многострадалния народ също е свързано със словото:
...ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
(Курсивът мой – С. М.)
По формулата „дух – слово – саможертва” е осъществено и художественото
изображение във втората ода – „Бенковски”. Пределната изключителност на неговата
личност и дело е внушена не само чрез романтичната идеализация и натрупването на ярки
метафори: „на подвига знаме, душа на делото”, „желязната воля, железните сили”. Вазов и
тук превръща словото на героя в основен външен знак на неговата духовна мощ, на
трагичната готовност за саможертва и на презрението към смъртта:
могъщото слово, що слабий окрили,
гласът, който каза: „Вървете! да мрем!
Ставайте, робове! Аз не ща ярем!”
И ние трептяхме пред тоя глас мощен,
.…………………………………………
който произнесе страшните слова...
(Курсивът мой – С. М.)
Идеята за изключителността на словото като отражение на могъществото на
духовността и като показател за извънмерните нравствени характеристики на героя е
внушена на лексикално ниво чрез качественото приравняване личност – слово. Вазов

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.
Последно свалили материала:
ДАТА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПОТРЕБИТЕЛЯ
01 юни 2020 в 10:53 студент на 25 години от Благоевград - Югозападен университет "Неофит Рилски", факулетет - Икономически факултет, специалност - Икономика, випуск 2021
 
Домашни по темата на материала
"Немили-недраги" - отговор на литературен въпрос
добавена от vladislavkotubov 14.02.2012
1
29
Срам, слава, мрак, величие в одите Левски, Кочо и Паисий
добавена от djeni.ivanova 13.02.2012
2
39
Подобни материали
 

Парите и любовта

23 фев 2006
·
1,547
·
5
·
325
·
363
·
2

Есе за значението на парите и любовта.
 

"Опълченците на Шипка"

30 ное 2006
·
2,190
·
4
·
908
·
500
·
4

Творбата е възторжена възхвала, поетичен паметник на: "безсмъртен подвиг". Чрез картините на боя, контраста и богатата палитра от изразни средства се внушават качествата на шипченските герои, тяхната смелост, себеотрицание и жертвоготовност.
 

“Одата Опълченците на Шипка- поетичен паметник на безсмъртен подвиг”


В одата “Опълченците на Шипка” патриархът на българската литература обезсмъртява подвига на защитниците на легендарния връх. Тържественият патетичен тон на възхвала, съчетан с пластичното описание на битката, по художествен път разкрива героизма на опълче
 

Левски - анализ

19 май 2006
·
9,361
·
1
·
398
·
368
·
47

Вазовото творчество е символът на единство между поет и народ. Да живее с пулса на родината, да въплъти в стиховете си всеки трепет на народната душа – това Вазов счита за свой неотменен дълг.
1 2 3 4 5 » 11
 
Онлайн тестове по Литература
Комбиниран тест за класна работа по БЕЛ
класно тест по Литература за Ученици от 9 клас
Тестът съдържа въпроси по български език и литература, съответстващи на материала, изучаван през първи учебен срок. Всеки въпрос има само по един верен отговор.
(За отличници)
42
1
1
9 мин
20.09.2019
Човекът и другите
тематичен тест по Литература за Ученици от 6 клас
Тематичен тест, свързан с произведенията от раздела "Човекът и другите" от учебника за 6 клас по литература. Всички въпроси имат само един верен отговор.
(Труден)
22
6
1
5 мин
19.09.2019
» виж всички онлайн тестове по литература

Иван Вазов - „Епопея На Забравените”

Материал № 558159, от 21 окт 2010
Свален: 498 пъти
Прегледан: 1,285 пъти
Предмет: Литература
Тип: Есе
Брой страници: 7
Брой думи: 3,071
Брой символи: 19,334

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Иван Вазов - „Епопея На Забравените”"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Ирен Кълвачева
преподава по Литература
в град Пловдив
с опит от  2 години
66 5

Силвия Денчева
преподава по Литература
в град София
с опит от  30 години
39 5

виж още преподаватели...
Последно видяха материала