Аристотел, , можем да кажем е „най-великият мислител на древността"
(Маркс), който е поставил началата на ред науки, като е имал собствен
подход и виждане за света. Той се родил в 384 г. пр. н. е. в град Стагира .
Баща му Никомах бил известен медик и по тази причина бил привлечен
като придворен лекар на Филип II Македонски. Затова и когато Аристотел
се оформил и прочул като философ, той бил назначен от Филип за
възпитател и учител на сина му Александър Македонски.
В продължение на 20 години (от 367—347 г.) Аристотел бил ученик и
сътрудник на Платон в ръководството на неговата школа (Академията).
Така той останал във връзка с Платон до неговата смърт. Още през това
време обаче Аристотел в много отношения дошъл до схващания и
възгледи, коренно различни от тези на своя учител. Но тъкмо Аристотел в
историята полага началата на почти всички въведения към логиката,
психологията, биологията, езикознанието, поетиката, теологията,
политологията, политикономията, историята на философията, етиката,
естетиката и дори географията. Тези начала се откриват както в
споменатите вече работи, така и в следните: "За небето", "Беседи по
физика", "За душата", "Риторика", "Политика", "Поетика", "За
устройството на животните", "Никомахова етика", "Атинската държава"
така до 146 заглавия. Има свидетелства , че “Никомахова етика” е
посветена на сина на Аристотел- Никомах . Това е едно от първите
произведения в европейската философия, посветено на въпросите на
етиката и морала, особено внимание е отделено на етиката като
“практическа филофия” , доколкото нейна цел се явява формирането на
добродетелния гражданин. Терминът “етика” за пръв път е употребен от
древногръцкия мислител
Централно ядро в етиката на Аристотел се оказва учението за добродетелите
като нравствени качества на личността. В неговата система се разглеждат
много от вечните въпроси на етиката - за природата и източниците на
морала и добродетелта, за свободната воля и основите на нравствените
постъпки, за смисъла на живота, висшето благо, справедливостта и т. нт.
Добродетелта за Аристотел това е вътрешно нравствено съвършенство
“изградено” в привичката. Нейната кулминация - всъщност е
съвършенство на желанието в рамките на разумното, т. е. дободетелта се
проявява в нашите способности да се приспособим към различни
ситуации. Тя произтича от практическата мъдрост, която за
благоразумния човек , изгражда нормите в живота.
Добродетелната постъпка е мярата в разумния избор на човека. Добродетелта е
качество на душата. Има два вида добродетели: етически (на характера) и
дианоетически (на разума). Към дианоетическите спадат мъдростта и
съобразителността, а към етическите щедростта и благоразумието. Когато
говорим за нечий нрав ние казваме, че някой е мъдър или съобразителен, а
че е кротък и благоразумен. Хвалим мъдрия заради душевните му
качества, добродетелите. Водещи трябва да са тези на разума, като
резултат от дейността на свободния човек. Важни са не толкова единични
резултати, колкото да се придобият навици.
За Аристотел, цел на етиката, е не просто да знаем какво е това добродетел , а
да станем добродетелни. В сферата на нравственото не е необходимо да се
разсъждава , а да се вършат нравствени постъпки.
По думите на Аристоттел, добродетелите не са вродени по природа, но ние
притежаваме възможността да ги придобиваме и да ставаме съвършени в
тях благодарение на привикването, затова за да бъде добродетелен човек,
тук е ролята на обучението. Отбелязва важността на това ,към което, ще
бъдем научени в детските си години .
Природата на добродетелите според Аристотел е такава, че всичко прекалено,
излишно или недостатъчно е пагубно за тях, трябва да се търси
благотворното действие на средината.
Мъжеството – презирайки опастността, човек става мъжествен и може на всичко
да устои
Ясно е от това, което Аристотел говори , че основополагащо за добродетелите е
да се постъпи правилно ,що се отнася до удоволствието и страданието (да
се борим с удоволствията), докато порочният би постъпил обратно. Така ,
че мярката за постъпките ни е свързана с удоволствието и страданието,
въпреки, че да се бори човек със страстите си се оказва трудно. От
детството още у нас се възпитават и” растат заедно с нас”. А изкуството
нравствеността се раждат където е най- трудно.
Постъпките са справедливи и благородни , т.е. добродетелни , когато ги
извършва добродетелен човек със знания съзнателно и умишлено .Без тези
постъпки не може да се говори за нравственост у човека.
Според Аристотел, цел на добродетелта е да се достигне “средината” , златната
среда, която сама по себе си е връх на съвършенството. Мъжеството
например е златната среда между страха и смелостта. Умереността е
средината в наслажденията.
Аристотел анализира и добродетели като щедрост, великолепие благородство,
честолюбие , приветливост, правдивост, скромност. Щедростта -
добродетелта която се отнася до парите, трябва да е средина между
разточителност и скъперничество. Великолепието, което е добродетел на
власт имащите, на богати е средина между оскъдие и вулгарна пищност.
Благородството е между тщестлавие и и малодушие, благородния човек
заема средната позиция между чест и безчестие.
Аристотел свързва добродетелта главно с желанията, , исканията, , считайки , че
нравствеността зависи от знанието , но и от добрата воля на човека.
В ”Никомаховата етика” посветена на изследването на добродетелта, Аристотел
дава на това важно понятие кратко определение определение
добродетелта "по родово понятие”. Това са нравствените устои , онова по
силата на което ние добре или зле владеем своите страсти.
Аристотел подчертава , че от това какво правим , как ще постъпим, зависи какви
ще са нашите душевни устои.
Аристотел отделя два вида средина – във вещите, в поведението и чувствата,
която е обективно присъща на всички хора и средина съобразено с
отделния човек, защото хората са различни в много отношения. За да се
определи средината за всеки човек е необходима или практическа
мъддрост, или да се следва примера или наставленията на добродетелен
човек. Практичността и разума позволяват да се ориентираме в
обстановката и да се направи правилният избор за достигане на
нравствената цел. Освен това, за да се придобие тази добродетел, е
необходим и опит, който младите хора все още нямат. За да се открият
точните средства за постигане на целта е необходима изобретателност. Тя
може да е похвална ако целта е добра, а ако е лоша, то това е - хитрост.
По думите на Аристотел, не е лесно да да се намери баланса в чувствата и
постъпките, твърде лесно е да бъде човек порочен, моралните падения
могат да са различни, но да се придържаш към добродетелността и
правилно да постъпваш има само един път. Умереността в чувствата , в
телесните наслаждения е средата между недостатъчното и излишното –
безстрастност и разпуснатост.
Аристотел говори за златната среда, в своето знаменито учение за средината
.Онова, което не е излишно и не е недостатъчно, зашото както излишъкът
така и недостатъкът са пагубни за добродетелта.
562
