Човекът
Човекът е твърде сложно и противоречиво същество – единично и множествено,
разумно и емоционално, хаотично и нормативно, жадуващо свобода и страхуващо се от
отговорност и пр., и пр.
Негова отличителна особеност е тройствената му същност, без да правя паралели
с християнската тройственост.
Телесен, веществен е и тази му материалност го прави твърде ограничен. Няма
специални „оръжия”, като някои животни – прекомерна сила, здрави зъби, остри нокти,
дебела козина, мощни крила и пр.
Не са му дадени умения да живее във водата, да се рее във въздуха, да оцелява във
вакуум и т.н. Не може да надделява едри хищници, да преодолява дълги разстояния,
да пренебрегва височини, да прекършва дървета и др.
Но няма и прекалено дребен ръст, еднодневност на съществуването, еднозначна
специализираност на поведението - като насекомите или микробите и пр. Може при
някои условия да оцелява в неголяма водна среда, да устоява на ограничен огън, да
преминава през определени препятствия.
Т.е., човекът е така устроен телесно, че да има широта на възможностите за
физическо проявление в един разнообразен материално свят.
Духовен е, разумен, може да разсъждава относно света – като цяло, за
елементите му, за принципите и закономерностите му. Може да формира понятия за
нещата, да развива идеи, да прави изводи и всичко това да залага като начала на
живеенето си.
Чрез духовността си човекът е приобщаващ се в света на идеалното. Духовен е
битуващ не само реално, а преминава в безвремието, в нетленното. Като дух е деен
абсолютно, свободно пътешества през измеренията на времена и пространства,
материи и енергии, порядък и хаос, абсурди и смисли.
Т.е., боравейки духовно с действителността, човекът има съществуване не само
„сега” и ”тук”. Той е способен да е в реалността, но и извън нея, и с преодоляване на
конкретността – в общото, във вечността.
Човекът има и душа – средината на човешката същност. Тя събира в себе си
безкрайността на духовността и усетливостта на телесността.
С душата си той преживява безсилието от физическите си несъвършенства, но и
самоувереността от духовната си безпределност.
Чрез нея той разпростира към света гордостта от преодоляването на природните си
недомогания и разочарованията си от провала на рационалните си решения.
Душата е тази, която се радва или тъжи, смее се или плаче; която чувства
правилността и се отвращава от неморалността; която оценява стойността и осъжда
несправедливостта; която разбира значимостта и познава смислеността.
Т.е., бидейки дарен с душевност, човекът обединява крайностите и преборва
безкрайностите, индивидуализира всеобщото и универсализира конкретното. Чрез
душата си човекът е прашинка от света и негов творец.
С тялото си човекът живее природно, с духа си надмогва природното, а душата
чувства, отмерва вселенския ритъм в тактовете на човешкия живот.
Душата е духовността на тялото и тялото на духа. Тя е усетът ни за себе си и
другото, за корените и върхарите на битието ни. От нея тръгват и в нея намират
убежище желанията , мечтанията. Душата е домът на чувствата.
Духът е дълбоката същност на човешкото, но с душата и тялото то е „човек”. А
душата се изразява чрез тялото. В телесните притежания и действия „говори” душата.
Най-чистото, най-пълно живеене на душата и явяване на Духа посредством тялото е
с очите.
Няма нищо банално в твърдението, че те са „прозорец на душата”. Тя „вижда” и е
„виждана” чрез тях. Очите гледат и в погледа душа и тяло се сливат, а духът просветва.
Тялото излиза от своята видимост, душата става видима, а духът придобива живот.
В погледа една душа се разкрива за другите. Срещайки се, погледите срещат
душите, които се приемат или отхвърлят.
В това нетелесно докосване, душите са в откровение една за друга, като съкровен
изблик на същност. Светлостта или тъмнотата им става явна. Затова се гледаме прямо в
очите, когато сме искрени и крием погледите си, когато сме гузни. Духът стига своя
истина.
14
11
