Големина на текста:
12 мита в българската история
Божидар Димитров
Предговор
В историята на средновековна България и средновековните българи има много митове - в това е
убеден почти всеки съвременен българин. Има, вярно е, но утешението е, че митове има в историята на
всяка нация и държава. Има държави и нации (като македонската например), чиято история е изградена
изцяло от митове.
Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития
и личности, наложена за тях в представите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от ака-
демичните трудове на професионалните историци (тях ги четат 1000-1500 професионални историци), а от
учебниците по история в началния и в средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите,
белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.
Определено смятам, че филмът „Хан Аспарух", гледан още при появата му от 16 милиона зрители (т. е. по
2 пъти от всеки българин) и излъчван и до ден днешен периодично по всички ефирни и кабелни
телевизии, създаде изключително трайна (но невярна) представа за бита, цивилизационното равнище и
процеса на създаването на българската държава.
Но белетристите и сценаристите, както и всички други популяризатори на историята, все пак
базират произведенията си на академичната история, запазвайки поне основата на научното познание за
общества, държави, събития и личности, украсявайки ги с „художествени" измислици, за да постигнат
драматизъм или пълнота на образа. Е, понякога измислиците са твърде много. В резултат на подобни
измислици половината съвременни българи са убедени, че съпругата на Аспарух се е казвала Ахинора, а
голямата му неосъществена любов - Пагане. Всъщност историята не ни е донесла името на нито една
българка чак до средата на IX век и първите, които знаем (дъщерята на цар Борис I и болярина Сондоке),
са с християнски имена. И с тъга трябва да признаем, че не знаем как са се наричали пра-българките. Е,
има предположения, недостатъчно сигурно доказани, че имената Калина и Олга са от прабългарски
произход.
Следователно, за митовете в познанията на съвременното общество, свързани с българската
средновековна история, са виновни все пак професионалните историци. Какви са причините за раждането
и устойчивостта на неистината в историята?
Историята на една нация и държава се установява въз основа на информацията за миналото,
идваща от документи, създадени по време или след определени исторически събития. Документ е събира-
телно понятие и включва т.нар. наративни (разказвателни) източници - средновековни истории, хроники,
романи, повести, жития, слова и т.н., административни книжа, грамоти, укази, данъчни описи,
археологически, епиграфски и нумизматични паметници. С други думи, всеки артефакт, идващ от
средновековното минало. Най-ценни, разбира се, са историите, хрониките, административните документи
и епиграфските паметници. Понякога те са толкова подробни за историята в определен период, за ярко
събитие или личност, че на пръв поглед съвременният историк само трябва да ги преразкаже, след като ги
разчете и прочете. И за съжаление в миналото това е ставало, като в резултат са се появили немалко
митове.
Още в средата на XIX век обаче (а някои историци и по-рано) занимаващите се професионално с
история са разбрали, че древните истории, хроники, разкази и повести са писани от хора, имащи опре-
деленост - етническа, политическа, верска. И съответни симпатии или зависимост от някоя или от всички
свои определености. Зависими са били писателите (казано най-общо) от господаря, на когото са служели.
Имали са и различно интелектуално ниво и ниво на информираност, т.е. едни много ясно са разбирали
какво става, други - не.
Последствията от всичко това е, че практически нито един наративен източник не отразява
абсолютната истина за едно реално историческо събитие. Истината е винаги повече или по-малко де-
формирана, в зависимост от определеността, информираността и интелектуалните качества на автора.
Докъде може да се стигне в деформациите, класически пример е историкът Прокопий, живял през VI век,
който бил на служба в Двора на византийския император Юстиниан Велики. Той е написал блестящи
съчинения, описващи с възхищение управлението на Юстиниан и съпругата му Теодора. Прокопий
описва нашироко славните бойни подвизи на императора, от-воювал Северна Африка и Италия,
разумната му вътрешна икономическа политика, благочестието на императрица Теодора. На едно от
съчиненията му („За строежите") дължим имената на всички крепости в българските земи, възстановени
1
или изградени именно от Юстиниан Велики. Същият този Прокопий обаче написва и „Тайна история", в
която Юстиниан е описан като глупав и некомпетентен самохвалко, разпилял ресурсите на империята в
безнадеждни и осъдени на краен неуспех военни начинания и още по-глупави строежи на крепости на
Балканите, неуспели да опазят населението му от варварските нашествия. А благочестивата Теодора е
описана като свръх-развратница, която често казвала след буйна оргия, че е много жалко, че женското
тяло има само три отвора.
Къде е истината? Истини и неистини има и в сагите за Юстиниан Велики, и в „Тайната история".
Как историците откриват кое е истина (или поне по-близо до истината) и кое - неистина?
Това става с метода на т.нар. текст - критически анализ, основно оръжие на модерната историческа
наука. Информацията за историческо събитие, процес и личностите, участващи в тях, при един древен
автор се сравняват с информацията за същите събития, личности и процеси, съдържащи се в
информацията на други древни автори. Привличат се и данни, които доставят монетите, печатите,
фреските, епиграфските паметници (каменните надписи) и т. н. Отчитат се и вече споменатите дадености,
ако е възможно - и личната съдба на древния историк, а дори и дали няма грешки в по-късните ръкописни
преписи на историята или хрониката му. И се установява дали Прокопий пише „Тайната история" от
будно обществено чувство, или защото Юстиниан не му е плащал толкова, колкото Прокопий е смятал, че
заслужава, та му е приписал всичко лошо, което развинтената му фантазия може да измисли.
И ако древните византийски автори понякога са безмилостни по лични политически и верски
причини към своите сънародници -императори, аристократи, патриарси, митрополити, какво да кажем за
отношението им към българите и техния политически и църковен елит. А за съжаление 90% от
информацията за средновековната българска история идва от византийски историци и хронисти.
В този съществен факт се състои първата особеност и голяма трудност пред изследвачите на
българската средновековна история. А и първата сериозна предпоставка за създаването на митове.
Българските средновековни истории и хроники са унищожени при завоюването на страната от османските
турци, които ликвидират безжалостно българската аристокрация и църковен елит. Изгорени са още в края
на XIV век всички царски, болярски, патриаршески, митрополитски, манастирски библиотеки и архиви.
За мащабите на унищожението свидетелство е фактът, че до наши дни са оцелели само 7 български
царски средновековни грамоти, а в Унгария - над 250 000 документи, излезли от кралската канцелария.
Българските средновековни библиотеки и архиви са унищожавани не само от турците, но и от гръцкото
духовенствo, управлявало българските епархии от 1396 до 1870 г., а в някои области и след тази дата.
Описани от чужди учени в началото или дори в средата на XIX век, крупни български ръкописни сбирки
в много манастири и църкви, останали под юрисдикцията на Вселенската патриаршия в края на XIX и
началото на XX век, вече липсват - те са безмилостно изгорени. На науката са известни само няколко
кратки български средновековни ръкописа с историческо съдържание. Същата е съдбата и на хилядите
надписи върху камък, останали от средновековните ни предци дори до средата на XVII век. Петър Богдан
пише в 1640 г., че в старите ни столици Плиска и Преслав работят над 100 турски варници, които стапят
хиляди мраморни паметници, написани на кирилица. Турците са знаели, че от мрамор се получава най-
качествената вар. Днес са оцелели и са станали известни на науката не повече от 300 средновековни
надписи.
При положение, че от родни източници днес е получена не повече от 4-5% от наличната
информация за историята ни през Средните векове (и още толкова от европейски, арабски и арменски)
източници, явно е, че реконструкцията на българската история зависи почти изцяло от съобщеното ни от
византийските автори. Техните документи са оцелели, изнесени на Запад и публикувани в печатни
издания от хуманистите още в ХVI-ХVII век, а и се пазят в многобройни оцелели хранилища на турска
територия - в библиотеката и в архива на Вселенската патриаршия в Истанбул, в гръцките манастири в
Атон, в библиотеки и архиви по гръцките острови, останали под венецианска власт до ХVII-ХVIII век.
Византийските автори пишат много за България и българите.
Но основна характерна черта на писаното от тях за държавата ни и за българите въобще е
изключителната им необективност. Това е нормално - средновековната българска Държава е основен
съперник на Византия в битката за хегемония в Югоизточна Европа. Нещо повече, България и българите
имат определени успехи в това направление през VII-Х и ХII-ХIV век, когато България става
политическата суперсила в тази част на Стария континент. Почти всички гърци по произход,
византийските историци и хронисти едва ли са могли да се примирят с факта, че българите унищожават,
асимилират и изтласкват гръцкия етнос от три обширни провинции - Мизия, Тракия и Македония. Ето
защо в писанията им трудно ще открием нещо стопроцентово вярно за българите - като се започне от
описанието на бита ни и се стигне до истинската политическа мотивация на българските средновековни
2
политици при определени техни действия спрямо Византия.
Но както се казва, с такъв материал разполагаме, с такъв работим. Друг няма и вече едва ли ще се
открие в световните библиотеки и архиви. Един мит в това отношение е широко разпространеното
мнение в съвременното ни общество, че Ватиканът и Москва крият много книги и документи за нашата
история. Ватиканските библиотеки и архиви са отдавна широко отворени за учени и всичко, което имат за
средновековното ни минало, е отдавна открито и публикувано. Не е много, защото и ватиканските
хранилища са понесли жестоки унищожения. Веднъж в 1576 г. при т.нар. „сакко ди Рома" (ограбване на
Рим), причинено от завладелите града германски войски, които се отоплявали три месеца с ръкописни и
старопечатни книги, както и с папки с документи, и втори път - от Наполеоновите войски. Що се отнася
до Русия, документи за българската история и да е имало, са били в Киев (там възниква руската държава),
но той е унищожен безмилостно от татарите в началото на ХШ век. Московското княжество е в глухата
покрайнина на Европа, без връзки с България до XIV век, и излиза мощно на историческата сцена, след
като България пада под ударите на турците. А и Москва е горяла няколко пъти - и в смутното време (ХVII
век), и при Наполеоновия поход в 1812 г., а заедно с нея - архивите и библиотеките.
Историографският анализ и синтез на основните източници за нашата средновековна история,
следователно, трябва да бъде много внимателен, а работата на историка да е като на свръхквалифициран
следовател. Първите историци, занимаващи се с българска средновековна история от ХУП век (свои и
чужди), са се задоволявали обаче да преразказват византийските истории и хроники. Това са правели и
Цезар Бароний, и Мавро Орбини, и Петър Богдан, и Отец Паисий. Тогава се раждат и първите митове в
представите на българското общество, някои от които не са изкоренени и до днес.
Митове се раждат по тази причина и в историографиите и на други страни. Но те постепенно се
оправят - в западноевропейските университети (Италия, франция, Германските държави, Австрия) през
ХVIII-ХIХ век се раждат постепенно историографски школи (а и научни институти), където постепенно
се оформят принципите на вече споменатия текст-критичен анализ, и лека-полека деформациите се
отстраняват. За съжаление по това време България все още е под турска власт и нямаме на своя територия
нито университети, нито институти, нито хора с квалификация да се занимават с история. Вярно, двама
българи със сериозна научна подготовка (Спиридон Палаузов и Марин Дринов) работят в руски научни
институции, но усилията им са епизодични и върху отделни въпроси от българската история.
И в Третата българска държава нещата не тръгват добре. Първият цялостен корпус по българска
средновековна история е на проф. Васил Златарски, като първият том излиза в 1917 г., а последният - в
края на 30-те години на XX век. Проф. В. Златарски извършва истински научен подвиг, като за 2-3
десетилетия издирва, превежда, анализира и синтезира цялата изворна информация за средновековното
минало на България. Такъв обем работа в други страни се извършва или се е извършил от няколко
институции с десетки сътрудници. За своите цялостни корпуси за историята на Румъния букурещките
колеги на Златарски (Йорга и Братиану) са разполагали с екипи от по 40-50 висококвалифицирани
сътрудници.
Но при такъв обем работа грешките при разчитане на древния текст, в анализа му, а след това и в
историографския синтез, са неизбежни. А грешките раждат мита. За това, каква важна стойност може да
има дори смисълът на едно подчинено изречение, ще спомена следния случай, франкски хронист пише в
827 г.: „При императора (франкския - б.а.) дойдоха пратеници на абодритите, прецедентите и тимочаните,
които наскоро се бяха откъснали от съюза с българите." Нашият историк решава, че изразът „откъснати
от съюза с българите" засяга три славянски племена, и прави фундаменталния извод, че в епохата на кан
Омуртаг (814-831) славянските княжества масово се откъсвали от българската държава поради
антиславянската политика на кан Омуртаг. Този възглед за лоши отношения между славяни и българи
господства в науката и едва през 70-те години на XX век един млад тогава учен забелязва очевидното -
абодритите и прецедентите живеят по река Одер в днешна Германия и естествено никога не са влизали в
българската държава. Цитираното подчинено изречение се отнася само за племето тимочани и не може да
свидетелства за масов процес и за антиславянска политика на Плиска по времето на Омуртаг. Като
гранично племе тимочаните, по-точно техният княз може да е бил подкупен от франкския император,
може просто да се е чувствал недооценен от Плиска. Други източници, на които пък Златарски не е
обърнал внимание, свидетелстват за точно обратното. Византийски автор например пише, че много
славянски, а и всякакви други племена се присъединявали с охота към България, тъй като им харесвали
редът и строгото спазване на законите в държавата ни, както и ниските данъци, плащани отгоре на всичко
не с пари, а в натура. Да не повярва човек, че сме имали и такива времена, но сигурно това сведение е
вярно, тъй като е писано от византиец, който мрази и нас, и държавата ни, но в момент на откровение
съобщава за едно наше достойнство.
3

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

12 мита в българската история

В историята на средновековна България и средновековните българи има много митове - в това е убеден почти всеки съвременен бълга­рин.
Изпратен от:
Graciela
на 2007-11-30
Добавен в:
Анализи
по История
Статистика:
628 сваляния
виж още
 
Домашни по темата на материала
Как се прави портфолио на историческа личност?
добавена от linalee11 02.06.2019
0
5
Анализ на Кореспонденцията между папа Инокентий III и цар Калоян
добавена от danitka.dani 24.09.2018
0
7
Спешно за утре!!!Моля за помощщщ!
добавена от zeliha_eub 08.05.2018
0
12
Спешно за утре!!!Моля за помощщщ!
добавена от zeliha_eub 15.01.2019
4
29
Спешно за утре!!!Моля за помощщщ!
добавена от zeliha.seidova 06.11.2018
1
9
Подобни материали
 

Северен Кавказ през призмата на руския суверенитет и интересите на великите сили

27 яну 2008
·
95
·
7
·
1,913
·
48

Разпадането на руската империят се превръща в основен коректив на променящите се гранични пространства, чиято същност е динамичният процес самоидентификация на националните държави...
 

България при Симеон Велики

23 сеп 2009
·
93
·
2
·
318

Краят на управлението на княз Борис І, краткото управление на Владимир Расате и качването на престола на Симеон Велики...
 

Ден на народните будители

30 окт 2008
·
159
·
2
·
624
·
530

За пръв път, Денят на народните Будители е отпразнуван в гр. Пловдив през 1909 г. Дотогава, на тази дата се е празнувал денят на Свети Иван Рилски.
 

Новобългарската просвета. Същност, развитие, дейци през Възраждането

10 ное 2009
·
266
·
19
·
2,695
·
414

Възраждането било началото на новата българска история – времето на преход от феодализъм към капитализъм, от средновековието към новото време. През Възраждането настъпи...
 

Антиосманска съпротива на българите през XV – XVIIв

29 ное 2009
·
188
·
18
·
7,393

Вековното развитие на българската държавност трагично е прекъсвано на два пъти- през 1018 г. с падането под византийска власт и в края на XIVв...
1 2 3 4 5 » 11
 
Онлайн тестове по История
Междинен тест по история за 8-ми клас, 1-ви срок
междинен тест по История за Ученици от 8 клас
Тестът е изработен по новата учебна програма за 8 клас по история и цивилизации, за 1 срок. Включени са въпроси само с по един верен отговор.
(Лесен)
16
2
2
4 мин
13.08.2019
Тест по история и цивилизация за 5 клас
изходен тест по История за Ученици от 5 клас
Тест за проверка на знанията, получени по предмета в 5 клас, всеки от въпросите има само по един верен отговор.
(Лесен)
24
2
1
7 мин
02.07.2019
» виж всички онлайн тестове по история

12 мита в българската история

Материал № 49163, от 30 ное 2007
Свален: 628 пъти
Прегледан: 846 пъти
Качен от:
Предмет: История
Тип: Анализ
Брой страници: 54
Брой думи: 26,404
Брой символи: 222,085

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "12 мита в българската история"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Анелия Севова
преподава по История
в град Стара Загора
с опит от  3 години
55

Маргарита Петринска
преподава по Български език
в град София
с опит от  4 години
125 12

виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения