Българският език
Иван Вазов
Воден от любовта си към България, Вазов u посвещава творчеството си. Поетът защитава ревностно
всичко родно (народ, история, природа, език) от неоснователните обвинения на хулителите му. Ярък пример
за патриотизма на поета е одата “Българският език”, създадена през 1883 г. по повод провелата се тогава
обществена дискусия за замяната на българския език с руски.
Написана заради негативните отношения към родното слово, стихотворението е патетична негова
прослава и пристрастна защита. В полемика с хулителите на езика се доказва неговата святост,
историческата му мисия, нравствената и естетическата му ценност, творческата му мощ. Българският език е
носител на националното самосъзнание – духовна крепост през вековете на изпитание. Патриархът на
българската литература се прекланя пред това национално богатство и затова го защитава от
неоснователните нападки на враговете му и го утвърждава го като стимул за творчество.
В смислово отношение стихотворението може да бъде разделено на три части, които условно могат
да бъдат означени като:
- “положително-утвърждаваща”, която определя красивата същност на родния език;
- “обяснителна”, която показва отрицателното отношение на чуждите и на своите към българската
реч;
- “оптимистична”, която изразява увереността на писателя да брани “всичко българско и родно”.
Началото на одата, с която започва и първата смислова част, пряко характеризира словото като
връзка с родовите корени и историята. Лирическият герой се обръща пряко към своя “език свещен”,
“прекрасен”, “страдални”, но същевременно се обръща и към сънародниците си, защото за него език и народ
са тъждествени:
Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не – за ядове отровни.
Първата строфа подчертава значимостта на българския език. Той е огледало на историята, на
националната съдба и характер, най-скъпото наследство на предците. Българската реч е свята, защото
принадлежи на дедите и е връзката ни с миналото, което, със своите превратности, е сложило отпечатъка си
върху нея и я е накарало да звучи като мъка, като стон. Словото е и част от душевната същност на човека,
защото ни свързва с майка и родина - местоименията “ни”, “тая” могат да се отнасят както към всяка
конкретна жена, така и към татковината. Родителят, отечеството, народът и историята са ценности, които се
съдържат в като такива само в свещения език, пред когото лирическият говорител благоговее.
Речта ни буди възторг, защото е част от родното, защото е съчетание от красота и сила и защото има
големи възможности за изразяване. Тези достойнства са представени в следващите две строфи.
Във втора строфа гордостта и възторгът от родното се сблъскват с гнева и болката от
оклеветяването:
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Контрастът между инверсиите “език прекрасен” и “хули гадки” внушава яростта на патриота към
многобройните опити да бъде поругана родната реч и гордостта му, че е съхранена въпреки тях. Реторичните
въпроси са провокация към читателя да възприеме аргументите за естетическа същност на езика:
Вслушал ли се е някой досега
в мелодията на твоите звуци сладки?
Творбата изгражда една от най-синтезираните и същевременно обхватни поетически
характеристики на българския език в третата строфа:
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Достойнствата на словото са конкретизирани чрез възходяща градация: “хубост, мощ…размах и
изразитост”, а епитетите “сладки”, “гъвкава звънлива”, “жива” и хиперболата “разкош” представят
високата оценка за него. Използвайки всички тези изразни средства, Вазов доказва, че българският език е
звучен, разнообразен в интонациите, си, енергичен, жив, с богата ритмичност. Първите три строфи са и
бляскава защита на речта ни срещу хулителите му, чиито обвинения са представени в следващите три
строфи, които очертават втората смислова част на творбата.
1
Четвъртата и петата строфа дава пространство на тезата, която отхвърля достойнствата на
българския език. Нападките се възприемат като плод на духовна слепота, на криворазбрана цивилизованост,
на безпаметство и самоотричане. Във Вазовите стихове отеква Паисиевата болка и гняв срещу срамуващите
се от българското, срещу отказващите се от своя род и език:
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език, страдални!
Експресивният глагол “падна” и низходящата градация “охулен, опетнен” изграждат образа на
езика мъченик. Окаяното му състояние поражда огромна болка у чувствителния родолюбец. Възклицанието
“… о, език страдални!” е стон на отчаяние, протест и състрадание , които са следствие от гнева към
“чуждите и нашите” виновници за трагедията на българската реч. Посочването на хулителите цели и да ги
разобличи публично, и да уточни размерите на опасността, надвиснала над българщината – съюзяването
прави силни вътрешните и външните врагове. Националното предателство говорещият оценя като “общ
позор”. То е грях пред предците мъченици, опазили с цената на “стонове вековни” светинята език.
Потомците им, които са я поругали, не са достойни да бъдат назовани с имена, защото доброволно са се
отрекли от националната си самоличност. Наричайки ги презрително “нашите” и определяйки деянието като
“общ позор”, родолюбецът се присъединява с чувство за вина към обществото, допуснало гаврата със
словото. Той обаче не като другите, защото има будна гражданска съвест, защото е осъзнал случилото се,
защото вече е изразил преклонението си пред “свещения” и “прекрасен” език, а патриотичният му дълг го
подтиква да участва в полемиката с враговете на родното.
Атаките им са срещу естетическите особености на речта и литературната u необработеност:
Не си можал да въплътиш във теб
създанията на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп –
за груб брътвеж те само бил орисал!
За обвинителите българския език няма достатъчно средства, той е твърде беден, за да може чрез
него да се изрази творческа мисъл. Във второто двустишие хулителите говорят за това, че той може да бъде
използван само във всекидневното общуване, защото е “груб брътвеж”, че той не е годен чрез него да се
създава изкуство – смисъл, към който ни насочва изразът “не за песен”. Преизказването на клеветите
подчертава гнева и иронията на лирическия говорител, който се дистанцира с презрение от клеветниците.
Авторът търси съзнателен контраст между достойнствата на езика, издържали изпитанията на времето, и
нелепите обвинения, за да защити още по-убедително националната ни светиня и за да осмее слепота на
хулителите за красотата на езика.
За поета патриот е непоносимо да слуша злостните нападки срещу символа на българщината:
Туй слушам се, откак съм на света!
Се туй ругателство ужасно, модно,
се тоя отзив, низка клевета,
що слепя всичко мило нам и родно.
Анафората “се(все)”, обстоятелственото пояснение за време “откак съм на света”, градацията
“ругателство…отзив, низка клевета” конкретизират постоянството на обвиненията и ги ценят като
неоснователни. Негативното отношение на Вазов е подчертано чрез епитетите “ужасно, модно”, “низка”.
Въпреки страданието си, той е оптимист, тъй като знае, че “модното” е преходно. Този факт не го
успокоява, защото осъзнава опасността от твърдението, че родната реч не може да въплъщава творческата
мисъл на народа. Така ругателите му го лишават от правото му на литература, която да съхранява
националната памет.Под жестоките удари на обидата попада “всичко мило нам и родно”. Оттук произтича
ужасът, болката и гневът на патриота. Полемиката му с унищожителните на ценностите е силен израз на
гражданската му позиция, но не е единственият.
Тя е заявена и в поетичния обет на говорещия. Той е готов да промени съдбата на езика, за да го
опази като светиня и утвърди като възможност за творчески изяви.
Във финалните пета и шеста строфа, оформящи третата смислова част на творбата, емоцията на
лирическия Аз, породена в словесния двубой, достига кулминацията си и го провокира да разкрие
творческата си същност, за да покаже безсилието на бездарниците и силата на прекрасната родна реч:
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновение
……………………………………………
Ох, аз ще те обриша от калта
2
и в твоя чистий блясък ще те покажа…
С тези възклицания лирическия говорител дава своя обет чрез творческото си дело да защити
родното слово, да докаже на дело изразената от него дотук позиция за българския език. Анафоричното
междуметие “Ох;”; бъдещето време на глаголите “ще взема”, “ще стане”, “ще обрише”, “ще покажа”;
контрастите “черен срам – мойто вдъхновение”, “кал – чистий блясък” показват решимостта, творческото
самочувствие и оптимизма на Аз-а. Стимулиран от патриотичния и от гражданския си дълг, той е готов да
помогне на езика да се възроди. Убеден е в успеха на начинанието си, защото познава достойнствата на
словото и творческите си възможности, защото вярва , че съзидателната мощ на родолюбието е по-голяма от
разрушителната енергия на омразата и предателството. Всичко това мотивира лирическия говорител
доброволно да приеме не само отговорната мисия да бъде възродител на родната реч, но и да стане
посредник между нея и потомците:
…и в светли звукове ще те предам
на бъдещето бодро поколение;
Най-добра защита на една идея стават творбите, в които тя оживява. Чрез творчеството си поетът
ще покаже ценностите на езика в неговия “чистий блясък”, красотата на словото ще оживее в тях за
“бъдещото…поколение” и това ще бъде най-силното, най-справедливото наказание за хулниците:
…и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Необичайното средство за изпълнение на възмездието – хубостта на езика, обобщава естетическите
достойнства на словото, които при нужда могат да се превърнат в оръдие. То ще се стовари с цялата си
безпощадност върху “хулниците”, чийто грях е в престъпния им опит да бъде унищожена националната
светиня. Нейното опазване се превръща в смисъл на живота на патриота. Чрез обета си да възроди и да
усъвършенства родната реч, той заявява верността си към нея и провокира съвременниците си да последват
примера му.
Във финалните строфи Вазовият лирически говорител се връща отново към идеята, вложена в
началото – идеята, че историческото развитие на един народ се основава на неговия език. Проследила
славното му минало и завещала го на бъдещето в неговата най-чиста форма, одата “Българският език” е
убедително слово, доказващо безсмъртието на родното слово.
Речник на думите
благоговее – изпитва дълбока почит, уважение
гадки – от руски гадни, низки
изразитост - изразителност
руйни – изобилни; чисти, бистри
съзидателна – градивен, творчески
хулители – клеветници
Речник на термините
анафора–повторението на едни и същи думи или изрази в началото на стихове или изречения
естетически – отнасящ се до изящното, хубавото
патетичен и патетически – изпълнен с патос; въодушевен, разчувстван, пламенен
патос – въодушевление; разчувстваност, пламенност
преизказване – преразказване; разказване по чужди думи
Историческа справка
Стихотворението “Българският език” е поместено през 1883 г. в стихосбирката “Поля и гори”.
Творческата му история научаваме от бележка под самия текст: “Написано в ответ на единодушните почти
тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани на чужденците, които
пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи!”
ответ - от руски отговор
творческа история – история за начина, по който е написана творбата, за обстоятелствата, при
които е възникнала
3
1
64
32
