Големина на текста:
Вечери на човешкото страдание в поезията на Смирненски
( “Зимни вечери”, “Уличната жена”, “Цветарка”, “Братчетата на Гаврош”, “Старият музикант” )
(план – тезис)
1.Увод: Поезията на Хр. Смирненски е художествено-документално отражение на преломен исторически момент,
който е изпълнен със заряда на мащабни трансформационни процеси, обхванали световното политическо
пространство. Идейните внушения на поета излизат извън рамките на националното и придобиват универсално
звучене. Тази глобализация на проблематиката е характерна за европейската лирика от 20-те години на 20. век,
разглеждаща в планетарен аспект грандиозните социални катаклизми след края на Първата световна война.
Днес българската критика отрежда на Христо Смирненски пиедестала на новатор, успял да преодолее по свой път
притегателните удобни модели за стихотворство на символизма. “Великият преобразовател” (Н.Георгиев) е титлата,
с която за проявената творческа смелост и талант поетът заслужено е увенчан. За посветените в историята за залеза на
символизма и разнородните опити за надживяването му той е “велик” с естествеността на подхода си към
популярните виртуозни словесни комбинации; с леката ирония, облъхваща стила му; с умението да трансформира
една поетическа система в друга. Поетът съчетава и разграничава символизъм и реализъм, мрак и светлина, нежна
мечтателност и борбен призив с идеята за несъвместимостта на стария и новия свят. Неговата лирика представлява
постсимволично явление, което използва целия инструментариум на символизма, за да построи нова естетическа
система, сляла две концептуални системи – символистичната и реалистичната. Това е дръзка смислова и
конструктивна трансформация в плановете на общия литературен процес, като основната промяна се извършва на
полето на значенията – на мястото на съмнението, резигнацията, властно се настаняват знанието, вярата, радикалните
жестове, характерни за новия човек.
Символизмът си остава големият учител за Смирненски. От него взаимства мотиви, настроения, цветова
символика, многозначна символна образност, учи се на проникновен психологизъм и на умението да разчита
трагичното и драматичното у личността и обществото.
Смирненски продължава започнатата от Вазов традиция в социалния живот да се търси и открива изворът на
поетичното вдъхновение (“Елате ни вижте”,“ХХ век”). Творчеството му е обвързано със спецификата на
обществените събития в началото на 20-те години на ХХ век. Тогава темповете на живота разрушават позата на
съзерцателно самовглъбяване и интересът към света на душата се трансформира в желание да се осмисли пътят към
Другия и към голямата човешка общност. България застава на кръстопътя на политическите и националните си
амбиции. Младата и кръв се жертва върху олтара на жадуваното обединение и утвърждаване на европейската
сцена(решаване на въпроси, вързани с националния космос). Войните, миграцията от селото към града, търсенето на
нови пътища за себереализацията на личността разклащат окончателно станалата вече привидна устойчивост на
патриархалния свят, чиито ценности не мотивират индивида в избора му и често са в разрез със стихията на
времето(противоречие между индивидуален избор и необходимост от социологизиране на личността – промяна на
антропологичния код в поезията). Очертават се контурите на епоха на страдание и безсилие, в която човекът усеща
колко е “малък” пред главоломно препускащата машина на индустриализацията, и колко е силен, когато го окрили
една идея.
2. Теза: Христо Смирненски е не само свидетел на духовната драма на човека, тя преминава през сърцето му,
опознало отблизо бедността на крайния квартал, лицето на глада и още по-страшния лик на духовната нищета. В
поезията си той сътворява не свят в света (символизъм), а свят за всички страдащи, забравени от управниците,
прокълнати от орисията си да се родят именно тук, в “калта”, а не в защитеното пространство на привилегирования
център. Младият поет въвежда урбанистичната тема, като я свързва с мизерията и произтичащите от нея духовни
трусове. Градът е видян през пълните със сълзи очи на беззащитните като пространство на универсалното страдание и
като бездушна рожба на деформираната историческа перспектива. Старецът, пияният баща, умиращото момиче,
цветарката, уличната жена, гаврошовците са отломки от едно безименно семейство – “Децата на града”. Но
“град” е дума с мъжко присъствие, игнорираща прегръдката, ласката, обичта. Каменен и безсърдечен, той израства в
поетичната вселена на Смирненски като олицетворение на жестокостта и несправедливостта. “Гранитната” му пазва
не кърми чедата си, дори в метафоричен план е внушено, че градът се храни с тях, с труда и кръвта им, с надеждите и
любовта им - също като непризнаващите милост божества от митовете. Човекът тук се превръща в призрак,
безплътна сянка, аноним, жертва на социалната неправда и на екзистенциалната обреченост. Времето му се дели на
минало, в което се зараждат силата и мъдростта, и на бъдеще, когато ще излезе на улицата и ще сътвори своя нов ред.
Настоящето е небитие, размито в делника. Спасението е открито в преминаването през огъня на Страшния съд и
революцията.
3. Аргументация:
първа подтеза: мотивът за страданието, как е внушен чрез образа на вечерта (залеза, мрака, нощта), зимата,
мъглата и . Да се изяснят причините, поради които вечерта е видяна като емоционален фон на болката и драмата.
Извечност на страданието, което не само е идентификация за живота, то е самият живот.
а) символно присъствие на образа на вечерта в българската лирика: Ботев, Вазов , Яворов, Дебелянов; контрастът:
мрак – светлина, грях – невинност.; ролята и на праг, на преходен период; нощта като смърт Диалогичният тон на
творбата, характерен и за други произведения на поета, дава възможност да се изрази активна гражданска позиция по
повод съдбата на отхвърлените. За тях сякаш няма дневна светлина, а съществуват единствено в неоновата
призрачност на града. Ако за ситите нощта е интимно време за отмора и уют, то за гладните тя е напрегната,
враждебна, “мащеха неумолима” и дори е развнозначна на Смъртта.
б) вечерта в “Зимни вечери” - Смирненски въвежда нощта, съчетавайки утвърдените символни значения с нови, в
които диша животът с истинската болка. Вплетени в тъканта на реализма, символите получават ново звучене и
значение, провокират размисъл за неизбежния сблъсък между красотата и жестокостта.
-Мотивът за завръщането към дома, към уюта и уединението; разрушаване на идеята за пристан и покой;
-тържество на мрака като духовна територия; мъглата и призрачността – символи на безнадеждието и
непрозрачността на битието; безперспективност на живота; ролята на олицетворението при сътворяването на
пейзажа;
- демонизиране на мълчанието и мизерията – човешките жистове са първични: писък, ридание, вик... очертава се
една убога духовна територия. Животът е идентичен със смъртта, няма спасителна активност. Животът не може да
поднесе никакъв спасителен етичен проект. Мотив за обречеността на всичко добро и красиво (символизъм).
Животът е миг, няма време да сепобеди зловещия порядък на смъртта.
- зимата – участва в цялостната семантизация на смъртта като антитеза на живота. Тя е свят на безизходица и болка,
на абсолютната безнадеждност и несбъднатото спасение въвежда мотива за невъзможното спасение (Ботев).
Спасителят не може да се случи в зимните вечери, защото няма пространство, няма дом ,в който да се роди.
в) Вечерта и тайнството на покоя, на непредвидимото, на другия образ на природното: мечтателен, влюбен в луната.
“Цветарка”:
Характерната за символизма лексика пресъздава очарованието на срещата между човешкия поглед, жаден за
красота, и магията на свечеряването - миг, в който силуетите се превръщат в единствена реалност. Приказното
видение е една романтична теза, която животът ще опровергае. Пред неговото жестоко лице “преобличането” на деня
в лунна премяна е част от всеобщия “вседневен маскарад”. Карнавалността не носи празничност, защото празникът
обединява, а градът разделя хората.
Г) Нощта е време на изпитание за беззащитните. Тя провокира глад за наслади у празнуващите, който трябва да
бъде утолен от някого извън собствения им кръг. Някой, който също е изтерзан от глада. Гладът е интепретиран в две
посоки: като каприз на преситения и като естествена потребност, за да се оцелява. В първия си вариант той е присъщ
на Вълкът, за когото нощта е отредена за забава и гуляи. Във втория си аспект е синоним на страданието. Вечерта е
по особен начин свързана с него.
Извод:Зимните вечери случват страданието, без да го заменят с успокоение и друга алтернатива. Те са част от
презумпцията “стоене в опасното”(В.Стефанов), в този аспект не са само време, а ситуация на изпитание. Зимата като
символен период на неживота и нощта като точка на застиналата екзистенциалност създават представата за
съществуване на границата на отчаянието и безпаметството. (логически преход):Видяно в този аспект, то поражда по
естествен път идеята за необходимата промяна, за възможните преходни зони, за трансформация на болката в протест
и промяна.
Втора подтеза: Страданието, осмислено като начало на цикъла, който ще доведе до създаването на новия ред;
необходимост, която предопределя раждането на протеста, на осъзнаването и оттласкването от дъното.
Жертвеност на страданието.
а) градът е поле на смъртта, обитавано от сенки и призраци – пространствена символика, допълнена от пейзажа –
зима (мъртвило, идея за опасното време, за ситуацията – изпитание). Гробницата не е символ на вечната памет, на
храма, тя е дом за живите, загубили надеждите си за светлина и за хармония; доминира мракът. (сравнение с образа
на нощта при символистите – Яворов, Дебелянов) – лирическият говорител слиза в подземния свят, но не за да
търси истината, а за да я занесе на лишените от светлина – идея, разработена във “Въглекопач”. Той остава в
позицията на наблюдател, не е от крайния квартал, не е чиновник или работник,. Това е свободен, скептичен млад
човек, чиято жал е адресирана към цялото човечествто. Да се подчертае анонимността на града. Търси се
универсалното в неговото присъствие
- гледната точка към проблемите не е едностранна: 1. през погледа на лир.субект това е територия на смъртната
обреченост, която парадоксално се разполага на арената на живота; но съществува и 2. гл.т. - на жертвите, ослепели
от примирението и застоя – мизерията гледа към бедняците и преминаващия с мъртви, стъклени очи – извод за
връзката човек - свят
б)домът – трагично отсъствие на любов и сплотеност. Липсата на насъщния се е превърнала в духовен проблем.
Бащата – стопанин на къщата и опора за своите близки, определя собственото си битие като “непотребно”. В тази
ситуация на безпомощност той е едновременно и жертва, и насилник; семейството не съществува по законите на
обичта и надеждата Мъглата на страданието е прояла и домашния аспект на битието – няма спасителен пристан.
(сравни с Дебелянов) бездомност, безприютност, самота. Навлизането на социалната драма в пейзажа на интимния
живот е белег за поразяването на всички структури на обществения организъм. Дисхармонията владее цялото градско
пространство, няма спасение от болката, от неизвестността на утрешния ден.
в)човекът – въвлечен в десткрутивно превъплъщение, достига до дъното на своята анонимност. Безличие, сенки на
човешкото, съществуването е изгубило перспективите на живота. Страданието е универсализирано като една
непрекъсната, исторически обусловена, екзистенциално неотменима обреченост на човешкия род. Мъглата достига
до самия извор на живота, до детството. Мъжът е лишен от градивен потенциал. Натоварен е с греха(пиян, ругае,
причинява допълнителна болка). Символистите виждат човека безутешен, самотен, но търсещ някаква хармония,
бленуващ, в стиховете им я няма старостта, липсват хората призраци, с които е наситен цикълът “Зимни вечери”. На
героите на постсимволиста им е отказана дори утешителната пътека към бляна.
г)децата - младостта не е антитеза на старостта. Децата познават старостта, белезите и, изживяват нейната драма;
мотив за рано поразената чистота и невинност
- от цикъла – образите на децата, чийто труд не носи облагородяваща сила; въпроси без отговор; контрасти!
Идеята на твореца е да внуши как още в люлката на романтичния блян душата се разсъблича от всички мечти и
надежди. Децата растат в двуцветието на гробницата (черно – бяло) и примирено се готвят да приемат своя черен дял.
Черен като нощта, спуснала се в зората на живота им. Животът не може да понесе никакъв етичен проект, защото е
миг, в чиято призрачна краткост снежинките могат да се превърнат в кал. Символистичният мотив за смъртта на
всичко добро и красиво е експониран върху урбанистичния декор, сред който знаците на страданието напомнят за
невъзможността на самото съществуване. Животът е твърде кратък, за да се противопостави на “сивата мъгла” и на
зловещия социален порядък.
- “Братчетата на Гаврош” – Причини за страданието! Къде става срещата с маскарадното лице на живота?
Срещата с несправедливостта в живота с неговата социална разчлененост не бива да става толкова рано и да е така
жестока, елиминираща правото на личността да избира. Гаврошовците са безименни, бездомни, изнурени. Те вече се
превръщат в безлика тълпа. Прихлупеният до очи каскет ги идентифицира като малчугани, които крият погледа си, не
искат да видят насилника живот в очите. Мястото им: “стоят на ъгъла” обаче е кръстопътно. Те обитават
периферията на града, но там посоките са много. В този смисъл те са бъдещето, те са надеждата на всички бедни
братя. Лирическият говорител насища присъствието си с гняв и въпросите му към града плющят като камшици. Той
не се примирява с кражбата на детството, с похищението върху доверчивата, жадна за приключенията на живота
душа.
- Ролята на олицетворението и контрастите!
- Пейзажът!
В детството си, още незащитени от убежищата на вярата и мъдростта, гаврошовците получават най-жестоките
уроци. Те страдат заради разполовения уют в семейното гнездо, заради нелеката участ сами да припечелват хляба си,
заради изплъзващото се детство, а и защото започват да осъзнават, че никога няма да погледнат витрината отвътре.
Магазинът за удоволствия и мечти никога няма да бъде отворен за тях. Вечерта ще ги среща само с неговата фасада,
създавайки убеждението, че винаги ще наблюдават живота отвън. В орисията на бедняка това е най-болезненото
чувство – за непринадлежност към обществото, към времето:
Пред твоите витрини бляскави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави
и колко мъка се чете
Скръбта в очите е рожба на първото им разочарование. То нахлува в детската душа, руши недокоснатата и лъчезарна
крехкост и състарява. Жизнеността и любовта постепенно ще напуснат емоционалния свят на малчуганите. Те бързо
изживяват своя Ден и навлизат в мрака на вечерта като възрастни – с изнурени лица, с тъжни погледи, лишени от
мечти. Стихът: “животът сграбчил ги отвред” обобщава идеята за ранния преход от невинната неосъзнатост към
болката от живота.
- Цветарката – сцената на нейната драма е градът. Сблъсък между първичните добродетели и порочността на града
– великан. - ясно се съзират двата свята, събрани в прегръдките на вечерта. пипала - неизбежност на проникването на
отровата на живота в сърцето на младостта и невинността. Те обвиват, обгръщат и задържат красотата, алчни да пият
от нейния нектар, без да следват етични норми, без да осъзнават греховността на желанията си. Сравнена с
откъснатите стръкове, тя вече е видяна като цвете без корен; тя навлиза в предверието на нощта; Противопоставяне:
невинност – мисъл неприветна(жажда за грях, за обладаване на недостъпното в лицето на невинността и
непорочността; низкият дух не търпи различното, превъзхождащото го); младост –преситени от наслади, остарели
в ситостта си души; една жертва – много палачи.
- Абсурдът: цветарката предлага красотата в свят , в който тя е загубила своето адекватно присъствие и значение,
защото е превърната в разменна монета. За да оцелее, индивидът е принуден да продава душата си, а това вкаменява,
отнема венеца на вярата. Цветята са нейната душа, добродетелността и. След като тя бъде похитена от алчните
пипала, ще и остане единствено тялото. То ще бъде купувано многократно, докато загуби своята привлекателност. Но
кога умира човекът? Каменният град сякаш непрестанно дебне красотата, за да я погуби, да я лиши от свежото и
дихание.
-В този маскараден свят душата е подложена на изпитанията на псевдоценности, залъгвана е с илюзии, поругавана е
в своята вяра, мамена е в своята невинност. Животът е празнуване на “вечен грях”. Човешкото съществуване е преход
от невинност към порочност, в който душата е лишена от първичната си чистота.
- уличната жена - Като мащеха е нощта, която иска жертва, за да се преодолее безхлебието. Обезличаване на
индивидуалната човешка роля. Стореният по принуда грях е опростен от болката в смеха и от ужаса в очите, с който
окаяницата се вглежда в своето невинно минало. Причините за падението и са потърсени вън от нейния личен избор.

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.
КОМЕНТАРИ
(1-10 от 2)
dobri704 написа на 29 ное 2009 ОТГОВОРИ
ученик на 15 години от Варна , ВТГ "Г. С. Раковски"
marmot18 написа на 14 окт 2009 ОТГОВОРИ
ученичка на 19 години от Добрич , СОУ "Любен Каравелов"
 
Домашни по темата на материала
ПОМОЩ !! ПОМОЩ !! ИНТЕРПРЕТАТИВНО СЪЧИНЕНИЕ ВЪРХУ ''Дамата с рендгеновите очи''
добавена от boriana_ab 11.12.2012
2
19
Подобни материали
 

Символно-метафорична образност („Зимни вечери” от Христо Смирненски)

01 май 2007
·
1,075
·
5
·
1,199
·
371
·
2

Преминал през различни влияния и пристрастия, Христо Смирненски написва цикъла „Зимни вечери” в края на творческия си път. Изборът не е случаен.
 

Социалното страдание и безнадежността в “Зимни вечери”от Христо Смирненски


Христо Смирненски се утвърждава като един от първите поети на града в българската литература.В неговата поезия градът е място преди всичко на социалната конфликтност и безнадеждността.
 

Да бъде ден - Христо Смирненски


Стихосбирката излиза от печат през март 1922 г., поради големия...
 

Човекът и светът в поезията на Христо Смирненски


В историческото развитие на българската литература художественото наследство на Смирненски представлява поредно доказателство за неразривната връзка между унаследените от миналото поетич...
 

"Цветарка" - Смирненски


Стихотворението си “Цветарка”Смирненски изгражда върху мотива за застрашената младост и красотата. Въпреки че се разгръща напълно едва след 2 строфа,той обединява около себе си както всички следващи, така и предходни строфи.
 

Вечери на човешкото страдание в поезията на Смирненски

Материал № 41504, от 14 сеп 2007
Свален: 1,067 пъти
Прегледан: 535 пъти
Качен от:
Предмет: Нова българска литература, Литература
Тип: Тема
Брой страници: 5
Брой думи: 2,354
Брой символи: 19,897

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Вечери на човешкото страдание в поезията на Сми ..."?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Лидия Димитрова
преподава по Литература и Български език
в град София
с опит от  35 години
259 38


виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения