Големина на текста:
Драматичното майсторство на П. К. Яворов и драмата му “В
полите на Витоша”
Славата на Яворов като поет несъмнено засланя от погледа на изследователите
двете му произведения за сцена: “В полите на Витоша” и “Когато гръм удари, как ехото
заглъхва”, разкриващи една страна на неговия изключителен талант – драматичните му
умения. За това, че Яворов е имал сериозни амбиции в драматургията, които остават
неосъществени поради трагичната му смърт, знаем както от запазени негови изказвания
и спомени на съвременниците , така и от майсторството, с което са изградени образите
в двете творби. Не случайно те са част от златния фонд на българската драматургия.
Особено “В полите на Витоша” вече повече от 90 години непрекъснато е в репертоара
на българския театър.
Яворов пристъпва към драматургията, когато вече почти не пише поезия. Това
едва ли е изчерпване на поетическото вдъхновение, а по-скоро , според думите на Св.
Игов “вътрешният драматичен психологически интензитет е преминал границите на
лирическия изказ и търси своето обективно драматично разлагане в дистанциран
анализ”. Героите му са носители на ярки страсти, които са в основата на
конфликтността им със света. Ако в лириката на Яворов трагичното е иманентна част
от духовния свят на лирическия “Аз”, резултат е от вътрешната му раздвоеност и
противоречивост, то в драмите трагичното в личностната съдба на героите е социално
обусловено, то е резултат от конфликта на човека с обществените условности и
отношения, от разколебаната духовност и нравственост във връзката “човек-
човек”.Усвоил най-доброто от домашната драматургична традиция, Яворов
освобождава българската драма от битовизъм и елементарност, от грубо социализиране
и показна дидактичност, съчетавайки я с принципите на модерната западна
драматургия, с мисленето на съвременния човек. Това придава психологическа
плътност на характерите, дълбочина на изживяванията, постига синтез между
характерните черти и проблеми на българското общество и вечните проблеми на
човешкото битие. “Драматичното му творчество е значително по-аналитично не само
от предхождащите го български пиеси, а и от тези, които се пишат по негово време.
Той отива много по-далече от това да бъде само едно познание за света и е проникнато
от активното авторово отношение към показваните неща”. ( Ю Вучков )
Авторът представя своите герои в пространството на всекидневно-битийното,
моментът на кризис ги изправя пред съдбовен избор, пред проверка и преоценка на
собствения им житейски модус, пред безпощадна самооценка. Тогава се разгръща в
пълнота и тяхната човешка същност. Яворов разкрива индивидуалната човешка съдба в
контекста на сложната система от взаимоотношения, която го свързва или разделя от
другите.
Пиесата “В полите на Витоша” заема значително място в развитието на
българската драматургия. В основата й лежи автобиографичен момент, свързан с
трагичната любов между Яворов и сестра на Петко Ю. Тодоров – Мина Тодорова. Но
драмата го надмогва, разгръщайки съдбата на героите в широк контекст и задавайки не
само морално-етична , но и социална предопределеност на конфликтите. В
драматичното действие са поставени проблеми, свързани не само с индивидуалната
човешка характеристика, но и със социалната психология, разкрита е драматичната
връзка между личностно и обществено битие. Така пиесата престава да бъде послание
за една, макар и трагична, но тривиална любовна история, и прераства в драматичен
диалог за обществения морал и ценности, за сблъсъка между най-светлите човешки
пориви с бруталността на обществото и времето.
Действието тръгва от лично-интимното, което разделя героите – Мила,
Христофоров и съпричастните на тяхната любов и членовете на фамилията
Драгоданоглу. Но много скоро очертава внушението, че това разделение е резултат на
дълбоки светогледни различия между противопоставенете. Пестеливо, но убедително е
внушена социалната обусловеност на конфликта – чистият идеализъм, духовното
богатство, силата и красотата на чувствата се изправят срещу грубия материализъм,
безпринципния кариеризъм и политиканство, безскрупулност и егоизъм, категоричното
незачитане на другостта като черти на света и обществото.
Безспорно в центъра на драматичното действие е най-сериозен творчески успех
на Яворов са образите на Мила, Христофоров и Стефан Драгоданоглу. Христофоров и
Драгоданоглу се противопоставят именно като персонификации на определени модели
на социално поведение. Първият олицетворява чистия идеализъм, нравственост,
безкористен патриотизъм и принципност, а чрез поведението на втория са
експлицирани най-типичните негативни на българското общество – ограниченост и
консервативност, безскрупулност и користолюбие. Така чрез индивидуалните
характеристики драматургът е разгърнал и моралната характеристика на времето.
Макар че поводът за конфликта между двата е “неприемливата” любов на Мила и
Христо, истинската причина за откритата омраза на Стефан Драгоданоглу е, че
политическият му опонент въпреки загубата е запазил уважението на света и своята
човешка нравственост, че носи вътрешна сила, с която той не може да се пребори и
пред която изпитва респект. Както вярно отбелязва сестра му: “Сам знаеш, че
Христофоров не е кой да е. Вътрешно ти го уважаваш”. Докато единствените ценности
за Стефан са властта и парите: “Натрупаното богатство е натрупан ум, трябва да се
знае. Ако наследиш богатство и го пазиш, наследил си и ума, който го е трупал”.
Житейски прототип на Христофоров е самият поет. Героят носи висока
нравственост, живее с категориите на духовното, но му липсва решителност в
конкретно-битийните ситуации. Той познава изтощителното раздвоение между мисълта
и волята, но по-често предпочита примирението пред делата. Той следва честно своите
твърде утопични и наивни позиции. Проповедникът у него е по-силен от бореца. “Той е
един философстващ романтик в политиката, която сякаш иска да откъсне от
действителността. И страх ме е той сам никога да не се откъсне от всичко” – казва за
него един от героите. Откъсването на идеалите от реалния живот и неадекватното му и
нерешително поведение са една от причините, довели Мила до самоубийство. Дори
любовта му към нея носи характера на неземен блян, на нереално чувство. “Аз никога
не съм те пожелал още, както се пожелава една жена; никога не съм те видял в своите
сънища тъй , както се сънува една жена. Не зная дори защо те обичам. Ако се извърна
настрана, не мога да си представя и как изглеждаш. Аз зная само две хубави очи”. ( III
действие ).
Безспорно най-плътният и интересен образ в пиесата е този на Мила
Драгоданова. В първото и второто действие се разкрива образа й и се очертават
измеренията на конфликта й със семейството. Умно и мило момиче, притежаващо
завидно обаяния, тя е потисната от тираничната атмосфера в братовия дом, в който
“еманципацията на жената последна ще влезе” и с всички сили се стреми да съхрани
своя свят и любовта си. Още преди кулминацията на конфликта буди възхищение
последователната й и категорична съпротива, макар и пасивна, с която Мила брани
правото си на избор и своя личен свят. С чистотата на духа си, с умението да мечтае,
със силата на поривите и нравствената си извисеност тя е “чуждата” в дома на Стефан
Драгоданоглу. Тираничното поведение на брат й е не само проява на консервативното
му мислене, но и израз на желанието му да разруши тази другост, да я уеднакви със
семейството. Защото без съмнение той я обича , но няма сетива, за да оцени същността
й. Като образ Мила е близка на Цена от “Змейова сватба” от П. Ю. Тодоров. Въпреки
разликата в конкретно-битийната и времева обусловеност, техният бунт има една и
съща характеристика – това е бунтът на извисената и свободолюбива личност срещу
консерватизма и тиранията на света, бунтът на жената в защита на най-святото си право
– избора в любовта. И двете загиват в защита на това право, внушавайки трагичната
обреченост на този индивидуален бунт срещу регламентациите на общността.
Кулминацията на конфликта е в четвърто действие, в което диалогът между
Мила и кандидат-годеника д-р Чипиловски прераства в безпощадна схватка с
насилието и деспотизма по принцип. В поведението на героинята има не само красота и
дързост, но и сила, извисеност и борбеност. Тя защитава не само себе си, а въобще
правото на жената да има свой собствен път в грубия мъжки свят. Мила е най-
целеустременият, най-извисеният образ в пиесата. Словото й носи огромен вътрешен
заряд, разкриващ същността й на нежна и ранима, свръхчувствителна и любяща жена,
но и на морална, волева и силна личност. Интелектуална, но и импулсивна, тя се
извисява над комплексите на “слабия пол”, защитавайки достойнството и любовта си.
В пиесата има и два образа, които са маргинални по отношение на основното
разделение на страните в конфликта и нямат пряко участие в него. Те са сателитни в
общото движение на действието, външни за събитията и изпълняват функцията на
резоньори, оценители на ставащото. Това са Чудомир Чипиловски и г-жа Амелия
Петрович. И двамата съчувстват и са съпричастни към любовта на Мила и
Христофоров , но същевременно оценяват и другата страна в сблъсъка, давайки израз
на оценките си. Особено интересен в това отношение е образът на Амелия Петрович.
Избирайки чужденка ( французойка ) авторът използва позицията на погледа отвън, на
другия. Нравствената оценка за ставащото се аргументира чрез трайни и устойчиви
принципи, общи за хората. Под обстрел се оказва “типичното” за българското –
консерватизмът, грубостта на нравите, деспотизмът. Представата за българското е
дискутирана в контекста на актуалната за началото на века опозиция “българско-
европейско”. Така думите на героинята прерастват в тотално обобщение за обществото
и времето, за доброто и лошото в българския свят: “В тая страна има много слънце, но
и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата
природа. Не е ли то черният прах на един груб живот – с много принципи в календара и
с някакъв празник в сърцата? Не че другаде не стават страшни работи: напротив, биват
и много по-страшни! Но там няма – както тук – онова, което изтръгва от нас пред една
трагедия, не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас … Дори когато убиват, там
хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук – в полите на
Витоша”.
“В полите на Витоша” притежава чертите на ярка психологическа творба. Един
трагичен фрагмент от живота на българското общество в началото на века и
същевременно творба, утвърждаваща човешки пориви за чистота и духовно
съвършенство.

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Драматичното майсторство на П. К. Яворов и драмата му “В полите на Витоша”

Славата на Яворов като поет несъмнено засланя от погледа на изследователите двете му произведения за сцена: “В полите на Витоша” и “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”, разкриващи една страна на неговия изключителен талант – драматичните му умения.
Изпратен от:
АлЕкСанДрА
на 2007-08-28
Добавен в:
ЛИС
по Нова българска литература
Статистика:
435 сваляния
виж още
 
Домашни по темата на материала
Образи , характеристика, Криворазбраната цивилизация
добавена от thebook 19.06.2013
0
18
Подобни материали
 

Лирическите маски на Яворов в драмата "В полите на Витоша"


Целият творчески път на Яворов е съзнателно устремен към драмата.
 

Витоша - урок

04 авг 2007
·
168
·
1
·
302
·
13
·
1

Витоша (стар паралелен вариант Витош) е планина в България. Най-високата й точка е Черни връх (2290 m).
 

Драматичното майсторство на П. К. Яворов и драмата му “В полите на Витоша”

Материал № 40735, от 28 авг 2007
Свален: 435 пъти
Прегледан: 261 пъти
Качен от:
Предмет: Нова българска литература, Литература
Тип: ЛИС
Брой страници: 3
Брой думи: 891
Брой символи: 7,623

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Драматичното майсторство на П. К. Яворов и драм ..."?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Лидия Димитрова
преподава по Литература и Български език
в град София
с опит от  35 години
232 33


виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения