Големина на текста:
История на творбата
Джовани Бокачо остава в в паметта на световната литература преди всичко с новелистичния си
сборник “Декамерон”. Той не само и просто обновява жанра на новелата. Бокачо, като заимства,
усвоява и преработва огромния опит на средновековния роман и средновековната новелистика (а
също и обръщането към античния роман и към източната приказка), полага основите на новата
европейска проза и даже дава сюжетите на новата драматургия.
Бокачо е работил върху съставянето на „Декамерон“ през 1349-1353 г. Като конкретен подтик за
създаването на тази книга са впечатленията от разразилата се през 1348 г. Страшна чумна
епидемия, известна в историята като Черната смърт.
Заглавието на Бокачовия сборник “Декамерон” е свободно съчинена словесна конструкция от
старогръцки и се превежда като
“десетоднев”
. Подзаглавието “Принц Галеото” (италианска
транскрипция на името на рицаря от артуровския цикъл романи Галахад - откривателя на Свещения
Граал) определя и тематичната насока. Бокачо “рекламира” “Декамерон” като книга за разтуха,
насочена към интимен читателски хоризонт, възторгваща душата, възпитаваща в почитание. Самият
автор във Въведението дори определя и аудиторията си - той предназначава своите новели за
“прелестните дами”. Бокачо тук дава израз на желанието си благонравието на аристократичната
куртоазна култура да бъде ангажирана вече да изпълнява нова роля - хуманистичната мисия да
култивира човешкото достойнство като естествена добродетел.
Човешката природа
“Декамерон” представя ренесансовата човечност в цялото възможно разнообразие на човешката
природа и човешки състояния - внушителна панорама на човешкото. Човекът бива представян в
своята противоречивост - и позитивното, и негативното; и възвишеното, и низкото; и трагичното, и
комичното. Декамероновият човек действа според своите желания и страсти, той е творец на
своята съдба, дори когато сам си навлича нещастна участ. Всъщност това, което може да повлияе
на жизнения му път, може да се нарече “игра на случая”.
В Декамероновия свят човекът има възможност да разкрие своята истинска природа и така да
избере пътя на своето развитие - да потъне в преизподнята на злото и порока или да полети на
крилата на стремежа към сияйното царство на добродетелта. Всички новели като една сборникова
цялост илюстрират въображаем път на духовно извисяване. Започва се със сурово и рязко
порицаване на пороците на социално силните (новелите от I ден). След това се представят
истории на хора, които са в единоборство с такива велики сили, каквито са Съдбата, Любовта и
Разума, които заедно управляват човешкия свят. Пътят приключва с химн за великодушието и
добродетелта (новелите от Х ден). В своето нравствено самоопределяне Декамероновият човек се
съобразява с три надлични сили на божественото провидение, които управляват света - Съдбата,
Любовта и Разума. Пред читателя в строен ред преминават разнообразни и вълнуващи картини за
тези, които са жертва на Съдбата или пък са споходени от щастливия шанс; за тези, които изпитват
богатата емоционално-страстна гама на всемогъщата властница Любов - от блаженството до
страданието; за тези, които с помощта на Разума успяват да проявят на място проницателност и
находчивост, или пък да проявят шегобийската или дори мошеническата си природа.
Съдбата
Декамероновата концепция за човека се движи между два полюса:
- човек е творец на съдбата си и сам определя собствената си участ;
- човек не е господар на участта си, а е играчка на капризните случайности.
Тези две крайности заедно градят представата за Декамероновия човек и затова не следва да се
правят изводи само въз основа само на едната линия на прочит. “Декамерон” представя
ранноренесансовия човек, започнал да се освобождава от задълженията на традиционната съсловна
система, и почувствал силата на свободната си воля. Изправен пред възможността да бъде
свободен, той не може да обхване широтата на новата за него реалност и попада под зависимостта
на предпазливостта пред очакващото го напред. Трепетът пред неизвестното бива трансформиран в
убеждение за могъществото на съдбата - в борба със съдбата човек се самоопределя, дали ще е
победител, или жертва.
1
Новелите от четвъртия ден най-пълно разкриват първия аспект на Декамероновата идея за
отношението “Човек-Съдба”. Всеки се стреми към по-добра участ, всеки търси любовта и успеха и
е готов да премине всякакви непреодолими и непредвидими прегради, за да постигне целта си.
Човек често се препъва в тях и пада, но става и отново продължава по начертания от самия него
път. Човек действа според собствените си желания и съобразно природата на страстите си - те го
водят или към върховете на успеха, или към гибелта. Но участта му е резултат на личния му избор.
И когато си навлича нещастия, и когато благодарение на упоритост и съобразителност довежда
събитията до благоприятен край, човек винаги е творец на собствената си съдба.
Показателни за другия аспект на отношението “Човек-Съдба” са новелите от втория ден. Всеки
човек се стреми към по-добър жизнен дял, но ако героите я постигат, то това не е следствие от
техните намерения и дела. Правенето на планове по-скоро се явява катализатор на проблемите и
нещастията. Тяхната воля почти не взима участие в протичането на събитията. Щастливият шанс е
резултат (най-често непредвиден) само на благоприятните обстоятелства.
В пролозите към трета новела на втория ден (II, 3) и към втора новела на шестия ден (VI, 2)
Пампинея, “най-мъдрата”, притежаваща житейски опит и благоразумие, излага с изящна
лаконичност концепцията за Съдбата в духа на св. Тома от Аквино - Съдбата не е сляпа в
разпределянето на сполуките и нещастията, тя е мъдро оръдие на Провидението и Божествената
Справедливост. Тук се усеща едно все още схоластично осмисляне на Съдбата (в стила на св. Тома
от Аквино), което в немалка степен се разминава с ренесансовата хуманистична концепция.
Любовта
Другата могъща сила, на която са подвластни всички - и невежите, и мъдреците - е любовта. В
“Декамерон” любовта е демиург на живота. Във всички свои обръщения авторът изразява изуменост
пред всепобеждаващата сила на любовта. Бокачо творчески усвоява опита на куртоазната култура
при разгръщането на темата за любовта. Любовта тук е най-мощната сила сред мотивите на
човешкото поведение. Любовта е израз на духовните сили на човека, тя го провокира към
упоритостта и изобретателността, с които влюбените преследват своите цели. Любовта обаче е и
страстта, която измъчва героите, преследва ги, прави ги безсилни. По-скоро любовта твори човека,
отколкото човекът любовта. Под нейно влияние човек става изобретателен, хитър, благороден,
коварен, отстъпчив, настойчив... Любовта е главният източник на многообразието на човешката
душа и човешкия характер. Тя вдъхва на героите невероятна енергия и те преодоляват препятствия,
непреодолими за обикновените хора. Любовта в “Декамерон” прави героите жестоки, коварни, но и
благородни, жертвоготовни, дори и от полунормалните хора тя създава нравствени рицари. Тя идва
внезапно, без предизвестие, нахлува в човешките души като мълния и ги преобразява. Еротиката в
Бокачовите новели обикновено е свързана с комичното и темата за половото влечение остава на
заден план в рамките на цялата книга. Открояват се вълненията на героите и извисяването на
техните духовни качества - чувственост, удоволствие, интелигентност. Любовта се оказва жизнен
опит за човека - като я практикува, той се обучава на светски живот, на свободно общуване.
Така Бокачо възсъздава богатата душевност на ранноренесансовия човек, за когото любовта е онова
природно влечение, което е борба. Тя е състезание между мъжете и жените. Любовта в “Декамерон
- тя е от онези добродетели, които не признават никакви прегради - нито възрастови, нито
съсловни, нито културни. В тази книга любовта често стои и над дълга, тя е тържество на
Бокачовия ренесансов порив за волност.
Разумът - остроумието и съобразителността
Бокачо цени високо остроумието, навреме и добре казаната дума. Остроумното слово спасява от
безнаказан произвол (евреинът Мелхиседек избягва опасността, която му готви владетелят
Саладин; 3, I), изобличава самохвалството (на рицаря, който си въобразява, че може да разказва
добре; VI, 1), превръща гнева в усмивка (готвачът Кикибио се спасява от гнева на господаря си; VI,
6) и дори амнистира прелюбодеянието (историята за Перонела и бъчвата; VII, 2). Резултатът от на
място и навреме изказаната дума е спокойствие - тогава съобразителността, точната преценка и
верният усет вземат връх над глупостта и посредствеността. В “Декамерон” доблестта на героите се
доказва не със силата на меча, а със силата на своята реч. Декамероновият положителен герой е
рицар на словото.
2
Така се реализира ренесансовата идея за предимството на силата на интелекта на човека, неговият
разум е критерият, по който се определя достойнството му. Главният герой на “Декамерон” е
умният, мъжествен и интелигентен човек - качества, с които той може да се окаже по-силен от
съдбата.
Остроумието, хладнокръвието и съобразителността са оръжията, с които ренесансовият човек от
“Декамерон” води своята борба за съществуване. Те го спасяват от трудни положения, издигат го
над обстоятелствата, помагат му в преодоляването на капризите на превратната съдба. В
Декамероновия свят умственото предимство е жизнен принцип (
modus vivendi
), глупостта е
проклятие, което заслужава незавидна участ. Силата на Разума, проявяващ се в човешката
находчивост в борбата за съществуване, е една от съществените черти на ренесансовия човек.
Разумът е в основата на гордото самосъзнание на личността в “Декамерон”, той дава на човека
убедеността на хуманиста, че сам може да изгражда съдбата си. Разумът е мерилото на степента на
щастие или нещастие, достойнство за всяка личност.
Насочване към проблемите на действителността
Джовани Бокачо първи създава художествени творби, третиращи герои, събития и проблеми на
своето време. Още с “Елегия за мадона Фиамета” той предлага на читателската аудитория
психологическата история на една своя съвременница. А още от Въведението на “Декамерон”
Бокачо решително “снизява” повествованието и тясно го свързва със съвременността, със
злободневна тематика. Книгата му художествено регистрира нарасналата основна роля на
търговско-градското съсловие. Писателят ангажира творбата си с проблемите на непосредствения
живот на своя съвременник, с неговия бит, навици и ритъм на живот, тревоги и радости. Като
избира за отправна точка най-потресаващото събитие случило се по време на неговия живот, -
чумата във Флоренция през 1348 г., Бокачо разгръща вълнуващата неговите съвременници тематика
за съприкосновението на човека със силите на съдбата в пределни ситуации, когато най-добре се
проявяват човешката мярка за разбиране на доброто и злото.
Композиционният принцип на “двойната рамка”
Основен елемент в композицията на новелата е “разказ в разказа”. Така се осъществява принципът
на рамкиране, познат на европейския читател (слушател) още от Средновековието. По този начин
Бокачо разчита на този познат на аудиторията си структурен похват на цялостното организиране (на
архитектониката) на “Декамерон”, за да реализира една от основните функции на “рамката” - да
представи основната концепция на книгата, да формулира тези съображения и идейни принципи,
които насочват и организират огромното разнообразие от картини, събития и образи на този
карнавално шеметен свят.
Рамката е текстът, който разкрива цялостния замисъл на “Декамерон”. Тя обединява всички новели
във внушителна литературна постройка, уподобена от италианския изследовател Виторе Бранка на
“готическа катедрала”.
Рамката е своеобразен пътеводител за читателя - тя “води”, “напътства”, подобно на Вергилий за
Данте в “Божествена комедия”, предпазва “неукрепналия ум в обширния лабиринтен свят на
“Декамерон”.
Авторова рамка: представена от Встъплението и Заключението на книгата, както и чрез
въведението в началото на IV ден - своеобразен втори предговор на съставителя на новелите. Чрез
тези текстове Джовани Бокачо се изявява като ренесансова личност - за разлика от ренесансовия
тип творец, той не се стреми да бъде анонимен, напротив, “рекламира” себе си като
индивидуалност и авторитет - като Автор.
Рамката на разказвачите (втора рамка, вписана вътре в първата) се реализира чрез оригиналното
присъствие на мотива “пир по време на чума”. Бокачо съпоставя реалното трагично събитие, на
което е съвременник - чумата във Флоренция през 1348 г. (отнела около 40 000 човешки животи от
общо 90 000 души население на града), - с чумните епидемии, известни от античността (на
Тукидид, Лукреций, Павел Дякон), чиито описания вече са приели функцията на универсални
културни митове. Така Бокачо всъщност “свежда” историческият факт към културен архетип.
Художественото време на втората рамка трае 14 дни (две седмици), разказвачите са 10 (7 дами и 3-
ма кавалери), разказани са общо 100 новели за 10 дни. Новелите в цялата книга са общо 101 на брой
3

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

"Декамерон"

Джовани Бокачо остава в в паметта на световната литература преди всичко с новелистичния си сборник “Декамерон”...
Изпратен от:
николай
на 2009-11-26
Добавен в:
Есета
по Литература
Статистика:
320 сваляния
виж още
 
Домашни по темата на материала
Помогнете ми!Спешно е.
добавена от zeliha_eub 18.11.2017
0
9
Декамерон Ден първи Новела три. СПЕШНО МИ ТРЯБВА ЗА УТРЕ!
добавена от axel.kehaiov 15.11.2017
0
31
Есе Илиада 8 клас БЕЛ
добавена от desikaqnkova7 15.11.2017
0
13
Есе на тема "Човекът и изкуството"
добавена от dumdididum 10.04.2017
1
9
Трагедията на ренесансовият човек в света на Елсинор в драмата "Хамлет" на Уилям Шекспир
добавена от obichamkoleda 30.10.2016
1
7
Подобни материали
 

Дядо Горио- анализ

11 мар 2007
·
4,899
·
2
·
462
·
857
·
12

Романът на Оноре Дио Балзак-“Дядо Горио” е една реалистична картина на животът на френското буржоазно общество.
 

Проблемът за същността и проявлението на човешката любов в "Индже"

17 мар 2008
·
1,851
·
2
·
267
·
1,166
·
4

„Старопланински легенди“ Йовков създава като сборник от разкази, които са свързани с миналото,, събития съхранени с необичайното и изключителното в народната памет. Авторът пресъздава силни и горди човешки характери...
 

Човекът и неговите житейски преображения в "Песен за човека"

15 дек 2007
·
1,224
·
3
·
485
·
1,124
·
2

Никола Вапцаров използва разнообразни изразни средства, с цел да насочи читателя към разбирането на човешката същност.Поетът представя две тези за човека, като го разглежда в два плана.В поемата „Песен за човека” поетът Никола Вапцаров използва средства
 

Дядо Горио

22 окт 2011
·
74
·
2
·
677

Романът на Оноре Дио Балзак-“Дядо Горио” е една реалистична картина на животът на френското буржоазно общество. Разкривайки нравите му,авторът внушава идеята,че нито една личност не може да се развие и оформи ако живее в противоречие...
 

Разрушителната сила на бащината любов в романа „Дядо Горио”

26 фев 2007
·
4,254
·
3
·
429
·
404
·
8

В историята на литературата е прието, че Оноре дъо Балзак е създателят на психологическия реализъм в европейското изкуство.
1 2 3 4 5 » 11
 
Онлайн тестове по Литература
Иван Вазов - творчество
изпитен тест по Литература за Ученици от 11 клас
Тестът е по старата учебна програма за 11. клас. Съдържа въпроси, свързани с творчеството на Вазов и епохата, в която твори.
(Труден)
20
10
1
5 мин
24.01.2020
Антична литература, митология, Омир, Софокъл
изпитен тест по Литература за Ученици от 8 клас
Това е тест по литература за античната култура, митология, старогръцка лирика и драма, епос. Въпросите имат само един верен отговор.
(Лесен)
24
9
1
7 мин
24.09.2019
» виж всички онлайн тестове по литература

"Декамерон"

Материал № 406721, от 26 ное 2009
Свален: 320 пъти
Прегледан: 1,152 пъти
Предмет: Литература
Тип: Есе
Брой страници: 11
Брой думи: 3,498
Брой символи: 30,234

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за ""Декамерон""?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Ирен Кълвачева
преподава по Литература
в град Пловдив
с опит от  2 години
19 1

Силвия Денчева
преподава по Литература
в град София
с опит от  30 години
23 1

виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения