Големина на текста:
Въпреки че като ценност поезията на Димчо Дебелянов е най-непроблематичната в българската литературна история
- никой не е дръэвал да го оспори като творец, дори в годините на най-голямо поетично заслепление, - като смисъл
поетът Димчо Дебелянов и неговата поезия са едни от най-проблематичните. Въпреки че привидно нещата съвсем не
изглеждат така. Защото неговата поезия не е предизвиквала и интерпретаторски спорове. Но ако се вгледаме
внимателно в това което е писано за Димчо Дебелянов, ще видим, че не само различни, но и един и същ изследовател
и критик понякога не е напълно категоричен по въпроса - кой е Димчо Дебелянов - "безволев владетел на
спомените" или упорит труженик на своето поетическо призвание "уморен безверник" или неуморен
мечтател, обзет от "светла вяра" фаталистично примирен със своята жертвеност или непримирим в своя
житейски стоицизъм да преодолява ударите на съдбата, които са се сипели върху него; стихиен медиум на песенната
стихия, която е живеела у него, или търпелив литературен работник, филигранно извайвал словото си; потънал в
индивидуалната си драма самотник или глас на всеобщата човешка участ? Въпросите могат да се умножат, без да
може да им бъде даден еднозначен отговор. Впрочем самото категорично присъствие на поезията на Димчо в
българската литература като да е отнело необходимостта от поставянето на такива въпроси. Българското културно
съзнание сякаш е приемало поезията на Димчо, без да си поставя въпроси за сложните смислови дълбини, които крие
неговата на пръв поглед така ясна като лирически изказ поезия. Единственият като че ли въпрос, който реши
литературната ни история - и то благодарение на няколко страстни почитатели и приятели на Димчо още в първите
години след смъртта му, - е очистването на неговата памет от „нерадостната слава иа следполунощен
размирник", която „три години откак неговият мъченишки живот се прекърши, след него се влече като зловонна
струя". Тази „недостойна легенда", за която говори в предговора към първото издание на поезията му
Константин Константинов, отдавна е изчезнала и никой вече не си спомня „несъществуващите петна по белоснежната
мантия на поета". Не само великолепната му поезия, но и кристално чистата му личност са приети като
безспорна първостепенна ценност на българската литература.
Но нека пак повторя - едно вглеждане и в личността, и в поезията Дебелянов, ще ни разкрие много по-сложен смисъл,
отколкото допускаме да съществува в тях. Макар че за Яворов са казвали "потайна натура", истински
неразгадаемата натура в българската поезия е Димчо Дебелянов, както и поезията му съдържа много по-богат и
сложен смисъл, отколкото оня, който приемаме, че съществува, тъй като, покорени от внушителния по емоционално-
художествено въздействие лирически елегизъм на Дебелянов, ние и не пристъпваме към разгадаване смисъла на
внушенията, с които поезията му ни покорява.
Една от най-разпространените популярни представи за Димчо Дебелянов е, че той е поет на любовта. И наистина -
това е поетът, който в кай-голяма степен от българските творци можем да наречем певец на любовта. Ботев и Вазов
също имат „любовни песни", но както знаем, у тях любовта идеше „после Отечеството". Пенчо Славейков
и Яворов също имат художествено значима любовна поезия, но тя е само част (у Пенчо - по-малка, у Яворов - по-
голяма) от едно много по-обемно и жанрово-тематично многостранно творческо дело. Преди Димчо Дебелянов само
Димитър Бояджиев е почти изцяло поет на любовното чувство, но въпреки някои изключително дьлбоки
индивидуално-трагични нотки, Димчо Дебелянов - макар и също поет на жизнения трагизъм - е по-универсален като
любовен поет, и то не само защото в неговата концепция любовта е много по-всестранно осмислена като човешко
чувство, а и защото Димчо постига една много по-голяма задушевност на тона и „непосредственост и експресия на
чувството, идеално съчетани с вродения дар на музикалност и възпитания усет към изисканост на формата",
които направиха поезията му много по-широко въздействуваща и популярна сред читателите. В този смисъл Димчо
Дебелянов и до днес остава първият по значение български поет на „възпитание на чувствата", любимец на
всички поколения след него, които у него - и то именно като поет на любовта - откриваха своя най-скъп лирически
събеседник.
Макар че (пак по справедливите думи на първия му проницателен тълкувател и негов близък приятел, сам една от
най-благородните и изискани писателски личности на българската литература - Константин Константинов) „живот и
творчество" са „тъй неразделно сплетени у Дебелянова", начинът, по който той ги „сплита", е доста
различен от този на предшествуващите го големи български поети.
Сам Димчо Дебелянов добре е чувствал невъзможността за Ботевия модел на сливане на „живот и творчество" и
удивително точно изразява това, като - говорейки за Ботев и Алеко - казва, че „тогавашното време ги е издигнало
високо, защото са били преди всичко борци за свобода, от която то се е нуждаело", докато „днес писателят у нас
има особено място и борбата за „правда и свобода" е пренесена на друг терен". Димчо е достигнал до това
прозрение и защото вече е имал примера на Пенчо Славейков и Яворов, които пренасят подвига на „друг терен"
- терена на културата и индивидуалното самопознание и усъвършенствуване на човешката личност. Именно на
„терена" на индивидуалното самопознание и себеизразяване, в което любовта като основна човешка ценност
заема важно място, Димчо има като свой голям предшественик Яворов. Между другото, интересно е, че почти
непризнат от съвременната критика (главно защото е бил непознат) приживе, Яворов откроява единствен от младото
поколение таланта на Дебелянов: „Този младеж ще надмине всички ни.”
Между тези двама първи големи творци на любовна поезия в националната ни литература има голяма разлика - и
дори противоположност - в житейската им и творческа съдба. Именно Яворов мечтаеше да повтори Ботевия подвиг,
за да се осъществи на терена на борбата за свобода (македонските му „хайдушки копнения"), но загина пред
барикадите не на революцията, а на собствения си дух, в трагизма на личната си любовна драма. А Димчо Дебелянов,
който съзнателно бе избрал "другия терен", драмата иа индивидуалното житейско осъществяване, изгоря
не в любовна драма, а „загина на война", в окопите на една национална и социална драма. (На литературно
равнище тази разлика се изразява в това, че Яворов започна със „социална", а Димчо завърши със
1
„социална" поезия. Имам предвид фронтовата му лирика, колкото и тази „социална поезия" на Димчо да
имаше друг смисъл и функции - беше предходник на един нов литературно-исторически етап, а не както при
Яворовата социална поезия - завършек на един по-ранен литературно-исторически етап. Но въпросът за „двата
периода" у Яворов и Дебелянов е друг въпрос, който иска отделно разглеждане.) По съвсем друг начин е
ситуиран и в жизнената, и в литературната им съдба и любовният им „роман". Твърде интересно е, че макар да
внушава усещането за най-съкровена интимна изповед, ние не възприемаме любовната поезия на Димчо като
„роман" на живота му в оня смисъл, в който възприемаме като „роман" на живота му Яворовата поезия (а
и проза и драматургия).
Яворовият любовен „роман" е спектакуларно разиграван на сцената на българския артистичен и светски живот в
началото иа века, а литературното му творчество също е интонирано като „роман" на любовта му. Самият му
живот е романтично естетизирано жизнетворчество, станало публично достояние, придобило културно-историческа
стойност. Не случайно впоследствие житейската му трагедия е в същата степен коментирана, както и литературното
му творчество, което впрочем се разглежда в тясна връзка с жизнения му път - прочетете само заглавията на книги
като „Пътят на Яворов", „Трагедията на Яворов", „Романът на Яворов", „Житейската драма на
Яворов" и др., за да се убедите в това.
Дебеляновите „любови" също са биографично идентифицирани от изследователите (Елена Петрунова, Иванка
Дерменджийска, Мара Василева, Мара Карловска и още няколко имена са съхранени като музи на влюбчивия Димчо)
и макар че за мястото им в живота и творчеството на Дебелянов също е писано, тези любовни „романи" съвсем
не стават предмет на такова - не само скандално, но и културно-историческо - внимание, както Яворовият любовен
„роман".
И работата не е в това, че „музите" на Яворов са видни светски дами - Лора, хайлайфна красавица, дъщеря на
едно от най-знатните български семейства и сама ярка личност и светска героиня; и Мина, макар и още девойка, също
дъщеря на знатно българско семейство, сестра на писател, близък другар на Яворов. Докато „музите" на
Дебелянов са по-скромен в социално отношение персонаж (ученички, провинциални учителки), което естествено е
допринесло за по-малкото светско любопитство към любовите на Димчо Дебелянов, за разлика от яркото светско
осветление, което пада върху любовните романи на Яворов, сам по това време литературна, обществена и светска
знаменитост за разлика от напълно непознатия - дори като поет - скромен, дребен, на ръба на житейската несрета
студент и чиновник Димчо Дебелянов („третостепенен коректор от вестник „Ден", който не е признат дори за
непризнат", пише за него един забравен днес „критик").
Става дума за това, че сам Яворов спектакуларно е изживял своите любовни романи, естетизирал е личната си
биография в очите на света, за разлика от Димчо Дебелянов, който е бил твърде сдържан и дискретен в интимните си
изживявания. В този смисъл напълно прав е във фрагментите си Атанас Далчев, който изтъкваше позьорството на
Яворов. Макар че това доведе до едно не съвсем справедливо преакцентиране на оценъчния му патос спрямо Яворов,
впрочем напълно литературно-исторически обяснимо и закономерно. Друг е въпросът, че това попречи на Далчев да
вникне по-дълбоко в реалната жизнена драма на Яворов зад естетизираните „пози". Защото позата на Яворов не
е просто плод на личен спектакуларен темперамент (казват, че той бил „потайна натура"), а естетизирано
романтично жизнетворчество с богат културно-исторически, творческо-психологически и литературно-естетически
смисъл, определена социално-литературна роля и маска.
Също както и приглушените интимни „романи" на Димчо са не само плод на един по-скромен личен
темперамент, на по-скромна в това време литературна биография, на все още анонимния социален статут на поета
Дебелянов, но и на едно ново художествено съзнание, на една нова културно-историческа епоха, на нова социално-
жизнена и творческа позиция на поета.
Любопитно е обаче, че макар именно у Яворов любовната поезия да е свързана с конкретни житейски романи, именно
у него „любимият образ е... фикция", по изключително точното наблюдение на Владимир Василев. Докато не
така демонстративно свързаната с конкретните прототипове, по-образно универсализирана любовна поезия на Димчо
Дебелянов е „жива реалност". В някои по-раншни свои работи се опитах да докажа защо именно у Яворов
любовният образ е раздвоена фикционална схема - в единия полюс - образ на безплътната, серафическа,
благовещенска любов, при която жената е превърната в символ на мистичното пречистване, и в другия полюс -
символ на чувствено-похотливата, демонично-сластна, гибелно-разрушаваща любов-падение.
Докато у Димчо Дебелянов любимият образ никъде не се превръща във фикционална схема, също както и самото
чувство на Димчо някъде не е символно схематизирано - като платонична любов-спасение или плътска любов-гибел.
Димчо не обича, за да се спаси (както в серафическия любовен цикъл на Яворов), нито пък за да се погуби, помамен
от похотливата гибелна плът (както при „цариците на нощта"). Димчо просто обича. И именно поради това
неговото любовно чувство е многостранно, многослойно, диалектически богато.
Яворов ни дава метафизиката на любовта, Димчо - нейната жива чувствена диалектика.
Любовта у Димчо Дебелянов е представена не като поляризирани битийни ценности (плътска и духовна, спасителна и
гибелна, демонична и ангелическа), а като реален житейски процес в протичането му - от копнежа по любов и
първите сърдечни трепети до заглъхването и угасването й, от мечтата за любов до спомена за нея. В Димчовата
любовна поезия - а тя не е и толкова обемна, както не е обемна и цялата му поезия, прекършена от смъртта още в
младите години на поета (загива на война само двадесет и девет годишен) - са предадени всички етапи на една реална
житейска любов - от албумно-фриволните юношески първолюбовни копнежи („Малинен дъх разпръскват твоите
устни") и трепетите на съвсем младото любовно чувство („Аз ще го запазя първото писмо") до спомена за
отминалата любов - съхранен като „Светъл спомен" (едноименното стихотворение) или като спокойна печал
2
(„Ти смътно се мяркаш из морната памет", „Аз искам да те помня все така"), или жадуван да бъде забравен
(„Пловдив", „Легенда за Разблудната царкиня").
Прави впечатление, че любовта живее в поезията на Димчо най-често в бъдеще или в минало време, в мечтата и в
спомена, в копнежа по любов и любима или в спомена (светъл или смътен) за тях. Това отсъствие на любовта като
изживяване ТУК и СЕГА, особено в контекста на заветните признания за „живот неживян" („Черна
песен") и "ненайдена жена" („Сиротна песен"), създава илюзия за недействителност на
любовното преживяване в поезията на Димчо Дебелянов. Но именно то придава и истинската действителност на
любовта като най-трепетно и крехко чувство, като най-реално човешко преживяване. Това усещане за действителност
на любовното преживяване е сложна психологическа резултанта от МЕЧТАТА за любов и СПОМЕНА за любовта в
поезията на Димчо.
Ето ключовите думи и фрази от любовната му МЕЧТА:
Ти ела!
Чакам да дойдеш... ще дойдеш ли?
Златни мечти...
Ще дойде тя, ще дойде тя...
Дойди - успокой ме, дойди, утеши ме!
Ела и дай ми свойта радост ясна...
Слънце ще запалим - нашата любов...
Любовта тук и не е дадена в конкретен човешки образ (с изключение на някои юношески наивни представи), но тя е
силно внушена като „воля за обич" чрез различни модални и темпорални глаголни форми (повелителни,
въпросителни и пр.). Във всички случаи обаче копнежът по любов е копнеж по утеха, спокойствие, яснота, ведрина,
радост.
А ето и поредица от стихови фрази от любовния СПОМЕН на Димчо:
Светлий спомен за теб е кат книга любима,
денонощно пред мен е разтворена тя...
И милват ме в спомен далечен
две тихи очи...
Заспива печалта ми озарена
от спомена за твойто първо Да...
Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг
в спомена възкръсва - чист и драг - ;
и скръбта расте, расте, расте...
Ти смътно се мяркаш
из морната памет...
Бедна царкиньо, аз плача - заспи, забрави -
заспи, забрави!...
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна...
Едно сравнение между мечтателните и споменни „образи" на любовта показва колко по-богати са на смисъл
„споменните". Ако „мечтателната" „воля за обич" у Димчо имаше богат регистър модални и
темпорални отношения - от повелителното призоваване на любовта до въпросителните коле*ания дали ще дойде, но
във всеки случай разбираше любовта като положителна ценност, споменът за любовта вече е далеч по-разнообразен, -
това впрочем е ясно доказателство за действителна изживяност на любовта. Най-напред - тя не е само призована в
спомена, но и потъваща в забравата, и то не просто потъваща, а повелявано да потъне в забравата: заспи! забрави!...
не искам нищо да си спомна...
Разбира се, това може да бъде желана забрава за скъпо, но отминало преживяване, което не би трябвало да бъде
призовавано, за да не буди по-голяма болка поради контраста с отминалото щастие, но по-вероятно е това да е спомен
за причинена от любовта болка, която лирическият герой не иска да си спомни. Защото „светлий спомен" той
иска като че ли да задържи завинаги в себе си:
Светлий спомен за теб е кат книга любима,
денонощно пред мен е разтворена тя...
Във всеки случай именно с този широк диапазон на присъствие в паметта - от спомена до забравата, от „светлий
спомен" до нарастването на „скръбта" в спомена („а скръбта расте, расте, расте") - любовта показва
най-силното си реално присъствие като морално психологическо преживяване и битийна ценност в лириката на
Димчо Дебелянов. И никак не е случайно това, че връхна точка в психологическия интензитет на преживяването на
любовта у Димчо е МИГЪТ НА РАЗДЯЛАТА. Това е като че пресечна точка на мечтата и спомена за любовта у
Дебелянов, единственото й реално присъствие не в б ъ д е щ е или минало, а в сегашно време, мигът, в който
реализираната мечта се превръща в спомен, „граничната ситуация" на любовното чувство, най-светия миг,
защото именно в неговата битийна крехкост изпъква цялото богатство и ценност на любовното преживяване. И не е
случайно това, че за разлика от „мечтателните" и „споменните" стихотворения на Димчо за любовта,
стиховете за раздялата са най-малко, но тук именно е и една от най-впечатляващите, една от емоционално-образно
най-сугестивните творби на Димчо, неговият шедьовър - елегията „Аз искам да те помня все така".
3

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Димчо Дебелянов - поет на любовта

Въпреки че като ценност поезията на Димчо Дебелянов е най-непроблематичната в българската литературна история...
Изпратен от:

на 2006-02-28
Добавен в:
ЛИС
по Нова българска литература
Статистика:
1,352 сваляния
виж още
 
Подобни материали
 

Бай Ганьо- анализ

22 мар 2006
·
4,562
·
2
·
503
·
377
·
8

Алеко Константинов е сътворил своя герой без особени усилия, с аристократична небрежност, нарекъл го Ганьо по името на някакъв казанлъшки търговец на розово масло, когото срещнал в Чикаго,....
 

Алеко Константинов и българския народ


Алеко Константинов е роден през 1863г. в Свищов в богато и аристократично семейство. Един след друг изгубва всичките си роднини. Образова се първоначално в прочутата Априловска гимназия, след това в Русия. Завършва юридическия университет в Одеса.
 

Алеко Константинов - Бай Ганъо


“Бай Ганъо” на Алеко Константинов е творбата с особено звучене за всеки от нас, с много силно въздействие, родено още с първото четене и останало завинаги. Това е така, може би защото в нея оживява образът на онзи “нашенец” с дисагите...
 

Пейо Яворов - " Градушка "


Стихотворението „Градушка” е шедиовър на Явороеата сациална поезия.Защото е представено като природна стихия която безпощадно унищожава плодовете на човешкия труд и неговата плаха надежда.
1 2 3 4 5 » 11
 

Димчо Дебелянов - поет на любовта

Материал № 385, от 28 фев 2006
Свален: 1,352 пъти
Прегледан: 401 пъти
Предмет: Нова българска литература, Литература
Тип: ЛИС
Брой страници: 5
Брой думи: 2,376
Брой символи: 19,319

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Димчо Дебелянов - поет на любовта"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Лидия Димитрова
преподава по Литература и Български език
в град София
с опит от  35 години
262 39


виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения