ВТУ “”Св.Св.Кирил и Методий”
гр.Велико Търново
РЕФЕРАТ
ПО ИСТОРИЯ И КУЛТУРА НА
БЪЛГАРИЯ
на Христина Красимирова Димитрова,
Българска филология IV курс – задочно,
фак№12433
дата: проверил:
ЗАХАРИ СТОЯНОВ
Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев). (1850, с. Медвен, Бургаска
област-2.09.1889, Париж)
Роден в семейството на овчаря Ст. Далакчиев. Учи в църковното (след
1860 взаимно и класно) училище в с. Медвен (1856-1862). Овчар в с.
Инджекьой (дн. Тополите), Варненска област и в с. Подвис, Бургаска
област (1866-1870), Шивашки чирак в Русе (1871-1872). Член на
Русенския революционен комитет. Чиновник по Баронхиршовата
железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873). Участва в
Старозагорското въстание (1875). Един от апостолите на IV
революционен Пловдивски окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на
въстанието е затворен в Пловдив, по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално
отива в освободеното Търново (1877). Член на окръжния съд в Търново (1880). Секретар на
Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). Служител в
Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882-1885). Оглавява БТЦРК, който
организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886 е в
София. Народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател на НС (1887),
председател на НС (1888-1889).
За пръв път публикува фейлетони в рубриката "Знаеш ли ти кои сме" (1880) във в.
"Независимост" и статии (1881) във в. "Работник". Редактира в. "Работник" (1881), в. "Борба"
(1885), в. "Свобода" (1887-1889). Активно сътрудничи на вестниците "Независимост",
"Братство", "Съветник", "Светлина", "Южна България", "Свирка" и др. Публицистиката на
Захари Стоянов, особено в началото, е под силното идейно-емоционално и стилно-езиково
влияние на Л. Каравелов, както и на руските революционни демократи В. Г. Белински, Н. Г.
Чернишевски, Н. А. Некрасов. До средата на 80-те години като политик стои на
леворадикални русофилски позиции. Поддържа в Източна Румелия връзки с руски
емигранти-народници, а чрез тях и с руската революционна емиграция в Швейцария и
Румъния. В периода на борбата за Съединението се обявява против политиката на руското
правителство. След 1885 става активен член на народнолибералната стамболовистка партия
и застава начело на органа й в. "Свобода". Публицистиката на Захари Стоянов се отличава с
полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони той воюва на много
фронтове - срещу политически и идейни противници, срещу мними "дълбокоучени",
откъснали се от народа нашенски "аристократи", срещу подкупни журналисти. Критикува
социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите,
паметта и делото на националните революционери, ратува за почит и възхвала на техните
образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус - гневна или възторжена,
винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана. Фейлетоните му носят ярка
политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост
към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от
народните говори "солени" изрази им придават нерядко памфлетна острота. В литературно-
критичната си дейност (особен обект на която е делото на Л. Каравелов) З. Стоянов е
повлиян от идеите на руската демократична литература от 70-те и 80-те г. с нейните основни
постулати - реализъм, демократизъм, обществено служене на литературата. Убеден е в
социалната детерминираност на литературата и нейните граждански обществено-
възпитателни функции; приема действителността като единствен източник и материал за
художествено пресътворяване. Актуалният политически живот (политиката на Батенберг,
режимът на пълномощията, Съединението) е тема на първата книга на Захари Стоянов
"Искандер бей. Разказ из българския живот", както и на "Чардафон Велики", "Заробването на
Гаврил паша, 6-ти септември 1885 г." и др.
Основната творческа дейност на Захари Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните
произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист той се движи в тематичната територия
на близкото революционно минало - неговото пресъздаване и преосмислянето му в
съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя
идейния патос както на "Записки по българските въстания", така и на "Васил Левски
(Дяконът). Черти из живота му", "Христо Ботйов. Опит за биография", "Четите в България на
Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868". Същият идеен патос
определя и редакторската и издателската дейност на З. Стоянов около съчиненията на Л.
527
35
