Големина на текста:
„Ако можеха да говорят“ е неточно автоцитатно заглавие, чиято организираща цялото
функция се изявява постепенно, в хода на прочита. Още първата творба - „Всеки с
името си“, насочва читателя към евентуалния „вътрешен“ референт на макрозаглавието
чрез разговора между чичо Митуш и Аго, в който се прави сравнение между
„добитъка“ и „чиляка“: „Аз, да ти кажа ли, държа добитъка по-горе и от чиляка.
<...> И разбират, всичко разбират. <...> Че ти какво мислиш? Ами че те, воловете,
са по-умни и от тебе, и от мен. <...> Добитък е, ама и то душа носи. А когато
читателят достигне до разказа „При своите си“ и разпознае в репликата на чичо Митуш
- „Ако добитъците знаяха да говорят, те щяха да бъдат като нас“ - компонентите на
цикловото заглавие, той вече не се колебае по отношение на това, кого то визира и
какво дописване на условно-подчинителната си конструкция предполага. Затварящият
цялото разказ „Последна среща“ отново активизира връзките между макрозаглавието и
течащото повествование, като ги пренасочва и смислово ги преорганизира: „- Човек
всякак може - каза Петър овчарят. - И ще се оплаче, и свой ще намери. А добитъка, а
добитъка ... На него какво му е, никой не знае ... Като няма език да каже...“. Сега
разбиращите всичко и одухотворени спътници на човека са видени като неразбрани от
него, познавателно недостъпни и загадъчни в своето безречие. Това разклаща
увереността на читателя във валидността на чичо Митушовото твърдение като
херменевтичен ключ към цикъла. Изказването на Петър прави подвъпросно
фундаменталното тъждество между нас, човеците, и тях, животните, и дописващо
трансформира заглавието в питането: „Ако можеха да говорят, дали щяха да бъдат като
нас?“. Следователно паратекстът на цикъла, препрочетен след затварянето на книгата,
вече задава подчертано нееднозначно тълкуване на „спойката“ между отделните
творби.
За разлика от „Вечери в Антимовския хан“, в „Ако можеха да говорят“ се осезава по-
скоро конфигуративно несъответствие между началото и края. И. Панова специално
отбелязва, че „нито една връзка в тази книга не започва пред нас“
9
, т.е. първият разказ
не „зачева“ ситуации и отношения, които ще се разгръщат и развиват впоследствие, а
ни въвлича във вече формиран и улегнал режим на съществуване и човешко-„тварно“
междудействие. Действително, началото на цикъла - „Всеки с името си“ - анонсира
фикционалния свят като „налична“, „обективно явена“ даденост, безразлична към
момента на своето пораждане и сякаш извечна, непоклатимо устойчива в своята
уседналост. Тук отсъстват каквито и да било предусещания за застрашеност на
съществуващия ред, за някакви „пукнатини“ в него, способни да го „подкопаят“, или за
задаващи се смътни трусове откъм „външното“, далечното и „чуждото“.
„Всеки с името си“ още със своето заглавие подсказва скрита аналогия със
старозаветния сюжет, в който Бог предоставя на Адам правото да „нарече всяка жива
душа“ (Битие, 2:19). В Йовковия свят „наричането“ (като буквално даване на име) е
вече случило се и всъщност разказът демонстрира неговата ефективност - чичо Митуш
последователно назовава всеки от воловете (Балан, Чивга, Текеш, Сиври, Аккойрук,
Комур, Карагьоз...) и те безпогрешно се отзовават на повикването. Според М. Елиаде
даването на имена, своеобразното кръщение на животните е символичен жест на
тяхното подчинение и израз на носталгията по Рая, на желанието „да се преоткрие
състоянието на свобода и блаженство, предшестващо „падението“, <...> да се
възстанови връзката между Земята и Небето“
10
. Погледнато през тази тълкувателна
призма, началото на цикъла изписва един идеален в своята подредба свят, където
логосът се оказва основен космостроителен фактор. Той разпределя и свързва, разделя
и сближава, подчинява и изравнява, понеже въздейства, бива възприеман, т.е. случва
контакта между съществата.
Завършващият книгата разказ - „Последна среща“, обаче пресъздава и щедро обговаря
разпадането и опустошаването на същия този свят. Продажбата на чифлика отменя
началното внушение за неуязвимост и непоклатимост на представяните битийни
конвенции. Тя прераства в катастрофично събитие от универсално-културен порядък,
защото рязко заличава всичко предишно, изправяйки обитателите на описваното
пространство пред непредсказуемостта на бъдещето, превръщайки ги неочаквано в
бродници, в същества неподслонени, прокудени, лишени от сигурност и защита. Така
се очертава функционална несъгласуваност между „входа“ и „изхода“ на цикловата
цялост, която отвежда към есхатологичното мислене и светопреживяване.
В „Последна среща“ кризата е и криза на езика, който вече губи способността си
символично да управлява света, адекватно да го изразява и „споява“. Сега единният
преди фикционален свят се разпада на отделни субектни светове, които са и езиково
обособени, изолирани, неспособни да се сговорят. Речевото поведение на Севастица е
доминирано от императивите, от безцеремонните разпоредби, от собственическото
отношение към всичко и всички. В разрушителната ефективност на нейното слово се
„оглежда“ речевата безпомощност на Захария („той само си приказва тъй“; „Чух го
как се молеше: моля ти се, казва, Севастице, няма да пия, ще работя, недей само
продава чифлика“). Словото на Севастица разколебава валидността на онова именуване
на животните, което във „Всеки с името си“ одухотворяваше и индивидуализираше,
премахваше границата между природно и социално и закрепяше съкровената връзка
между различните прояви на битийност. То превръща безгласите човешки спътници в
„стока“, която трябва да „закарат на пазаря в града“. И ако първият разказ е смислово
центриран към твърдението на чичо Митуш за животните: „И разбират, всичко
разбират“, то последният е поставен под знака на егоцентричната и властническа
реплика на Севастица: „Всичко ще продам“. Но в „Последна среща“ редом с профанния
език на притежанието звучи и старият език на свързаността, предполагащ човешкото
и животинското като взаимодопълващи се начала (Петър овчарят, Василена). Той обаче
е само един от съществуващите в новия свят езици - симптом за необратимо
разпадналата се цялостност и хармония на битието.
И така, цикличността у Йовков винаги се реализира в акцентираната финализация на
повествованието, в склонността му „да се самоизчерпва в катастрофизма на
Окончателното събитие“
11
. Ако завършеците на Йовковите цикли са неизбежно
„уеднаквени“ по своята функция да деструктурират виртуално съзидаваното, то
техните „започвания“ избират различни варианти на въвличане във фикционалната
събитийност. Следователно Йовковото мислене в „циклов формат“ търси разнообразие
не във финалите, а в началата. У Йовков рамката, очертана от разказите в начална и
крайна позиция, не предполага винаги отношения на „окръгленост“, на симетрична
допълнимост. Тя допуска игра с очакванията на читателя за осъразмереност и
равновесие, за „класическа“ балансираност между „входа“ и „изхода“ на текстовата
цялост.

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.
Последно свалили материала:
ДАТА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПОТРЕБИТЕЛЯ
12 фев 2021 в 10:44 потребител на 30 години
12 фев 2021 в 09:36 ученик на 18 години от Тервел - СОУ " ЙОРДАН ЙОВКОВ " ГР. ТЕРВЕЛ, випуск 2021
 
Подобни материали
 

Хуманизмът в творчеството на Йордан Йовков

17 апр 2006
·
1,942
·
8
·
1,683
·
626
·
1

Във всички свои творби Йордан Йовков утвърждава и възпява нравствената човешка личност. Той смята, че рано или късно у всеки човек непременно побеждава доброто, което намира своя израз в човешкия труд, любов, духовна извисеност и отношение към другите.
 

Темата за войните в творчеството на Йовков

18 мар 2006
·
1,787
·
6
·
1,145
·
178

Темата за войните в творчеството на Йовков - кандидат-студентска тема.
 

Истината за човешкия живот според Йовков

27 дек 2006
·
1,357
·
7
·
560
·
94
·
2

Страстният човеколюбец Йовков е издал истините за човека и красотата, произведение, в което писателят показва как хората въпреки безумието и страданието остават човеци.
 

Антихуманната същност на войната в йовковите разкази


Започнал творческия си път в кръга на писатели символисти, със стихове, а след това и разкази, Йовков израства творчески през войната. Войната събужда интересите му към действителността и към човека. Тя активизира у него художника, чувството за реалност..
 

Биография на Николай Хайтов


Николай Хайтов е сред най-популярните съвременни писатели, автор на разнообразни по жанр и тематика художествени и публицистични творби. Роден е на 15 септември 1919 г. в село Яврово, Област Пловдив в бедно семейство.
1 2 3 4 5 » 11
 

"Ако можеха да говорят" - Йовков

Материал № 37872, от 05 юли 2007
Свален: 734 пъти
Прегледан: 729 пъти
Качен от:
Предмет: Нова българска литература, Литература
Автор: Йордан Йовков
Тип: Анализ
Брой страници: 2
Брой думи: 534
Брой символи: 4,614

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за ""Ако можеха да говорят" - Йовков"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Лидия Димитрова
преподава по Литература и Български език
в град София
с опит от  35 години
254 36


виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения