“ На нивата ” – Христо Станчев
( съчинение – описание )
“Н а н и в а т а” e майсторска художествена творба, създавана от
художника Христо Станчев ( 1870 – 1950 ) в продължение на единадесет
години. Това произведение заема централно място в неговото творчество и
е съществен принос в българската реалистична живопис.
О с н о в н а т а и д е я на автора в тази творческа композиция е
да отрази тежката участ и нерадостната съдба на българските жени-майки,
на фона на грубата селска действителност след т р и т е последователни
войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа Световна.
Чрез творбата “Н а н и в а т а”, художникът Христо Станчев
представя една р е а л и с т и ч н а илюстрация от българския бит, където
трудът и майчинството са едновременно ритуал ( традиция ) и жертва.
Картината, която рисува авторът е мрачна и скучна, като че ли
безмълвна – заедно с хладното есенно небе над нивата сякаш е паднала
тишина. Наистина, виждаме едно безбрежно, полуразорано, пусто есенно
поле. Над ясното небе в далечината са надвиснали гъсти облаци. Това
подсказва, че времето е тежко и душно. Черните угари и неизораните
стърнища допълват и подсилват тъмния пейзаж.
На фона на тези мрачни и студени есенни краски, на преден план
в композицията, авторът-художник рисува по изключително умел начин –
с много любов и топлота, образът на жената-майка – селянка-орачка, която
кърми невръстното си детенце там, насред нивата...в браздата, до
неразпрегнатите волове.
Героинята на авторовото произведение и централен образ на
въздеиствие в картината е обикновена жена от народа – бедна и нещастна.
Това проличава от начина, по който я изобразява художника: облечена с
бяла разгърдена конопена риза и черен вълнен сукман, покриващ коленете
й; краката й – обути в калци; нозете й са боси, а ходилата й – загрубели от
изнурителната работа на полето. Косите й са грижливо сплетени. Дълги
черни плитки падат до гърдите й. Личи си, че е млада и хубава жена, но
твърде състарена. Сякяш вътре в нея нещо се е прекършило, нещо се е
скъсало. Отишла си е младостта, пролетта на живота й. Лицето й изглежда
бледо и посърнало, отпуснато и сбръчкано от много грижи и непосилен
труд. От красивите й черните очи, макар хлътнали и нажалени, стуи мека
светлина. Погледът й е тъжен, угрижен, изпит, но едновременно с това
непоклатим, вперен безцелно в далечината. Но в него има и нещо друго –
някаква молитвена надежда, нещо вечно и непобедимо, нещо, което дори
тъгата и грижите не са успели да заличат.
Предимно тъмните тонове, които художникът използва, усилват
тъгата и страданието на майчиния образ, създават физическо усещане за
болка. Като че ли жената се измъчва не само душевно, но и телесно.
Самият живот сякаш я е пречупил. Морното й тяло е безжизнено
отпуснато върху дясната й ръка, с която се опира на земята. С лявата –
нежно и здраво обгръща своята невръстна рожба. Това е най-в а ж н и я и
с т о й н о с т е н момент в художествената творба, и чрез него авторът
подчертава силната и неразривна в р ъ з к а земя – майка – дете.
Детето – символ на нов живот, надежда и любов е я р ъ к момент
в картината, допълващ образа на майката и внушава лиричност. Увито
в прокъсано селско чердже в скута на майката, с тъмна шапка, но с
грейнало кръгло личице обърнато към гръдтта й, то суче в кротък унес.
Единствено тук можем да уловим някакво движение – бебето суче, общува
с майката, макар и без нейната ласка и топлота. Този момент е твърде
д р а м а т и ч е н и въздейства по особено силен начин на мрачния фон –
оловното сиво небе, неизораната нива, с двата изнемощяли вола със
сведени глави, впрегнати в ралото, на браздата...
Сложна гама от чувства и въздействия са вплетени в тази
запомняща се художествена творба. Авторът й по особено внушаващ
начин представя централният образ в картината – на майката, от който
бликат и обич, и скръб и страдание, затвореност и примирение, и е символ
на трагичната участ на българската селянка от една страна. От друга –
чрез образът на отрочето й, далеч от нейната несподелена тъга, живеят
тихите радости на реалния живот.
Цялата картина навява тъжни мисли за тежкият и нерадостен
живот на на селяните в следвоенните години, когато много жени и майки
останали вдовици. Мъка и отчаяние опустошавала клетите им души. Това
художникът ни внушава допълнително, чрез тъмните и студени тонове
в черно, кафяво, ръждиво и сиво, които преоблададат като цяло в пейзажа
и при изобразяването на двете основни фигури и техните елементи.
Черното ( конкретно шапката на кърмачето ) подсказва злата участ и
тъжна орисия. Белият цвят обратно – вдъхва ни някаква надежда към по-
добро. Белите дрешки и бялото личице, с които авторът рисува детенцето,
например са символ на чистота, жизненост, свобода, вяра, на всичко
възвишено и светло.
Наблюдавайки картината “ На нивата ” ме обвземат тъжни мисли
и тягостни чувства. Изпитвам съчувствие към тази изстрадала самотна
майка. Неоспоримо е майсторството на автора й, след като по толкова
реалистичен начин ми въздейства и внушава такива силни усещания.
Затова и тази творба на художника Христо Станчев е безсмъртна.
Анна - Мари Алекос Коцопулос
VI a клас, ОУ “ Бачо Киро ”, гр. В. Търново
100
2
