Големина на текста:
Към историята на българската архивистика
Българската общественост и документалното ни наследство
Николай Савов
София, 1990
Увод
На светлата памет на баща ми Тодор Савов
Характерна особеност на нашето съвремие е непрекъснато нарастващият интерес към
знанията за миналото. Историята като конкретна наука е призвана със специфичните си
методи на изследване да разкрие, да събере и да обобщи именно фактите за живота на хората
от предишни епохи. К. Иречек изказва мисълта, че всяко проучване започва най-напред с
натрупване на факти(1). Историческите факти се черпят от най-разнообразни източници —
документи, летописи, периодични издания, спомени, статистики и т. н. Писмените извори,
«извори от първа ръка», си остават «основен ключ, който дава възможност да се достигне до
определени резултати в научноизследователската работа на историка»(2). Развитието на
обществените науки, и на първо място на историческата наука, е тясно свързано с
документалните източници. Немислимо е задълбочено научно изследване на какъвто и да е
проблем без всестранното използване преди всичко на архивни документи, които единствено
дават възможност да се проникне в същността на историческите явления и процеси(3).
Писмените извори наред с наличната литература, която разглежда даден изследван проблем,
са важно условие за създаването на издържани научни трудове. «Този, който е решил да се
занимава с наука, трябва преди всичко да е осведомен за наличната литература, която третира
изследвания въпрос, и за това, къде и какви извори може да намери и да използва за анализ на
дадения обект. Без извори не може да се напише сериозна научна работа.»(4)
Архивните исторически материали са най-значителният и най-надеждният извор на
ретроспективна информация за изграждане на здрави научни твърдения и изводи. Още проф.
Ив. Шишманов в писмо до К. Иречек отбелязва с възклицание: «Какви интересни данни
крият тия чудни архиви, когато човек умее да ги намери и осветли.»(5)
С всеки изминат ден архивните документи придобиват все по-голяма популярност в живота
на съвременното общество. Те се използват преди всичко в науката като основен исторически
извор за пълно и всестранно осветяване на историческия процес.
Архивният документ става обект на интерес у нас още при появата му. Покръстването на
българите през 865 г. и създаването на славянската писменост бележат нов етап в
отразяването на историческите знания. След покръстването започват да се пишат преди
всичко жития и летописи, които имат историческо съдържание и представляват ценни и
достоверни извори за нашето ранно средновековие. При написването на житието на Кирил
Климент използвал като писмен източник и привел изцяло «един документ — писмо на папа
Адриан III до моравските князе Ростислав, Светополк и Коцел»(6). Така още от самото начало
писменият документ е бил използван като извор на информация. Като първоизвор на
Български апокрифен летопис от втората половина на XI в. Г. Тодоров посочва народните
предания и някои «стари български писмени паметници»(7).
Сведения за положително отношение към архивния документ срещаме и в средновековната
българска държава. Извършената през тази епоха описателска работа (каталогизиране) с
оглед на търсенето най-вече за справочни цели на стари документи в архивите на
тогавашните български учрежденски институции е първопричина за възникването на
специални сбирки от писмени свидетелства. Известен е още и фактът, че една от високите
длъжности през средновековието в българския царски двор е тази на хартофилакса —
библиотекаря, който вероятно е отговарял и за съхраняваните в библиотеката архивни
документи(8).
Многовековното турско иго се отразява пагубно върху огромни количества документални
материали. Г. Раковски, Д. Миладинов и др. с болка и огорчение говорят за унищожени ценни
български писмени паметници(9). И все пак по време на робството българинът е милеел за
старите документи, грижел се е за тях, укривал ги е с оглед запазването им, зазиждал ги е в
стените, криел ги е в хралупи. Знае се, че П. Славейков и Н. Обретенов са закопали ценни
архивни документи в земята(10). Когато започва Българското национално възраждане,
нашите велики революционери демократи първи започват да издирват и обнародват
документи за миналото на българския народ. Те разбират огромното значение на
документалните свидетелства и благодарение на тяхната далновидност, на тяхното дълбоко
чувство за отговорност пред бъдещите поколения са запазени при невероятно тежки условия
значителни количества документи за българската националнодемократическа революция.
Съществен е приносът за съхраняването на голям брой ценни за историята документи и на
руските слависти. Със своята дейност славянофилите допринасят много за запалването на
искрата за любов към стария писмен паметник. Те провеждат неимоверно трудни, изпълнени
с опасности командировки за издирване в архиви и в книгохранилища на стари ръкописи и
правят копия на най-важните от тях. Събират архивни материали или агитират чрез писма
към такава дейност, създават връзки, завързват познанства и включват в това благородно дело
свои последователи, начертават цяла програма за изучаване на исторически паметници,
етнографски материали и древни ръкописи(11).
Характерният за Възраждането ни повишен интерес към родната история засилва стремежа да
се популяризира онова, което разкрива славното ни минало. Запазеното чрез писмените
паметници слово издига народното самосъзнание и готовността за саможертва в името на
големия идеал — освобождението от чуждото иго.
Паисий приканва сънародниците си да обърнат по-голямо внимание на старините(12). Той
сам издирва исторически извори, най-важните от които са архивните документи.
Родоначалникът на нашето Възраждане не само събира, но и умело използва силата на
фактическия материал, извлечен от страниците на старите документи и ръкописи. Това е
първото целенасочено и системно издирване и използване на исторически изворов материал.
Паисиевите следовници вече издирват и събират стари документи с цел да ги съхранят, да ги
обнародват и направят достояние на народа.
В. Априлов отправя призив към своите сънародници за събиране на архивни документи за
нашата история(13). Г. Раковски допринася за популяризирането на историческите извори,
«нашите с нищо незаменими драгоценности», и издига тяхната роля като уникален градивен
материал при изучаване миналото на българския народ. Създал широка мрежа от сътрудници
за събиране на архивни материали, Раковски издирва и чужди исторически извори за
историята ни(14).
В. Левски твърдо настоява да бъдат опазени комитетските архиви («Има да се отговаря за
всяко листо»), изисква документите да бъдат регистрирани (той въвежда входящите и
изходящите дневници)(15).
М. Дринов преценява, че издирването и опазването на ценните писмени паметници не е по
силите на един човек и затова прокарва идеята да се ангажира с тази важна задача някакъв
обществен орган — читалищата, до които той изпраща своето писмо — апел за събиране на
стари исторически документи(16).
Грижите, които полагат за личните си архиви редица наши възрожденци, като Неофит
Рилски, Н. Бозвели, Е. Васкидович, Г. Раковски, Л. Каравелов, X. Ботев, П. Р. Славейков, С.
Веркович, К. Шапкарев, Н. Геров, М. Дринов, могат да бъдат истински пример за
подражание.
Първите учрежденски архивни сбирки в България спасяват от унищожение оцелели и
уникални архивни документи. Макар че тези сбирки се създават случайно и безсистемно, без
предварително планиране и организиране, те оставят трайна следа в историята.
След Освобождението, в периода на Временното руско управление през 1878–1879 г. много
от руските административни ръководители и учени вземат мерки, за да издирят и спасят
оцелелите документи и правилно да организират деловодствата и архивите на
новосъздадените учреждения и организации. Те дори замислят и учредяването на държавен
архив, но поради краткия престой на Временното руско управление у нас това не се
осъществява.
Българските буржоазни правителства не полагат нужните грижи за събирането и опазването
на запазените и оставени в нашата страна архивни документи. Безуспешно завършват и
опитите на някои ентусиасти за създаване на държавен архив като институция, която да
регламентира цялостното отношение към архивните документи и най-вече тяхното опазване
за нуждите на историята. От десетките хиляди фондообразуватели до 9. IX. 1944 г.
държавните архиви са приели едва 16 400 фонда и около 3000 частични постъпления(17).
Причините и пътищата за унищожаване на архивите са най-различни. На първо място липсата
на цялостно законодателство в нашето архивно дело. Доколкото се издават закони и излизат
правителствени разпореждания, те са от най-общ характер или се отнасят само до дадено
ведомство. Учрежденията се ползват в повечето случаи само от пунктовете, засягащи
«прочистването на архивите им». Значителни количества документи са унищожени в резултат
на войни, на пожари, на недобро съхраняване, а също и при изменение на административно-
териториалното деление на страната, когато се правели реорганизации или били закривани
учреждения. Друга част са унищожени поради липса на архивохранилища, в резултат на
държавни и политически борби и т. н.(18)
Частично мерки по запазването на ценни документи през този период се вземат инцидентно
от страна на някои министерства и ведомства, но техните ръководители изхождат предимно
от служебните интереси и от отчетно-справочния характер на документите(19).
До 9. IX. 1944 г. институтите, които си поставят задачата да се грижат за издирване, събиране,
обработване и използване на архивни документи, имат съвсем ограничени функции, щат и
архивохранилища. До създаването на Държавния архивен фонд у нас през 1951 г. с
цялостното разработване и придвижване на въпросите на архивното дело не е натоварен нито
един институт. Тази роля до известна степен, макар и твърде ограничено, изпълнява
Народната библиотека в София(20).

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.
КОМЕНТАРИ
(1-10 от 2)
boykoff написа на 14 яну 2010 ОТГОВОРИ
студент на 23 години от Варна , ВИНС
boykoff написа на 14 яну 2010 ОТГОВОРИ
студент на 23 години от Варна , ВИНС
 
 

Българската архивистика

Материал № 320308, от 13 апр 2009
Свален: 319 пъти
Прегледан: 517 пъти
Предмет: Културология
Тип: Общ материал
Брой страници: 102
Брой думи: 25,360
Брой символи: 220,493

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Българската архивистика"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Последно видяха материала
Сродни търсения