Софистът
1. През втората половина на V век преди. н. е в древна Гърция се
появили платени учители на изкуството „да се мисли ,говори и
действа”.Те сами се нарекли софисти, т. е мъдреци, знаещи хора.
Най – известни от тях са Протагор, Горгий, от последователите
им Хипий, Продик, Тразимах. Тяхното майсторство във
философията се дължало на умело боравене със словото. Те не
се интересували от истината. По-важно за тях било умението да
се побеждава в спора, да убеждават публиката, без оглед на
своите похвати. Това било нужно за публични дискусии, в
практиката на античните политици и в съдебните спорове.
2.Демокрация на мисълта- Възникването на античната софистика
си обясняваме демократичната практика на свободното
изразяване на различни мнения. Това бил за тях и обществения
смисъл на философията. За тях било важно откритата публична
дейност. С демокрация на уменията софистите се опитвали да
приземят философските знания и да използват словесното
изкуство на практика в решаването на обществените въпроси.
3.Философията като професия
Сближаването на философията с живота е направено по-
привлекателна. Затова софистите първи започнали да обучават
ученици срещу заплащане. Така те превърнали философията в
професия. Но тя изисква пълна отдаденост на учениците си .В
античността много философи смятали, че това е неморално.
Сократ, Платон и Аристотел смятат ,че философията е знание за
самото знание. В търсенето на истината не трябва да има
материална полза. Затова и софистичната пресметливост се
оценява негативно.
4.Всичко е относително- Срещу софистите били настроени най
вече от тяхното отхвърляне на абсолютните истини за света. Те
считали, че всяка истина е относителна. За тях всеки човек може
да докаже своята истина за нещата, която зависи от неговия
живот- от ситуацията, в която се намира и от логическите и
словесните му умения. Ние винаги пречупваме разбиранията си
за света от своята гледна точка. Установеният опит не може да се
отхвърли и различните хора имат различни възгледи за едни и
същи неща, защото всеки мисли по различен начин. Протагор
смятал, че в научните спорове всеки аргумент може да се обори с
1
контрааргументи. В този смисъл с философските и теоретични
спорове не може да се достигне истината, защото това са само
средства за налагане на едни мнения над други. Заместването на
истината със субективно мнение, в състезанието с противника,
станали стил на поведение на софистите. Те изхождали от своята
полза и се борели в беседите си до победа над противника.
5.Уловката на софистите- В името на тази победа те си служели
дори с непочтени средства .Притежавали цял арсенал от прийоми
и уловки обезпечаващи изгодния резултат от беседата. Често
обърквали противника ту с подробности, многословие, или
разтегляли речта, за да се забрави евентуално темата на спора.
Държали се надменно към опонента, подигравали го, надсмивали
се над грешките му и физическите недостатъци, напомняли му
предишни провали. По всякакъв начин ухажвали публиката и се
стремели да я спечелят. Аристотел изрежда в прийома на
софистите, но те били много повече. Тази практика им спечелила
много врагове. В историята на философията за софистиката се
говори, че е спекулативна и без никакво отношение към истината.
6.Софистиката като състезание- софистиката се стреми за победа
в спора над съперниците посредством ловни прийоми и хватки.
Те наблюдавали скъперника си, търсили слабите му места
(Ахилесова пета) и намирали точното време за атака .Поставяли
мисловни капани и демонстрирали собствената си сила. Всеки
софист си служел с принципа на състезанието (агонален
принцип). Престижни победи има не само на война и в спорта
(пример олимпиади), но и в политическия живот – сблъсък на
мнения и интереси, дори и сега.
7.Положителни постижения на делото на софистите.
а)принос към логиката. За да спечели аудиторията, софистът
трябва да развива у себе си умението да формира правилно и
убедително съжденията си. Това е основата на формалната
логика, която Аристотел превръща в наука.
б)диалектични умения- Софистическата беседа развива
диалектическото мислене (диалектика сред софистите е равна на
беседа). Хераклит подчертава обективната диалектика, а
софистите субективната- противоборството в мисленето.
2
в)Софистът като оратор е изкусен в областта на словото. Те
формират принципите на ораторското умение- красноречиво да
убеждават публиката в правотата си.
г)Софистът като критик защитава възгледа, че няма всеобща
истина. Така те създават основите на критичното мислене (вечно
опонират).
д)Софистът като учител- те не съобщават готови истини, а
провокират динамичното мислене. Това е ново разбиране за
образователната дейност. Смисълът е учениците да не запомнят
постигнатите знания, а да имат развито мислени и словесни
умения и широк поглед, за да вземат решения при различни
ситуации. Целта е учениците да не се специализират в тесни
области на знанието, нито да имат вечни знания във всяка сфера.
Така софистът е чужд на педантизма и непрактично
многознайство.
3
53
3
