Големина на текста:
БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ XX ВЕК
Никакво преломно историческо събитие няма в България на границата между ХIХ и ХХ в. Но
именно в това сравнително спокойно време на краткотрайната българска буржоазна belle Оpoque,
когато вече са отшумели Освобождението, Съединението и Сръбско-българската война, а до новата
вълна от войни и революции, от национални подеми и катастрофи има повече от десетилетие, на
литературата е съдено да осъществи голям коренен поврат, много по-значим като културен прелом
от настъпилите по-рано (1878 г.) и по-късно (1914–1918–1923).
В епохата на Възраждането (1762–1870) и до края на ХIХ в. българската литература вече е
положила своите основи като жанрово-стилова система от новоевропейски тип (различен от
средновековния, все по-секуларизиран), създала е своя традиция, натрупала е класически ценности
с писателското дело на творци като П. Р. Славейков, Л. Каравелов и Хр. Ботев. Формиран от
идеалите на Възраждането, до края на ХIХ век извисява исполинската си фигура Иван Вазов (1850–
1921), създал огромно по обем, жанрово и тематично многообразно творчество (само по себе си
цяла литература) с шедьоври във всички жанрове. В началото на ХХ век, отвратен от покварата на
политическите нрави, Вазов бяга в историята, търсейки корените на националния исторически
трагизъм, или (не без влияние на „модерните“, с които е в разпра) се отдава на интимни лирически
спомени. Преживял и покрусата от националните катастрофи след войните, жизненият родолюбец
Вазов ще остави като последен завет на бъдещите поколения своята надежда за България – „Не ще
загине!“.
Но в началото на века възрожденската и вазовската традиция вече се възприемат като овехтели
от младите литературни поколения; творци, формирани от други културни идеали и нови
художествени норми, чувстват необходимостта от създаване на нова, модерна литература. И този
голям поврат е осъществен и олицетворен от най-значимата формация в българската култура,
обединена около сп. „Мисъл“ (1892–1907) и известна като Кръга „Мисъл“.
Макар че тази промяна е формулирана като генерационен сблъсък („Млади и стари“ се нарича
една от програмните книги на новото художествено движение, написана от редактора на „Мисъл“ и
най-значим критик на модерното направление д-р Кръстьо Кръстев), не тази смяна на писателски
поколения е най-важното. Нито само това, че „младите“ писатели вече създават литература, силно
повлияна от модерните духовни веяния в европейската култура, и подготвят почвата (П. П.
Славейков) или сами стават родоначалници (П. К. Яворов) на модернистична литература.
Чрез смяната на водещите литературни поколения и поетики се осъществява далеч по-значим
цивилизационен и културен поврат, който обяснява и много от предходните и от последвалите
движения, тенденции и феномени не само в българската култура, но и в обществения и
политическия живот.
Какъв е този поврат?
Българското (както и на други балкански и славянски народи) възраждане не е просто закъснял
(поради робството) Ренесанс (Rinascimento). То не е хронологически по-късен Ренесанс, а
типологически друг исторически процес, съответен повече на онова, което се нарича Risorgimento.
То е национално възраждане, обществено и културно движение на пробуждане и формиране на
национално съзнание, чийто инструмент и едновременно резултат е създаването на национална
култура, в която първостепенна роля играе изкуството на словото (тъй като езикът е един от
основните конституенти на нацията). Борбата за национално пробуждане и освобождение дава
основната характеристика на процеса на национално възраждане, тя определя и неговия
етноцентричен характер като основа и на формираната през този период литература за разлика от
антропоцентричния характер на европейските литератури след Ренесанса. Не че в Българското
възраждане липсват ренесансово-хуманистични тенденции (в литературата те присъстват от
„Житието“ на Софроний до „Изворът на Белоногата“ на П. Р. Славейков), но те са силно потиснати
от доминацията на етноцентрични ценности. Тази „хуманистична недостатъчност“ в националното
обществено и културно развитие, която кара Ботев и П. Р. Славейков да наричат българския народ
„мърша“, „стадо“ и „робско племе“, е остро усетена от най-значимите писатели на новите
поколения, навлезли в българската литература в края на ХIХ и в началото на ХХ в. – тя може да
1
бъде почувствана от егоцентричния хедонизъм в лириката на Кирил Христов до виталистичния
шопски скептицизъм на Елин Пелин спрямо надличностни ценности (Бог, отечество, държава, цар,
господар), от тревожната гражданска съвест и прозрения за мрачните глъбини на народната душа и
неудовлетвореността на модерните „хора-бездни“ у Антон Страшимиров до трагичния вопъл на
Димитър Бояджиев. Но най-ясно е осъзната тази „хуманистична недостатъчност“ на българската
култура и най-съсредоточено е изразена художествената реакция срещу нея в новата културна
програма на Кръга „Мисъл“.
Магистралната линия на културния прелом се осъществява чрез замяна на старите
етноцентрични (родолюбиви) ценности с антропоцентрични (хуманистично-личностни). На
мястото на Отечеството като върховна ценност през Вазовата епоха и във Вазовата поетика сега
застава Човекът, Личността. Това води до важни жанрови, тематични и стилови промени в
литературата. Художественият интерес се измества от проблемите на националния и социалния
колектив към психологическите и нравствените проблеми на личността, доминиращата
екстравертна художествена оптика се заменя с интровертна, а това води и до промяна на водещите
жанрови формации – доминацията на епическата проза до края на века се заменя от доминация на
лирическата поезия, засилват се субективно-лирическите моменти дори в прозата (от П. Ю.
Тодоров до Елин Пелин). Доминиращата реалистична (миметична) поетика се заменя от
новоромантични поетики, изразяващи визионерски „вътрешната“ действителност на личността. В
противовес на възрожденската слятост на индивида с националния колектив модерното изкуство
все по-остро чувства разрива между личност и общност, между блян и действителност. Поетите
отвръщат поглед от пошлата „външна“ действителност, за да изразят „бляновете“ на модерната
душа. Възрожденският национален и социален оптимизъм е сменен от тревожни настроения и
прозрения, особено видни в елегичната атмосфера на символистичната поезия. Отвръщането от
„тукашната“ към „отвъдната“ действителност насища литературата с ерудитска (библейска,
митологична, историческа, културна) образност. Повикът към „европеизация“ (като основен
програмен порив на „модерното“) всъщност променя Вазово-Величковия тип европеизъм (като
акумулиращо усвояващ европейската класика) с изискване за синхронизация на българските
художествени движения (възприемани като „провинциално“ закъснели) с модерните европейски
духовни движения (философи като Шопенхауер и Ницше и модерните европейски поети стават
новите кумири).
Безспорен вожд на новото културно движение и идеолог на модерното направление в
българската литература е неформалният лидер на Кръга „Мисъл“ Пенчо Славейков (1866–1912).
Той не само воюва срещу овехтялото Вазово „опълченско“ изкуство и против социалната поезия
като „спукана цигулка“, но и изразява в ред критически текстове и художествени творби новите
културни идеали. На мястото на Поета като герой бунтовник (Ботев), народен пастир, национален
педагог и родолюбив летописец (Вазов) Пенчо Славейков поставя идеала за Поета като герой на
културния подвиг, вестител на нови духовни ценности. В този смисъл значението на Пенчо
Славейков в националната култура не би било разбрано напълно, ако той бъде разглеждан само
като поет. Титаничният формат на неговата фигура в българската култура се определя от мястото
му на пророк и месия на новата култура, от значението му като културен идеолог (в единството на
неговата критическа проза и художествена поезия).
Но Пенчо Славейков не е само „жрец и воин“ (както го нарича един от признателните
следовници Димчо Дебелянов) на модерната култура. С многообразието на творческите си
превъплъщения (като поет и прозаик) и с харизматичното обаяние на творческата си личност
вождът на модерната българска литература оказва огромно повратно влияние върху цялото
последвало развитие на българската литература (от Яворов и Дебелянов до Лилиев, Йовков и К.
Константинов).
Най-чист „поет художник“ сред творците на Кръга „Мисъл“ е П. К. Яворов (1878–1914).
Неукротим „ботевски“ темперамент, въпреки съзнателния си порив чрез своите македонски
хайдушки копнения да постигне подвига на революционната саможертва в името на народната
свобода, на Пейо Яворов е съдено не да повтори Ботев, а да изгори в индивидуалната си човешка
драма, да се изпепели на кладата на един личен екзистенциален трагизъм. С това той е
предвестникът на нова епоха в драмата на българския дух, когато по думите на Димчо Дебелянов
„борбата за правда и свобода е пренесена на друг терен“ – човешката личност. Разломът между тези
2
две епохи минава през душата на Яворов и в този смисъл душевното му раздвоение „не е негово
лично страдание“, а – според Гео Милев – „израз на колективното всенародно страдание на
миналото – тъмно наследство в душата на поета“. Но Яворов не само интериоризира един
обективен природен, исторически и културен драматизъм в изповедта на своите душевни
напрежения („Песен на песента ми“, „Нощ“), той и екстериоризира една субективна драматична
душевна нагласа в образите на природния и историческия свят („Градушка“, „Арменци“,
„Заточеници“). Яворов е поетът на най-напрегнатото душевно раздвоение и личен драматизъм в
българската култура – на отчуждението между дух и тяло, между земя и небе, на човек от човека,
на човека от самия себе си. Атанас Далчев точно назова новаторския му принос: „Яворов внесе в
нашата литература безкрайната тревога на „свръхземните въпроси“, безизходния кръг на
страданията, призрака на смъртта, който превръща света в ужас, и още по-големия ужас от
съзнанието, че никога и никъде не можеш да бъдеш сам, мотива на раздвоението.“ Със своята
трагична лирическа изповед, със своя безпокоен размисъл върху вечните въпроси, „които никой век
не разреши“, с тревогата си към бъдното Яворов е пророкът на модерната душа и родоначалникът
на модерната българска поезия (със значим принос и в драмата – „В полите на Витоша“, „Когато
гръм удари“, и в белетристиката – „Хайдушки копнения“).
Третият писател от Кръга „Мисъл“ – П. Ю. Тодоров (1879–1916), е най-смирената и неборбена
личност, своеобразен антипод на демонично-драматичния Яворов със своята ангелическа кротост и
благост и дори с христоподобния си лик. „Блян“, „прошка“ и „милост“ са ключови думи в
творчеството на този „поет на бляна“. Разработвайки фолклорни, библейски и исторически образи
и мотиви, П. Ю. Тодоров създава свой самобитен жанр – „идилията“, която няма много общо с
пасторалните образци, а представя модерните настроения на разрив между блян и действителност и
конфликт на самотния бунтар (символизиран в образи като Майстора и Певеца) с консервативния
социален колектив. Още по-трайно художествено значение имат битово-психологическите и
символистично-ерудитските драми на П. Ю. Тодоров, сред които се открояват „Зидари“, „Първите“
и „Змейова сватба“.
***
Модерната културна програма и творчеството на писателите от Кръга „Мисъл“ (особено
поезията на Яворов) проправят пътя на цяла плеяда поети от най-значимата формация на
българската модерна литература – българския символизъм, който е най-цялостно изразилото се
модернистично художествено направление в националната ни култура. Поетите символисти
довеждат до изтънчено съвършенство изразната и музикалната стихия на българския език,
превръщат лириката в най-съвършен инструмент на изповедно нравствено-психологическо
самосъзнание. Школата на символизма създава най-блестящите лирици на българската литература,
някои от които могат да бъдат наредени сред най-значимите световни поети на ХХ в.
Предходник на символизма със своята трагична чувствителност, Димитър Бояджиев (1880–1911)
е лирик, чиято деликатна натура скрива и интериоризира сблъсъка си със света до глъбинните
основи на съществото си, където душевният му порив се превръща в чувство за неминуема гибел.
Поет на любовта като единствен приют срещу враждебния свят, той и нея усеща като омайно
привличащо го гибелна стихия, на която се отдава с последния вопъл на своя „сподавен“ вик.
Теодор Траянов (1882–1945) с книгата си „Reginа mortua“ (1909 г.) е един от родоначалниците на
българския символизъм, а с междувоенното си списание „Хиперион“ (1921–1931) създава
последната крепост на символистичното движение, в което след войните се изразяват още даровити
поети от Иван Хаджихристов и Иван Мирчев до Йордан Стубел. Хладнометаличната мелодика на
Траяновия стих разкрива един гордо усамотен рицарски дух, който изразява рядка за българската
култура (по-скоро балканско-медитеранска по дух) нордическа мистична чувствителност и гордо-
избраническо мисионерство в едно царство на романтични видения.
Поет на задушевните интонации и скрити вопли, Димчо Дебелянов (1887–1916) е средищна
личност на второто модерно поколение в българската литература в началото на века, обединило се
около едно краткотрайно списание – „Звено“ (1914 г.). Макар да е душата на един приятелски
културен кръг, Дебелянов е певец на безутешната битийна самота, остро усетил отчуждението на
модерния човек, самотността в тълпата („Където всички са един и всеки все пак – сам“).
3

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.
Последно свалили материала:
ДАТА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПОТРЕБИТЕЛЯ
15 сеп 2019 в 01:39 потребител
09 авг 2019 в 18:55 студент на 27 години от Шумен - Шуменски университет "Епископ Константин Преславски", факулетет - Педагогически факултет, специалност - Начална училищна педагогика и чужд език, випуск 2016
04 авг 2019 в 20:49 в момента не учи на 54 години
21 юли 2019 в 16:18 учител на 41 години от София
04 май 2019 в 15:40 студент на 40 години от София - СУ "Св. Климент Охридски", факулетет - Факултет по славянски филологии, специалност - Славянски филологии, випуск 2020
20 апр 2019 в 18:47 студент на 22 години от Бургас - Бургаски университет "Проф. Асен Златаров", факулетет - Факултет по обществени науки, специалност - Българска филология, випуск 2019
10 мар 2019 в 10:56 студентка на 27 години от Пловдив - ПУ "Паисий Хилендарски", факулетет - Филологически факултет, специалност - Славянска филология, випуск 2017
26 фев 2019 в 14:56 в момента не учи на 57 години от София - 108 СОУ "Н. Беловеждов"
11 фев 2019 в 17:57 потребител
01 фев 2019 в 16:05 студент на 23 години от Бургас - Бургаски университет "Проф. Асен Златаров", факулетет - Обществени науки, специалност - Българска филология, випуск 2019
 
Домашни по темата на материала
'История славянобългарска'' като основа на българското съзнание
добавена от n_koleva_email_bg 12.04.2016
0
8
Съчинение разсъждение
добавена от tany852 27.11.2012
2
16
Подобни материали
 

Ангелинка - Елин Пелин

04 май 2006
·
3,190
·
1
·
405
·
274
·
21

Мечтите отличават човка от останалите живи същества. Мечтата е онзи необятен свят, в които човека се чувства силен,различен, незвисим и щастлив. Понесъл се на крилете на въображаемото, мчтания дух търси, открива, стреми се към идеал, красота, към хармония
 

Темата за войните в творчеството на Йовков

18 мар 2006
·
1,787
·
6
·
1,145

Темата за войните в творчеството на Йовков - кандидат-студентска тема.
 

Търсеният пристан на родния дом (Димчо Дебелянов)


Търсеният пристан на родния дом (Димчо Дебелянов)- план-конспект.
 

Хуманизмът в творчеството на Йордан Йовков

17 апр 2006
·
1,929
·
8
·
1,683
·
585

Във всички свои творби Йордан Йовков утвърждава и възпява нравствената човешка личност. Той смята, че рано или късно у всеки човек непременно побеждава доброто, което намира своя израз в човешкия труд, любов, духовна извисеност и отношение към другите.
 

Пейо Яворов - " Градушка "


Стихотворението „Градушка” е шедиовър на Явороеата сациална поезия.Защото е представено като природна стихия която безпощадно унищожава плодовете на човешкия труд и неговата плаха надежда.
1 2 3 4 5 » 11
 

Българската литература през XX век

Материал № 31714, от 24 май 2007
Свален: 909 пъти
Прегледан: 875 пъти
Качен от:
Предмет: Нова българска литература, Литература
Тип: Тема
Брой страници: 12
Брой думи: 4,614
Брой символи: 39,085

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Българската литература през XX век"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Лидия Димитрова
преподава по Литература и Български език
в град София
с опит от  35 години
229 33


виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения