Павлина Костадинова
преподава по Етика
в град София
Големина на текста:
Реферат на тема:
„Митът за Сизиф”
/Албер Камю/
Албер Камю е френски писател, драматург, представител на
екзистенциализма. Роден 1913 г. в семейство на френски заселници в
Алжир, той става един от най – великите представители на западната
философия през XX век. В първото си философско есе „Митът за Сизиф”
от 1942 г., писателят разглежда проблемите за абсурда и самоубийството,
отношението към свободата и смисъла на живота. Есето е част от цикъл,
посветен на абсурдността на съществуването. В него Камю сравнява
човешкия живот с героя от древногръцката митология Сизиф и идеята за
вечното започване отначало. Наказан от боговете за своята прозорливост,
Сизиф е осъден вечно да бута до върха на една скала камък, който всеки
път се претъркулва обратно до началната изходна точка.
От самото началото на „Митът за Сизиф” писателят изтъква идеята,
че съществува един истински философски проблем и това е проблемът за
самоубийството. Преценката дали животът си струва или не, води до
отговор на този фондаментален въпрос на философията. Това в общия
смисъл определя основните проблеми, разглеждани от автора в неговата
работа: абсурдноста на битието, чувството за абсурд и неговото влияние
върху живота, въпросът за самоубийството, надеждата и свободата.
Албер Камю започва есето си, посветено на абсурда с опити да се
разберат причините, които карат човек доброволно да сложи край на
живота си. Той вижда хора да умират, защото смятат, че животът не си
струва да бъде живян. Същевременно други се оставят да бъдат убити в
името на идеи и илюзии, били за тях смисъл на живота. Затова Камю
счита, че смисълът на живота е най – неотложния въпрос. Постъпка като
самоубийството се подготвя в дълбините на сърцето, то винаги е било
1
разглеждано като социално явление. В много случаи най – очевидните
причини за едно самоубийство не са най – съществените. „Човек рядко се
самоубива след размисъл ” казва Камю. Да се самоубиеш, това означава да
признаеш, че не разбираш живота, че си надмогнат от него.
Така се достига до понятието чувство за абсурд. Това чувство
според автора възниква преди всичко на основата на противоречието
между човека и обкръжаващата го среда, или както самият той казва
“между актьора и декорите”. Истинският абсурд е раздвоението между
човека и живота, между актьор и декор. Ако светът може да се обясни,
даже и неубедително, той ще бъде понятен и приемлив за човека. Но само
ако човек осъзнае цялата илюзорност на това обяснение, той започва да се
усеща чужд на цялата вселена. Абсурдът се ражда от сблъсъка между
повика на човека и мълчанието на света. Това чувство би довело до
самоубийство. Темата на есето е именно връзката между абсурда и
самоубийството, точната мяра, в която самоубийството се превръща в
разрешаване на абсурда. Онова, в което истински вярва един
добросъвестен човек, трябва да направлява неговата дейност.
Следователно вярата в абсурдността на съществуването трябва да
ръководи неговото поведение. Тези, които се самоубиват, често са убедени
в смислеността на живота. Камю счита, че решенията на плътта са не по –
малко важни от решенията на духа, а плътта отрича унищожението. Ние
добиваме навик да живеем, преди да придобием навика да мислим. Пред
човека стои въпросът: Струва ли животът толкова, за да бъде така
изживян?
В есето си Камю изследва и описва усещането за абсурд, основно
върху него светоусещане, на абсурдът като такъв. “Сам по себе си светът е
неразумен” – казва Камю. Той може да изглежда близък и понятен за
човека, но това е измама. Достатъчно е някой ден да ни връхлети
усещането за безсилие и ние безвъзвратно съзнаваме, че светът сам по себе
си е нещо съвсем различно от онова, което сме очертавали в него. Не света,
а тях, собствените си творения сме възприемали и разбирали досега. С
усещането за безсилие светът ни убягва, защото става отново такъв,
какъвто е – чужд, странен, непроницаем. Когато в душевното състояние на
човек се забелязва опустошение и веригата на всекидневните му действия
е разкъсана това е знак за безсилие. Усещането за безсилие се поражда и от
сравнението между фактическото състояние на нещата и дадената
реалност, между действието и света. „Ставане, трамвай, четири часа в
канцеларията или в завода, обяд, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън
и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия
ритъм, по този път се върви лесно повечето време. Само че един ден
изниква първото „защо“ и всичко започва в тази умора, примесена с
учудване.” Умората е краят на действията на един машинален живот, но тя
поражда в същото време осъзнаването. Веднъж пробудено съзнанието има
2
за последица или самоубийството или възстановяване на всекидневните
машинателни действия. Тъй като човек в своето съществуване се
подчинява на навика, да се самоубие означава, че е прозрял смехотворната
му същност, отсъствието на каквато и да било по – дълбока причина да
живееш, безсмислието на това всекидневно движение и безполезността на
страданието. Осъзнавайки безсмислието на всичко, което става в света,
човек се оказа в абсурдна ситуация.
Абсурдното се състои в сблъсъка между ирационалното и безумната
жажда за яснота, чийто зов отеква дълбоко в душата на човека. Абсурдът
зависи толкова от човека, колкото и от света. Той е в момента тяхната
единствена връзка. Абсурдното се състои в безпокойството пред
нечовешкото у самия човек, в това, че има една сила, която потиска и
унищожава човека и един човек предоставен сам на себе си. Това е
абсурдния човек. В душата му е заложена жаждата за познание, за яснота,
за живот. Потребността от близост, жаждата от яснота у човека се натъква
на неразумния свят. Но тази жажда за яснота по пътя на разума остава
неутолима, тъй като онова което не можем да разберем го приемаме за
безсмислено, ирационално: „Това, което не разбирам, е безсмислено.
Светът е населен от тези ирационалности.” Абсурдът се ражда в това
съпоставяне между човешкия порив и безсмисленото мълчание на света.
Абсурдният човек не отхвърля докрай разума и приема ирационалното,
защото в човешкия опит разума е действен. Той обхваща всички дадености
на опита и знае, че съзнанието не му оставя място за надежда. Камю не
разчита на надеждата за друг живот, който трябва да бъде заслужен, или че
трябва да се живее не заради самия живот, а за някаква голяма идея, която
го надхвърля, дава му смисъл и го представя лъжливо. Писателят твърди,
че абсурдът не се състои в човека, нито в света, а в тяхното общо
присъствие. Той е в момента единствената връзка, която ги обединява.
Абсурда не може да съществува извън човешкия разум. Той, като всички
неща, свършва със смъртта. Но също така не може да има абсурд извън
този свят. Проблемът е да узнаем как да се измъкнем от него и дали
самоубийството е, което трябва да произтече от този абсурд. Камю
признава, че борбата предполага пълно отсъствие на надежда, постоянно и
съзнателна неудовлетвореност. Всичко, което премахва тези изисквания,
разбива абсурда и обезценява поведението, което би могло да се приеме.
Абсурдът има смисъл само тогава, когато не се примиряваме с него.
От въпроса дали животът трябва да има смисъл, за да бъде изживян,
Камю преминава към идеята, че той ще бъде толкова по – добре изживян,
колкото е по – безсмислен. Да изживееш един опит, една съдба, означава
да ги приемеш напълно. Тази съдба, обаче не може да бъде изживяна
когато се знае, че е безсмислена, ако не се прави всичко абсурдът да се
задържи пред погледа в светлината на съзнанието. Да премахнеш
съзнателния бунт, означава да заобиколиш проблема. Да живееш, означава
3

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.
Последно свалили материала:
ДАТА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПОТРЕБИТЕЛЯ
27 окт 2021 в 06:43 ученик на 18 години от Добрич - ПГ по МТЕ "М. В. Ломоносов", випуск 2022
 
Подобни материали
 

Човек е осъден да бъде свободен

07 окт 2009
·
250
·
2
·
590
·
518
·
3

В истиския смисъл на думата свобода има само при човека. Всеки човек вижда себе си такъв, какъвто е...
 

Етика

20 окт 2009
·
163
·
3
·
496
·
524

Морал и етика - моралът главно регулира взаимодействията и отношенията на хората, а етиката е теорията на морала...
 

Добро и зло

26 окт 2009
·
340
·
8
·
1,260
·
434

Етическите категории са главните, най – обобщени и най – отвлечени понятия на етическата теория за морала...
 

Митът за Сизиф

15 дек 2009
·
148
·
2
·
400
·
263
·
1

Есе върху последните изречения на "Митът за Сизиф" на Албер Камю...
 

Етичен кодекс

10 мар 2010
·
30
·
11
·
2,101
·
80

С този кодекс се установяват принципите на професионална етика, равнопоставеност и лоялна конкуренция при пазарното поведение на всеки член на БНАЕМПК....
1 2 »
 
Онлайн тестове по Етика
Тест по етика и право за 10-ти клас
изходен тест по Етика за Ученици от 10 клас
Тестът е върху учебното съдържание по етика и право за 10-ти клас. Въпросите имат само един верен отговор.
(Лесен)
13
784
1
07.03.2013
Етика и право
изпитен тест по Етика за Ученици от 10 клас
Тестът е предназначен за изходяща диагностика на учениците и обхваща целия учебен материал по етика и право. Въпросите имат само един верен отговор.
(Труден)
12
5
1
1 мин
18.08.2020
» виж всички онлайн тестове по етика

Митът за Сизиф

Материал № 314583, от 02 апр 2009
Свален: 311 пъти
Прегледан: 310 пъти
Качен от:
Предмет: Етика, Философия
Тип: Реферат
Брой страници: 7
Брой думи: 1,713
Брой символи: 13,810

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Митът за Сизиф"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Павлина Костадинова
преподава по Етика
в град София
с опит от  20 години
488

Павлин Славов
преподава по Етика
в град Благоевград
с опит от  12 години
436

виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения