„Писмо” („Ти помниш ли..”)
Никола Вапцаров
План анализ
1.Творческа история
Стихотворението „Писмо”, макар и първоначално отпечатано във в. „Сирена”, намира своето
полагаемо място в единствената стихосбирка, която Никола Вапцаров издава през живота си –
„Моторни песни”. Стихотворението е част от цикъла „Песни за човека”. Вписва се напълно в
идеойнохудожествената насоченост на стихосбирката. Нещо повече, „Писмо” е само по себе си
представително за нея произведение и изразява цялостната й философия.
Стихотворението възниква в непосредствена връзка с действителнотта. Вапцаров започва да
пише обикновен отговор на едно отчаяно писмо на свой другар, съученик от Морското училище,
но вместо това създава стихотворението.
2. Коментар на заглавието
Заглавието на стихотворението „Писмо” задава условията на общуване – писмена
комуникация. Заявява необходимостта от времева дистанция между генерирането на текста,
разкриващ прозренията на лирическия говорител, и достигането им до адресата читател. По този
начин Вапцаров откроява своя герой като надраснал общността, от чието име говори. Заглавието
сигнализира особеността на един литературен, комуникативен акт, сигнализира представа за
взаимност, интимна изповед, който сродява “аз”овия глас с едно интимно близко “ти”.
3. Жанр
Под формата на писмо изповед въображаем диалог със себе си, с някой скитник из
криволиците на живота, с всички онеправдани, Вапцаров прави психологически "разрез" на
преживяванията на човека на новото време.
Стихотворението “Писмо” е една лирична изповед на бореца осмислил своя живот с
участието си в големия двубой.
4. Композиция
Стихотворението е написано в типичната за Вапцаров форма на задочен диалог изповед пред
въображаем слушател.
Началото визира един спомен. Това е въведено не просто с глаголното време, а с глагола
„помниш”. Очевидно е, че става въпрос за общ спомен на адресанта и адресата, което е
подчертано чрез присъствието на местоимението „ти”.
Краят на стихотворението обръща поглед към бъдещето. Лирическият аз изказва своята
мечта. Самият финал не е в бъдеще време. Той описва един блян. Изразът „да умреш” силно
напомня Дебеляновото „да се завърнеш”. Във финала на „Писмо” не присъства нито обръщение
към адресата, нито назован извършител на действието „да умреш”. Глаголната форма във второ
лице, единствено число, обаче, от една страна насочва към лирическия субект, а от друга визира
адресата безлично, обобщено, но цялостно.
Началото и краят на стихотворението наистина разкриват интимни мисли на лирическия аз. Тъй
като те се отнасят за противоположни моменти – минало и бъдеще, те оформят своеобразна
рамка на стихотворението, проследяваща развитието на лирическия субект от миналия до
бъдещия момент. Именно във връзка с този процес текстът може да бъде разделен на две
части, всяка от тях съставена от няколко подчасти.
Първата главна част представя точно развитието на лирическия аз до един сегашен момент.
Втората част разкрива неговата вече оформена нова концепция за живота, която определя и
неговите конкретни очаквания за бъдещето.
5. Теми, проблеми, мотиви в „Писмо
мотивът за природата
мотивът за отчуждението от природата
отчуждението от хората и от себе си
мотивът за естетизираната смърт
проблемът за духовната същност на човека
проблемът за трагичното
проблемът за оптимизма
мотивът за саможертвата
6. Хронотоп
„Писмо” се разгръща на три темпорални равнища. Очертава миналото, свързано с елегичното и
споменно начало. Очертава настоящето като духовна реализация срещу миналото и механизма,
който обединява настояще и бъдеще, синтезиран в мотива за вярата. Тези три равнища са
съответни на три пространствени нива. Първата част на стихотворението от гледна точка на
хронотопа обединява представата за миналото и затвореното, ограничено пространство, което
дистанцира човека от света, от себе си и от възможността за спасение. Със следващите строфи
„Писмо” въвежда в интимноизповедното начало, в плана на сегашността и изгражда нейния
мотивен контрапункт – вярата. Настоящето противопоставя мечти и действителност, фикция и
факт, трагичното тук и сега. Чрез метафоричната поетова реч се прави характеристика на
социалния ад.
Изразът “сега е нощ” насочва към времето. Нощта е времето на социалната неангажираност.
Тогава хората остават насаме със своите мисли и чувства. Изборът на време окончателно
отхвърля възможността писмото да се отнесе към официалноделовия стил.
Първо се въвежда морето, с него природата, вечното. То обаче съжителства в един стих с
машините, които се свързват със социалното битие на човека. От една страна машините могат да
се разглеждат просто като част от трудово ежедневие,но от друга страна се асоциират с образа
на завода от едноименното стихотворение на Вапцаров. Ако дотук социалното може да се
разглежда двупосочно, то след въвеждането на следващия обект трюмовете, става ясно, че
акцентът се поставя именно върху потисничеството от страна на социалното. Трюмовете са
складовите помещения /намират се “долу”/ или найниската класа помещения за пътуващи.
Трюмовете създават представа за едно ограничено пространство. Получава се усещане, че
природното и социалното са се обединили трюмовете са пълни с мрак.
7. Герои и образи в творбата
Образите при Вапцаров се определят от сложната структура на поетиката социалните нива
заменят естетическите и така определят вътрешната многопластовост на текста. Създава се
усещане за привидно противоречие на образите символи. Точно такъв сложен образ е животът в
"Писмо" смисловото съдържание и пълнота се променят в посока психологическото състояние
на лирическия субект. По същия сложен начин се променя и временнопространствената позиция
в текста.
а) лирическият аз – не само е достигнал до разбирането за познаваемостта на обективната
реалност и за наличието на определени закономерности в нея, но и е прозрял нейната логика.
Идеята за необходимост от неуморна и непоколебима борба с живота е колкото плод на
прозренията за злата, враждебна действителност, толкова и резултат от убедеността на човека в
собствената му съзидателна и творческа мощ.
... с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен,
да, нашто
ярко
слънце
