Големина на текста:
1.Предмет и задачи на
стилистиката. Видове стилистика.
Същност на стилистичния анализ.
Ситилистиката и сродните й
филологически дисциплини.
За стилистиката могат да се дадат няколко
дефиниции, чиито смисъл в известна степен
се припокрива. Във всяка една от тях се
поставя акцент върху различна гледна
точка. От самите наименования на
дисциплината и нейния обект е видно, че
стилът е в центъра на вниманието, макар че
дефиниция от типа “Стилистиката е наука
за стила” е порочна или недобре
формулирана, тъй като определя едното
чрез другото.
Понятието стил произлиза от латински
stylo, което означава средство за писане.
Немският поет романтик Новалис използва
думата за пръв път, свързвайки я с апела
“По-често обръщай стилото”. По негово
време под стило се е разбирало средство за
писане, с което е можело да се трие.
Призивът означава, че говорещият, респ.
пишещият, по-често трябва да се замисля за
това, което е казал и писал, за
формулировката, която е избрал. Една от
най-важните особености на естествените
езици е възможността едно и също нещо да
се каже по различни начини. Така че
въпросът за това как сме го казали, става
много актуален. Човек избира начина, по
който пише или говори /вербализация/ в
зависимост от предназначението на словото
си, от слушателите и техните
компетентности, от възрастовите и
културните им особености и от ред други
фактори, които са извънезикови
/екстралингвистични/ - възраст на
реципиентите, подготвеност, тип знания,
които да им се дадат – теоретични или
практически.
Стилистиката е науката, която изучава
начините за формулиране на мисълта в
зависимост от комуникативните условия.
Пръв мисли за екстралингвистичните
фактори Аристотел. Първата наука, която
се формира с подобна изследователска
задача е античната риторика. Античните
философи търсят отговор на въпроса “как
да бъде убедително словото”. Бързо стигат
до извода, че едни от факторите, които
трябва да оценим, са извънезиковите.
Отразява се и самият език и потенциалът
му. Естествените езици предлагат синоними
и дават възможност за избор на най-
адекватния от тях.
Синонимите са първата езикова особеност,
съществена за стилистиката. Езиковите
възможности /морфологични, синтактични,
лексикални, фразеологични/ за изразяване
на емоционално-оценъчна и експресивна
информация, се наричат вътрешноезикови
стилотворни фактори /интралингвистични/.
Стилистиката е дисциплина, която изучава
вътрешноезиковите стилотворни фактори и
техните комуникативни особености.
Знанията за езика и вътрешноезиковите
стилотворни фактири се нарича
интралингвистична компетентност.
Знанията за външноезиковите стилотворни
фактори и комуникативната обвързаност с
вътрешноезиковите стилотворни фактори
се нарича комуникативна компетентност. За
да говори добре езика, човек трябва да има
лингвистична и комуникативна
компетентност. В естествените езици
обикновено неутралните думи могат да се
употребяват във всякакъв контекст.
/Неутралните думи имат много по-широка
дистрибуция, отколкото ненеутралните/.
Стилистиката е дисциплина за
емоционално-оценъчните и експресивните
средства в естествения език. Думите,
изобщо езиковите средства, са или
неутрални и тогава имат номинативна
функция, или изразяват друга оценка на
явленията, които назовават. Следователно
все едно е дали ще кажем, че стилистиката
е наука за синонимите в езиците, или ще
кажем, че стилистиката е наука за
емоционално-оценъчните и експресивните
възможности на езиците, защото
синонимите се различават помежду си
точно по експресивните си възможности.
Можем да я дефинираме и като наука за
редактирането. То зависи от
комуникативното предназначение на
текста, който създаваме. Ние видоизменяме
или редактираме този текст именно когато
преценим, че не е достатъчно адекватен на
комуникативното предназначение. Т.е.
редактирането има за цел да усъвършенства
формата на съобщението така, че то по-
лесно да постигне целта си – да предаде
логическа информация или оценъчна и
експресивна информация.
Стилистиката може да се дефинира и като
наука за формалните особености на текста,
тъй като те са всъщност неговия стил.
Стилът е системата от формални
особености на текста, съобразени с
комуникативната му цел.
Стилистичният анализ на текста би
следвало да осветли неговия стил. Затова
той представлява характеристика на
езиковите елементи по равнища, като се
започне от най-функционално изявеното. В
едни текстове може да е лексикално, в
други – фонетично. Оптималният вариант е
анализът да започне от най-функционално
изявеното и да премине до по-малко
функционалното. Няма универсален
алгоритъм, но би следвало анализът да
обхваща всяко езиково равнище.
Първи създава облика на съвременната
стилистика Шарл Баи – асистент на Сосюр,
работил в началото на ХХ век. Заедно с
Албер Саше издават “Курс по обща
лингвистика на Сосюр”. Баи е преди всичко
стилист, опитва се да създаде езикова
стилистика. В стилистиката има голям
проблем, свързан с нейния основен интерес
към художествения текст.
Обикновено се характеризира употребата
на изразни средства в конкретния текст, без
това да става база за оценка на потенциала
на изразното средство въобще в езика, а не
в конкретния текст. /Например
умалителните суфикси най-често са
положително оценъчни, но в редки случаи
могат да бъдат и отрицателно оценъчни,
освен ако не изразяват корелация голямо-
малко и тогава са неутрални/. Оценявайки
този недостатък на стилистичните анализи,
Шарл Баи твърди, че е най-добре
стилистиката да не анализира
художествения текст, а да се съсредоточи
върху разговорните текстове. Те са също
така достатъчно експресивни и
емоционални, на тях също им е присъща
метафората, макар и не естетически
впечатляваща, така че спокойно могат да
бъдат обект за наблюдаване, върху който да
се направят изводите, а те да бъдат
актуални за всякакъв текст. Според Шарл
Баи художественият текст излишно увлича
и ангажира вниманието на изследователя.
За да не се изкуши от интерпретацията на
конкретния текст, а да я “надскочи” и въз
основа на тази интерпретация да направи
извод за потенциала на езиковите средства
в системата на езика, да подчертае техния
универсален, а не контекстов характер,
Шарл Баи анализира разговорна реч, а не
художествена.
На второ място, описва всички езикови
единици от звука до изречението, като
притежаващи две страни – интелектуална
/логическа/ и оценъчна /експресивна/.
Взаимоотношението между интелектуалния
и емоционалния потенциал е
обратнопропорционално, т.е. колкото е по-
висок интелектуалният, толкова
емоционалният е по-нисък. В двата края на
скалата научните термини имат максимум
интелект и минимум емоция, а
междуметията минимум интелект и
максимум емоция. Шарл Баи казва, че
стилистиката е наука за емоцията.
През 1905 г. той издава “Очерк по френска
стилистика”. Това е първата книга, в която
осмислянето на езиковия материал извън
контекста и диференцирането на всеки тип
семантика като логико-понятийна и
емоционално-експресивна представя
стилистиката като лингвистична
дисциплина, равностойна на фонетикат,
морфологията, синтаксиса и
лексикологията. Затова Ш. Баи се приема за
създател на съвременната лингво-
стилистика.
Видове стилистика.
В зависимост от изложените дефиниции за
стила и стилистиката можем да
конкретизираме и установим следните
видове стилистика:
1/ Теретична /общотеоретична/ - нейната
цел е да прецени емоционално-оценъчните
и експресивните възможности на
елементите от всяко езиково равнище. Най-
добрата теоретична стилистика в момента е
издадена през 70-те години на ХХ век от
белгийски кръжок от филолози
/изследователска група/, нарен “Група
М/мю/”, под наименованието “Обща
реторика” върху материал от френска
поезия. Група Мю възкресяват термина
реторика в смисъла теория, теоретични
аспекти на емоционално-експресивните
знакове на езика, които те наричат
реторични.
2/ Практическа – тя съдържа практически
правила за оптимално писане и говорене,
оценка на стилистични грешки и съвети за
тяхното избягване, информация за по-
употребяваните административно-делови
жанрове. Такава българска стилистика
няма.
И двете стилистики са езикови.
Стилът може да бъде индивидуален и
колективен. Индивидуален е стилът на
отделната личност, всеки човек има
индивидуален стил, но обикновено се
изучава стилът на по-известните личности.
Индивидуалният стил се определя по
типичните, индивидуализиращите езикови
черти в произведенията на един автор,
които го открояват от всички останали
творци. Системно изяснената съвкупност от
тези черти представят индивидуалния стил
на този автор. Стилистиката, изучаваща
индивидуалния стил, не е по-различна от
теоретичната стилистика, макар че
анализира творчеството само на един човек.
Индивидуалната стилистика е част от
историята на литературата, ако изучаваният
стил е на писател или поет. Този вид
стилистика обикновено се нарича
литературоведска стилистика, което е
неправилно.
Колективните стилове представляват
общите езикови особености, преповтарящи
се в текстовете на множество творци,
когато създават произведения от един и
същ тип. Такива се създават в сферата на
нехудожествената литература предимно,
защото в художествената литература цел на
автора е оригиналното. Колективният стил
е известен под наименованието
функционален стил. Стилистиката,
изучаваща функционалните стилове,
обикновено се нарича функционална
стилистика.
Стилистиката и сродните й дисциплини.
Стилистиката произхожда от реториката,
която е била теория за убедителното
говорене. Днес най-близката до
стилистиката филологическа дисциплина е
теорията на литературата. Разликата е в
това, че обект на стилистиката е всеки вид
текст, докато теорията на литературата
изучава само художествените текстове.
Освен това, в теорията на литературата се
изучават и естетически категории като
прекрасно, грозно, комично и т.н. Теорията
на литературата предлага схеми за анализ и
оценка на художествените текстове в
зависимост от културно-историческата
стойност и предназначение. Близостта
между дисциплините се изразява и в това,
че и двете изследват механизмите за
създаване на емоционално-експресивен
ефект в текста. Теорията на литературата
изучава само индивидуалните стилове и
тенденциите в измененията им съобразно
ценностната система на обществото.
Граматиката и другите езикови дисциплини
изучават езиковите знакове откъм най-
типичната им употреба и значение.
Стилистиката изучава същите тези знакове,
но в тяхната нехарактерна, нестандартна
употреба. Именно тогава лингвистичните
знакове развиват способността за
изразяване на емоционално-експресивни
нюанси. Например думата слово – в мн.ч.
слова или словеса, отрицателната форма за
бъдеще време – няма – не ще /остарели
форми/.
Стилистиката има тесни връзки с
новосъздадените през последните
десетилетия нови научни дисциплини –
социолингвистика, психолингвистика и
лингвистика на текста. Социолингвистиката
изучава речта на всички видове човешки
колективи – от най-малките – семейството,
през по-големите – професионалните групи,
до най-големите – обединения по сфера на
човешката дейност. В съвременните
общества се диференцират няколко типа
дейност – научно-изследователска,
приложно-практическа, административно-
управленска и юридическа,
публицистична /медии/. Съществува и
разговорно-битова сфера. Всяка една сфера
на човешка дейност се характеризира със
своеобразна езикова комуникация. В
областта на разговорно-битовото общуване
са силно застъпени просторечни,
диалектни, арго елементи, за научно-
изследователската област са характерни
делови взаимоотношения, свързани с
размяна на еднозначна информация, в
областта на медиите целта по-често е
информацията да бъде еднозначна,
общодостъпна, и т.н. По традиция тези
типове реч, свързани със сферите на
дейност, се наричат функционални стилове,
и в този пункт се изразява най-тясно
връзката между функционалната
стилистика и социолингвистиката.
Функционалната стилистика разглежда
само тези типове реч, докато
социолингвистиката има за цел да обясни
причините, поради които малките и
големите човешки колективи си създават
собствен език.
Психолингвистиката има за цел да
проследи психическите процеси,
съпровождащи речевите. Всички
психически отклонения директно се
отразяват върху начина на говорене. Затова
през целия ХХ век известни езиковеди са
били привличани от медици за съвместни
изследвания на говорни отклонения при
умствени смущения /афазии/.
Психолингвистиката е относително млада
наука, защото и психологията е млада.
Усилията на изследователите в
съвременния етап са насочени към
изучаването на детската реч, която доста
трудно се поддава на изследване, изисква
упоритост и продължителен труд.
За разлика от стилистиката, която все пак е
насочена към изразяването на смисъла в
текста, лингвистиката на текста изучува как
се свързват формите на думите в
изреченията, а изреченията – в по-големи
форми, т.е. как се изгражда текста.
Стилистичният потенциал на всяка езикова
единица се проявява поне на следващото
езиково равнище, а не на нейното
собствено. По тази причина е въпрос,
актуален за стилистиката. Лингвистиката на
текста се развива най-интензивно в
Германия, но проблематиката се изяснява
незадоволително.
2. Изходни понятия на стилистичната
проблематика:
2.1. Език : реч, инвариант : вариант,
код : текст.
Съставът на езика откъм съдържащи се в
него знакове, както и взаимоотношенията
помежду им, са причината за
съществуването на проблемите, характерни
за стилистиката. Сред тези понятия са език
и реч, парадигматика и синтагматика,
норма.
Понятията език : реч като корелация на
съотносими /симетрични/ на по-общите
инвариант : вариант и код : текст.
Дихотомията език : реч е типично
лингвистична, останалите могат да се
отнасят както към езиковата система като
код, така и към всяка друга знакова
система. Естественият език е знакова
система както всички останали, които човек
използва /математически, морзова азбука,
програмни езици/, но е и различна.
1/ Езикът е универсална знакова система,
т.е. всякаква информация може да се
предаде чрез езиковия знак /и
математическа, и логическа/.Всяка от
останалите знакови системи е
специализирана /например математическата
– за количествени отношения, езиците за
програмиране определят изискванията към
машината за осъществяване на определени
математически изчисления/. Чрез техните
знаци информацията се предава по-
лаконично, по-обективно. Съответно
предаването чрез естествения език е
многословно и не винаги точно, но
възможно: 2 + 2 = 4.
2/ Естественият език има естествен
произход, той е в непрекъснато движение и
усъвършенстване. Едни форми и структури
на езика остаряват, заменят ги други.
Езиците са системи за комуникация на
хората, а те са в непрекъснати контакти
помежду си. Изкуствените знакови системи
са изчистени от синонимия /плюс е
събиране и друг знак е ненужен/. Езикът
има индивидуален произход, макар че
социумът приема или отхвърля
индивидуалните предложения /например
“творба” е неологизъм на Балан, “изгрев” и
“здрач” – на Вазов/. Независимата природа
на езиците и отвореността им е причини за
съществуването на синонимия.
Стилистиката е резултат от това, че езикът
дава възможност едно явление да се
назовава по няколко начина. Едва затова
възниква въпросът кой от възможните
начини да изберем, когато сме в определена
комуникативна ситуация.
3/ Езикът е изключително богата знакова
система с изключително много знакове,
която е формирана на принципа на
вариантите от 50-тина изходни елемента. В
езика неизменно има и омонимия, т.е.
еднакви форми с различно значение /вълна
и вълна/, така че контекстът е безкрайно
важен. Понятието контекст отвежда към
речта. Езикът е абстрактна система, чиито
елементи използваме за комуникацията си.
Речта е конкретният избор на езиковите
елементи за предаване на информация.
Речта е видима, в повечето случаи писмено
фиксирана /има графическа форма/, докато
езикът е в представите ни. Езикът много
дълго време е бил единствено в устна
форма и абсолютно ненаблюдаем.
Езикът е система от знакове и правила за
тяхното свързване. Поради естествения
произход на езика ние наблюдаваме речта.
От това, което виждаме фиксирано в
речевите произведения, правим изводи за
езика. В речта една и съща езикова форма
се срещат многократно употребени. От
вариантите, които представляват речевите
единици, към езика се отнася една, която се
нарича инвариант.
Вариант : инвариант са добре изучени във
фонетиката. Понятието фонема е
инвариант. Звуковете се реализират в
речевите произведения. Звукът се променя,
но характеристиките му, които не се
променят, се отнасят към понятието
фонема.
Сосюр е първият езиковед, който прави
категорично разграничение, включително и
със съответното дефиниране, за език и реч.
Той дефинира и обяснението, че сериозно
езиково изследване не може да мине без
осъзнаване на разликата между езика и
речта. Дихотомията език : реч винаги се
свързва със Сосюр. Той добавя още едно
понятие – говорене като процес, за разлика
от фиксираната реч. Вилхелм Хумболдт
също осъзнава разликата между език и реч.
Още у Аристотел има подобно осъзнаване.
Не можем да намерим речева продукция, в
която да е реализиран целият български
език.
Оттук следва убеждението на някои
езиковеди, че езикът е индивидуален, това,
което има всеки, никога не съвпада напълно
с езика на другия. Карл Фослер казва, че
има толкова езици, колкото говорещи,
толкова и стилове.
Сосюр се споменава по повод дихотомията,
защот дефинира и теоретизира. Според една
негова метафора езикът и речта се като
двете страни на лист хартия. Според друга –
езикът е влаково разписание, в което речта
е отделните влакове.
Понятието код се дефинира като система от
знакове и правила за тяхната употреба –
подобно на езика, но се отнася за всякакви
знакове. Понятието текст съответства на
речта и варианта, в него се фиксират
вариантите, като в много случаи дори се
употребява вместо реч.
2.2. Парадигматика и синтагматика.
Обвързаността между езиковите елементи и
това, че те се отнасят към една и съща
езикова система, се проявява в
парадигматичните и синтагматичните
връзки помежду им. В свързана реч
езиковите елементи имат хронологична
съчетаемост /т.е. следват един след друг във
времето/, която се нарича синтагматична. За
да се свържат помежду си, елементите са
избрани от потенциала на езика, където те
са взаимообвързани с други. Между
реализираните в речта езикови елементи и
потенциала на системата съществуват т.нар.
парадигматични отношения. Реализираните
между езиковите елементи и потенциала на
системата парадигматични отношения се
наричат и вертикални. Сосюр ги нарича in
absentia – между липсващите.
Отношението между реализираните в
конкретното съобщение езикови елементи,
проявяващи се във времето, са
синтагматични /линейни, хоризонтални,
според Сосюр – in praesentia – между
присъстващите/. Синтагматичните
отношения се основават върху факта, че
езиковите елементи се произнасят един
след друг в естествена линейна
последователност. Два различни езикови
елемента никога не могат да се произнесат
едновременно. Синтагматичните
отношения са най-очевидни и специално
изучаващи се в синтаксиса, т.е. на равнище
словосъчетание и изречение.
Синтагматичните отношения са характерни
не само за думите, но и за морфемите, и за
звуковете, които изграждат морфемите.
Синтагматичните отношения трябва да се
изучават не само в синтаксиса, но и в
морфологията, и във фонетиката.
Представата ни за синтаксис, щом кажем
синтагматични отношения, е
едностранчива. В морфологията морфемите
също се свързват последователно в рамките
на словоформите и следователно
отношенията между тях при
последователната им реализация в свързана
реч са синтагматични. В морфологията
обаче се акцентира на парадигмите и
синтагматиката на морфемите е до голяма
степен неизучена. Синтагматичното
отношение обаче представлява оценяването
на морфемите в зависимост от позицията
им на корени, префикси, суфикси.
Последователността на суфиксите обаче е
неясна. Последователността на
граматическите суфикси е по-изучена. Тя се
свързва с йерархията на граматическите
категории, т.е. кой формален показател след
кой се появява. Синтагматика е
словообразуването, също и образуването на
граматичните форми.
На фонетично равнище синтагматика са
звуковите закони обеззвучаване,
асимилация. Парадигматика са фонемата и
нейните варианти.
Ако погледнем на понятията синтагматика
и парадигматика в по-широк план, ще
видим, че това не са отношения само между
еднотипни езикови единици. Като
отношение между еднотипни езикови
единици синтагматиката и парадигматиката
се проявяват на различно езиково равнище
между фонемите във вертикално и
хоризонтално отношение – синтагматика и
парадигматика на фонетично равнище.
Последователните и потенциални
отношения между морфемите в рамките на
словоформата са синтагматика и
парадигматика на морфологично равнище.
Парадигматичните отношения между
лексемите са в основата на синонимните
редове, чрез тях се дефинира синонимията.
Синонимията, която е една от най-
съществените категории на стилистиката,
се дефинира чрез парадигматичните
отношения. Синонимните отношения
между думите наричаме стилистична
парадигматика. По този начин думата
реалилизира стилистичния си потенциал на
базата на асоциациите с всички тези думи.
Ако се направи това за всяка пълнозначна
дума, ще се получи реторическия речник.
Връзката между езиковия елемент и
следващия го в рамките на естествената
хронологична последователност показва
съчетаемостта /валентността,
дистрибуцията/ на думите в езика.
Синонимите имат различна дистрибуция,
само пълните синоними имат еднаква. Явно
е, че синтагматичната съчетаемост зависи
от лексикалното значение. Именно заради
него не всяка дума може да се съчетава с
всички останали, а понякога с твърде
ограничен брой думи. Кръгът от думи, с
които една дума може да се съчетае, описва
нейната естествена дистрибуция. Ако
дистрибуцията е нарушена, ако е нарушена
естествената синтагматична съчетаемост на
думата, се създава метафора – облакът
ходи, ходи по нервите. Метафората не
винаги е проста – само от две думи.
Метафората е нарушаване на естествената
синтагматика. Друг е въпросът дали
метафората е естетична.
Понятието стилистична грешка – тя може
да бъде неволна или съзнателна – смесване
на ежедневни, просторечни думи с научни.
Парадигматичните отношения дават
възможност да бъде дефинирана
категорията синонимия, а чрез
синтагматичните отношения се дефинират
друга съществена стилистична категория –
метафората.
2.3. Норма.
Представата за норма се формира в
цивилизованото общество, което означава,
че различните сфери на дейността му се
налага и различен тип комуникация. Тя
зависи от ред фактори, конкретизиращи
общуването като официално или
неофициално, спонтанно или
предварително подготвено, обективно или
субективно, значимо или незначително,
писмено или в устна форма. Преценявайки
подобен род фактори, хората оформят и
представата си за подходящо, съобразено с
тях говорене, което обикновено
квалифицират като нормативно или
обратното. Моментът, в който започва да се
формира понятието норма, е различен и
зависи от обществено-историческите и
политическите условия на живот. Например
в периода на късното Възраждане и
непосредствено след Освобождението
съществува единствено представа за
публицистична и научно-популярна норма.
Причината е, че в българското общество от
онова време съществуват опити за
създаване на периодика, хора, които
опитват способностите си за изява в
публицистичната и учебникарска дейност.
И двете имат официален характер, за
разлика от разговорно-битовото общуване и
затова започва да се актуализира въпросът
за книжовния език. Официалните норми
обаче са все още турски. След
Освобождението с много бързи темпове
започват да се оформят функционалните
стилове и норми за тях.
За стилистиката нормата е изключително
важно понятие, тъй като всяко нормативно
изразяване е почти винаги обективно.
Стилистиката като дисциплина проявява
интерес предимно към необективното, към
субективно-оценъчната и експресивна
страна на речта, която се проявява като се
нарушава нормата. Френският поет Пол
Валери дефинира стилистиката като
“граматика на грешките”, т.е. тя изучава
необичайното, изненадващото, което почти
във всички случаи е отклонение от нормата.
Понятието норма се употребява както като
термин, така и в по-общ смисъл.
Следователно може да се конкретизират
няколко разбирания за норма – видове
норма.
І. 1. Обективна норма /количествена/ -
представя се от най-отработения, най-
разпространения, най-фреквентния начин
на изразяване. Когато е нарушена, създава
усещане за нетипичност.
2. Субективна норма /качествена/ -
представя се от субективното оценяване на
езиковия носител за подходящо или
неподходящо изразяване.
Тези два вида норми са неписани.
ІІ. Общоезикова норма – определя се по
оценка на изразните средства като стари
/архаични/ : неархаични или неологични :
ненеологични. Извън нормата остават
архаичните и неологичните начини на
изразяване. Всичко останало би следвало да
се приеме за норма.
ІІІ. Книжовна норма – тя е по-тясна от
общоезиковата. Представя се от книжовно
обработения езиков стандарт, който се
налага като най-сполучливия, най-
функционалния образец на националния
език. Тази норма е институционална.
Създава се от съзнателната дейност на
обществото, насочена към обработката,
унификацията и поддържането на подобен
род езиков стандарт. Изразните средства се
преценяват по показателите
кодифицирано /описано със специални
правила/ : некодифицирано. Последният
правописен речник има статут на
кодификационен документ. Тази норма се
създава от институция.
Книжовната норма изисква употреба на
винителен падеж при местоимения,
назоваващи лица мъже. При непряко
допълнение задължително се употребява
или дателна падежна форма, или предлог с
винителна. В писмена реч е задължително
окончанието –М за глаголи от І и ІІ
спрежение, задължителен е ятовият
преглас, употребата на пълен и кратък член.
ІV. Комуникативна норма – оценява като
нормативни разбираемите начини на
изказването. Казваме, че някой е
комуникативен, когато е разбираем. Когато
един текст стане некомуникативен, той е
предназначен за много ограничен брой
читатели – елитарна поезия.
V. Вътрешна норма на функционалния стил
– в рамките на всеки функционален стил
съществува разбиране за подходящ или
неподходящ начин на изразяване. Тази
норма се дава при изучаването на всеки
стил. Всички специфични черти на всеки
функционален стил се отнасят към тази
вътрешна норма.
3. Основни понятия на стилистиката:
3.1. Текст. Видове текстове.
Сегментиране на текстовете. Контекст.
Метатекст.
На съвременния етап, след като от
Средновековието до ХХ век, човешкият
интерес се задълбочава все повече в езика и
неговата структура, отнова започва да се
актуализира проблематиката на текста.
През втората половина на ХХ век възниква
специалната дисциплина лингвистика на
текста, чийто обект е твърде сходен с този
на античната риторика.
В съвременното езикознание могат да се
обособят два основни подхода при
изучаването на текста – наричат ги линейна
граматика и комуникативна граматика.
Линейната граматика е първата цялостна
теория за изграждане на текста като
линейна верига от елементи, като
последователност. Наричат я още теория на
синтагматичната субституция. Основен
текстов принцип е кохерентността
/свързаността/, смисловата и формалната
споеност на съставящите текста изречения.
Специално внимание се отделя на
езиковите средства, които могат да бъдат
кохерентни /местоименията, синонимите,
повторенията, перифраза/.
Комуникативната граматика се основава на
тълкуването на езиковото съобщение като
определен тип социална дейност,
осъществява се чрез текстове. Текстът е
комуникативно единство, изграждащо се от
разчленена във времето последователност
от речеви действия и отразяващо условията
на конкретната речева ситуация, в която
възниква. Интересът е насочен към
извънезиковите фактори, влияещи върху
стила на съобщенията. Въвеждат се понятия
като речева дейност, комуникативен план,
продукция, рецепция на текстове. Текстът е
езиковата съставка на комуникативния акт,
която е тематично ориентирана и изпълнява
познавателна комуникативна функция.
Оптимално е изучаването на текста при
комбиниране на двата подхода –
комуникативния и линейноструктурния.
Лингвистиката на текста е линейна
граматика на текста.
Дефинирането на текста е доста
проблематично. За него се предлагат
множество дефиниции, но като че нито
една от тях не е достатъчно всеобхватна и
представителна, затова текстът най-често се
описва чрез изброяване на
диференциалните му признаци.
Текстът е продукт на речевата дейност –
той е знаково образувание, с характер на
съобщение, което притежава следните
признаци:
- смислова /дълбочинна/ свързаност -
елементите на текста трябва да са
свързани по смисъл, въпросната
смислова свързаност обаче би
следвало да обхваща идеята и темата
на текста;
- формална /повърхнинна/ свързаност
- свързаност, която се изразява в
съгласуването и в спазването на
всички граматически правила на
съответния език. При някои текстови
описания се диференцира признака
граматичност, при положение, че
говорим за формална свързаност,
това е безсмислено;
- информативност – всеки текст да
бъде информативен, да притежава
информация, обвързана с характера
на съобщението.
Във филологическите интерпретации на
текстовете към информативността се отнася
не само понятийно-логическото
съдържание, но и емоционално-оценъчните
и експресивните страни на текста. Всеки
текст изразява някакво понятийно-
логическо съдържание, но само някои от
текстовете, освен него изразяват експресия
и емоционалност. Такива са
художествените текстове /основната част/,
разговорните текстове. В зависимост от
това дали текстът има емоционално-
експресивен характер се определя неговото
отнасяне към деловите или неделовите
текстове. Емоционално-експресивните са
неделови. Информативността на текста
зависи от неговото предназначение. Най-
информативни са деловите /научните,
публицистичните, администратовно-
деловите/. Художествените са неделови и
могат да бъдат повече или по-малко
информационно наситени. За филологията
информативността е както фактологическа,
понятийно-логическа, познавателна, така и
емоционално-експресивна.
- цялостност и завършеност – текстът
трябва да изчерпва относително
темата, на която е посветен, макар и
не винаги приключването на текста
да се преценява единствено от
неговия създател. Голяма част от
текстовете съдържат специална
завършваща част или заключителна
част, понякога остават отворени, но
самата им отвореност, която
предполага различни решения, се
налага от автора като завършваща.
Всякакво завършване обаче
изпълнява функцията да завърши
текста, ако темата е изчерпана;
- стилистично единство – ако не е
стилистично единен, съмнително е
дали ще може да се квалифицира
като единен текст.
В зависимост от тези признаци се
популяризират следните дефиниции за
текста:
1/ Висша езикова единица, която
йерархически стои над равнището на
изречението и има комуникативна функция.
2/ От гледна точка на отношението с
извънезиковата действителност, текстът е
комплексен езиков знак.
3/ В структурно отношение текстът е
хоризонтална верига от тематично свързани
изречения.
4/ От гледна точка на средата, в която се
реализира /разпространява/ текстът е
обобщение с езиков и неезиков
/комуникативен/ контекст.
Видове текстове.
Според различни делитбени критерии могат
да се диференцират следните видове
текстове:
а/ според формата на речта – устни и
писмени;
б/ според тактиката на общуване
монологични и диалогични;
в/ според предварителната подготвеност на
речта – спонтанни и неспонтанни;
г/ по функционални сфери на реализация –
функционалните стилове са разговорен,
художествен, административно-делови,
научен и публицистичен. В рамките на
всеки отделен функционален стил
текстовете се диференцират и по жанр;
д/ по степен на оригиналност – оригинални
и репродуктивни /цитати, перифрази/.
Сегментиране на текстовете.
Сегментирането се налага поради това, че
текстът, подложен на стилистичен анализ,
трябва да е обозрим, тъй като за анализа е
нужно синхронно наблюдение. Заради това
текстът не бива да е по-дълъг от 3-4
страници. Затова големите текстове най-
напред трябва да се диференцират на по-
кратки, като за това се приложат няколко,
много по-рядко един, критерии.
Критерии за сегментиране на текст:
1/ формален критерий /архитектоничен/ -
диференцират се обикновено тематично-
съдържателни части /книга – раздел – глава
– абзац. Абзацът в някаква степен има своя
микротема. Един абзац се диференцира
относително лесно и във всеки голям текст
абзаците са установени.
2/ композиционно членение – то също е
идейно-тематично деление, диференцират
се въвеждаща част /увод, встъпление,
изложение, заключение/. При прозаичните
художествени произведения в рамките на
изложението обикновено могат да се
диференцират завръзка, кулминация,
развръзка.
3/ в зависимост от системно-логическите
отношения и връзки в текста текстовете са
индуктивни, при които има придвижване от
частно към общо, дедуктивни – от общо
към частно, традуктивни /абстрактни/. Така
се определят малките текстове, състоящи се
обикновено от един абзац.
4/ в зависимост от функционално-
смисловите типове реч текстовите биват
повествование, описание, разсъждение.
5/ по авторска принадлежност на речта –
речта е авторова и чужда. Чужда реч могат
да бъдат цитатите, перифразите. Специално
в рамките на художествената реч се
диференцира и пряка реч, която може да
бъде реална, произнесена в определен
момент от времето /хронологична/ и
нехронологична, към която се отнасят
спомени, предвиждания за бъдещи
разговори или думи и т.н.
Контекст.
Под контекст се разбира текстовото
обкръжение. Думата контекст е образувана
от латинския предлог con /заедно, със,
съвместно/ и текст. Буквално контекст
означава текстовото обкръжение, което е
заедно, съвместно с текста. Всеки текст,
независимо от неговия размер, може да
бъде съпътстван от други текстове.
Текстовете са откъси, които сме
диференцирали в рамките на по-големия
текст, преди тях имад предходни текстове,
след тях следват други. Езиковата среда или
просто другите текстове, сред които се
намира определен текст, представляват
неговия лингвистичен контекст.
Лингвистичният контекст може да бъде
минимален или по-голям и в зависимост от
това говорим за:
1/ микроконтекст – разбира се обкръжение
на езикова единица от типични, подобни на
нея езикови единици, най-много на
следващото езиково равнище;
2/ макроконтекст – контекст на най-малката
част от архитектоничното деление, т.е. на
абзаца, независимо дали е морфема, дума,
изречение;
3/ мегаконтекст – контекста на цялостното
художествено произведение, ако работим с
такова.
Понятието контекст, разбирано в по-широк
смисъл, може също така да означава
средета, обстановката със социално-
политически характер, в която се реализира
художественото произведение. Този вид
контекст може правилно да бъде назован и
комуникативен контекст, т.е.
нелингвистичен контекст. Тези
нелингвистични условия могат да бъдат
конкретизирани – коя среда имаме предвид,
дали социална, икономическа, идейно-
политическа. Не е без значение и културно-
историческата среда.
С понятието метатекст /от мета – свръх,
над/ се обозначава всеки текстов откъс,
който се диференцира от останалата част на
текста, в зависимост от конкретни свои
особености. Тези особености могат да имат
лингвистичен и нелингвистичен характер –
в рамките на един текст има примери за
някоя категория чрез заглавия на
произведения, мото и всичко, което да
обединим по някоя характеристика, на
която останалата част от текста не се
поддава.
3.2. Стил. Многозначност на
понятието стил. Видове
стилове.
Стилът е системата от формални
особености на текста, обусловени от
неговата комуникативна функция.
Описването на стила би следвало да
включва анализ на езиковите знакове от
всякакви езикови равнища. Редът на
описваните равнища се определя от онова
от тях, в рамките на което се забелязват
най-много особености. Има текстове, които
впечатляват със синтактичната си
организация, с предпочитание към други
обстоятелствени изречения /или обратно/, с
вмятане, обособяване, инверсии,
повторения, сравнения и т.н. При други
текстове обаче е възможно читателското
внимание да е привлечено от множество
транспозитивно употребени форми; от
нетипични за българския език
словообразувателни модели; от наличие на
архаизми, диалектизми или неологизми и
т.н. Не е изключено текстът да впечатлява
със звуковата си организация, със
създадените асонанси и алитерации, с
липограма или други езикови особености.
Стилистичният анализ на текстовете от
първия вид би следвало да започне с
описание на синтактично равнище;
текстовете от втория тип ще се анализират,
като предимство се дава на лексикално
равнище; при текстовете от третия тип
приоритетно е фонетичното равнище. След
тях следват вече и останалите, в зависимост
от естеството на езиковите им особености.
Следователно няма единен алгоритъм за
стилистичен анализ. Никога стилистичните
ефекти в рамките на текста не са резултат
от ефективността на едно равнище.
Равнищата са взаимно обвързани и взаимно
си допринасят за изразяване на
стилистичните ефекти.
Стилистичният анализ на деловите текстове
обикновено започва от лексикалния и
граматичния им състав. При тях фонетиката
почти винаги е без значение, за разлика от
по-горе описаните художествени текстове.
Както се вижда, стилът е съвкупност от
лексикално-граматичните особености на
текста. Тяхното описание естествено има
чисто езиков характер. Когато към такъв
тип стилистичен анализ на художествения
текст /езиков анализ/ се прибави
информация за идейно-тематичната му
страна, фактори от история на
литературата, които влияят както върху
идейно-тематичното единство, така и върху
жанровата система, композиционни
особености, естетически категории
/красиво, грозно, трагично, комично/,
получаваме литературоведския анализ на
художественото произведение.
Следователно стилистичният анализ е само
една част от литературоведския, но тя е
езиковата съставка на литературоведския
анализ.
Описан като система от формалните
особености на текста, стилът има два
аспекта. При първия анализаторът откроява
онези текстови особености, които правят
текста интересен, оригинален, различен от
всички останали подобни текстове, и които
представляват индивидуалния стил.
Подобни текстови особености могат да
имат само произведенията на същия автор.
Личният или индивидуалният стил се
формира във времето и се видоизменя във
времето, и върху съществените промени на
индивидуалния стил се основават
литературоведските периодизации. Върху
творческите периоди влияят и обществено-
икономическите, политическите и
културно-естетическите промени в
обществото.
Случва се, макар и рядко, един творец да
прояви своеобразен стил в рамките на
отделно художествено произведение. В
такива случаи най-често стиловото
своеобразие е следствие и средство за
постигане на специфични творчески задачи,
които авторът си поставя. Придаването на
своеобразни стилови черти на
художественото произведение, заради
специфичната му комуникативна цел, се
нарича стилизация. Ако едно произведение
е резултат на стилизация, основателно е да
се говори и за стил на отделното
художествено произведение. Стилизирани
произведения са например “Антихрист” и
“Легенда за Сибин” на Емилиян Станев.
Тяхната стилизация се изразява в
архаизиране на текста по всичките му
равнища, тъй като изобразяваната епоха и
героите на автора са от Средновековието
/съответно непосредствено преди падането
под турско робство и около 12 век/. Такава
стилизация се провежда по всяко равнище
на езика и обхваща като брой неизмеримо
повече езикови знакове, отколкото има в
един обикновен исторически роман.
При определени художествени
произведения и художествени занаяти
говорим и за имитация и фалшификация.
Имитацията е естествен процес за началото
на почти всяко творческо дело.
Начинаещите творци често имитират други,
придобили известност чрез произведенията
си, превръщайки ги в образец за
подражание. С течение на времето и с
постепенно натрупващата се опитност у
твореца той съумява да намери своеобразен
личен почерк, да формира индивидуален
стил и преустановява имитаторските
моменти. Когато имитацията се извършва с
комерсиална цел, говорим за
фалшификация. На фалшификация се
подлагат най-често произведения на
изкуството, фиксирани върху ценен или
преносим материален носител, и то ако са с
уникален характер. Това са произведения на
художници, скулптори, мебели, ювелирно
изкуство и т.н.
При втория аспект стилът се изучава от
гледище на обичайните, повтарящи се
видове подобни текстове, без оглед на
техния автор. Общите особености на
текстовете в такъв случай зависят от
общите им комуникативни цели. Общите
особености определят колективния стил.
Колективните стилове са обвързани със
сферите на дейност, тъй като човешката
дейност предопределя и начина на
общуване в определена социална среда. В
зависимост от сферите на дейност в
обществото са диференцирани петте
функционални стила: художествен и делови
/практически/, който пък включва
административен, публицистичен и научен.
Към деловите стилове се отнася част от
разговорния стил. Другата част от
разговорния стил, която има ежедневно-
битов характер, е ирелевантна към
деловитостта. Художественият стил е
ирелевантен към книжовната норма, но
задължително е съобразен с
комуникативната норма. Ирелевантни към
книжовната норма са често и ежедневно-
битовите разговорни текстове.
Противопоставянето между практическа
делова реч и непрактическа /поетическа или
художествена/ е характерно за Пражката
лингвистична школа и е наследено от нея.
3.6. Стилови, стилистични и неутрални
изразни средства.
Стилови са онези изразни средства, които
принадлежат на даден функционален стил.
Например канцеларизмите са изразни
средства на административно-деловия стил,
термините – на научния стил, поетизмите,
архаизмите – на художествения и т.н.
Стилистични са изразните средства, които
съдържат емоционално-оценъчна
експресивна информация. Такива изразни
средства могат да бъдат думи,
фразеологизми и типове граматични форми
и синтактични конструкции, например
думи от типа на мърльо, ахмак, зинзиникам,
прехвръквам. Освен тях стилистични биха
могли да бъдат определени граматични
форми – дървеса, телеса, първий, новий,
или пък фразеологични – от кол и въже,
отварям си очите.
Неутрални са изразните средства, при
употребата на които не се изразява емоция
и експресия. Такива са неутралните
синоними от синонимните редове, всички
лексеми и граматични форми, които са
общоупотребими.
3.7. Компоненти на комуникативния акт.
Изказване. Съобщение. Комуникативна
ситуация. Комуникативна сфера.
Обществената същност на езика се
проявява под формата на комуникативни
актове. Всяко изказване, формирано с цел
да предаде информация между личности
има потенциала да формира комуникативен
акт. Под комуникативен акт се разбира
двусубектен процес на размяна на
информация между комуниканти,
изпълнява двете основни комуникативни
роли – говорещ и слушащ.
Човешкият комуникативен акт е социален,
което се проявява в следните му качества:
1/ съществуващата историческа връзка на
комуникативните актове помежду им или у
същественото производство /?/.
2/ способност на комуникативния акт да
отразява общественото съзнание.
3/ способност да формира и използва
продукта.
Под изказване се разбира речева изява на
едно лице, ограничена от съчинителна,
присъединителна връзка.
Съобщение е информацията, която
предаваме чрез езиковите знакове, в
рамките на езиковото съобщение
/еднопланова единица, която има само
форма и езиков знак/.
Реплика е речевата изява на едно лице от
началото до края.
Комуникативна ситуация е конкретната
среда, в която протича общуването между
комуниканти.
Комуникативна сфера представляват
комуникативни ситуации от един и същ
тип, в средата на които се провежда
общуване с едни и същи комуникативни
цели. Комуникативните сфери съответстват
на функционалните стилове – сфера на
научна комуникация, която се осъществява
чрез научни текстове; сфера на
административно-деловите и правни
отношения, сфера на медиите и общуването
чрез медиите, сфера на художествената
литература и разговорно-битова сфера.
Основни компоненти на комуникативния
акт:
С оглед на спецификата на хуманитарните
науки е целесъобразно да се различават два
вида информация денотативна
/фактическа, понятийно-логическа,
познавателно-когнитивна/ и конотативна.
Денотативната информация представлява
предмет на съобщението. Не е обусловена
от характера на комуникативния акт и
обикновено е резултат от пряко назоваване
на явленията от извънезиковата
действителност. Съобщение, съдържащо
денотативна информация, изпълнява
неутрално-информативна функция, напр.
Навън чака една жена.
Конотативната информация изразява
принадлежност на субекта /говорещия/ към
определена социална групировка или роля,
неговото емоционално състояние.
Съобщение, предаващо конотативна
информация, има стилистична или
конотативна функция. Конотативните или
стилистичните значения могат да се
разделят на стилови, стилистични
/конотативни, емоционално-оценъчни и
експресивни/ и неутрални, т.е. такива,
които не изразяват емоции.
Отправител на съобщението /автор, субект
на речта, адресант/ е всеки обект, способен
да възприема, съхранява, преработва и
изпълнява информацията човек или
компютър. Необходимите компоненти на
отправителя са памет, речник /целият
материален и емоционален опит на човека/
и код /знаковете, чрез които се предава
съобщението/. Същите тези компоненти
трябва да има и получателят на
съобщението, който се нарича още обект
на речта /слушател, читател, реципиент/.
Съобщението предава тези мисли и чувства,
които отправителят на съобщението желае
да предаде на получателя. За да се извърши
това предаване мислите и чувствата се
трансформират в сетивно-възприемаем
обект, т.е. материализират се в знак.
Процесът на материализация на смисъла се
нарича кодиране – кодът в този случай е
естественият език. При хората по-голямата
част от елементите на комуникативния
процес се намира в ума. Умът на човека
фактически представлява и паметта му, и
запаса от знания, и кода. Пак от ума на
човека се осъществява и кодирането, и
разпознаването /декодирането/ на сигнала
от реципиента. Процесът на предаване и
приемане на информацията е съпроводен от
т.нар. шумове. Под шумове се разбират
причините, поради които се получава
загуба на информация в комуникативния
процес. Терминът е зает от техническите
науки, където назовава всякакви видове
технически смущения при предаването на
сигнала. Шумовете се дължат на
нееднаквата компетентност на
събеседниците.
5. Функционална интерпретация на
текста. Функции на съобщението.
Терминът функция навлиза в езикознанието
от математиката, първоначално със
значение почти като математическото. Под
функция се разбира зависимост на един
езиков елемент от друг, такава че
промените в единия довеждат до промени и
в другия. Точната зависимост между двата
елемента е можело да се изчисли. В това си
по-сложно разбиране най-активно
употребяват понятието функция
структуралистите. Техните езикови теории
обаче са изключително сложни и изискват
предварителна подготовка от своите
читатели. Понятието функция се възприема
и употребява в малко по-елементарен
смисъл от представителите на Пражката
лингвистична школа. Те наричат функция
предназначението, употребата на езиковия
елемент. Функционален се тълкува като
съобразен с целите на изказването, т.е. най-
функционално е онова изразно средство,
което е най-сполучлив израз на смисъла,
който има най-широка употреба, т.е. най-
функционални са неутралните изразни
средства.
През 70-те години на ХХ век Роман
Якобсон се опитва да изброи функциите на
езиковите съобщения, да ги представи като
краен брой, а комбинацията между тях се
разглежда като типична за различните
видове общуване, а оттам и за различните
съобщения. Якобсон диференцира 6
функции /в статията му “Лингвистика и
поетика”/:
1/ Комуникативна функция –
предназначението на съобщението за
общуване. Това е задължителната за всяко
съобщение функция. То се дефинира чрез
нея /съобщението е знаково образувание с
комуникативна функция, следователно ако
знаковото образувание няма комуникативна
функция, то не е съобщение/.
2/ Експресивна функция имат всички
изразни средства, въздействащи не само на
ума на реципиента, но провокиращи и ума
му посредством сетивата. Най-общо казано
експресивни са изразните средства
метафори, епитети, които винаги
изпълняват ефект върху сетивата.
Експресивната функция обаче е
допълнителна и винаги се свързва само с
някои от елементите на съобщението.
3/ Поетическа функция – за разлика от
експресивната, с която има родствени
черти, тя е основно предназначение на
съобщението. Поетическата функция се
реализира от специална форма на
съобщението, а не толкова от неговия
смисъл. Поетическа функция имат само
художествени произведения, докато
елементи с експресивна функция могат да
се разкрият във всяко речево произведение.
Поетическата функция е свързана и с
притежаването на естетически качества у
съобщението. Поетическата функция е
резултат не от употребата на един елемент,
а от взаимодействието на всички елементи
в художествената творба. Именно
съществуването на поетическата функция
кара представителите на Пражката школа
да диференцират два основни вида реч –
практическа и поетическа.
4/ Метаезичната функция се проявява в
употребата на езикови елементи, чиято цел
е да обяснят смисъла на другите езикови
елементи. Метаезичната функция се налага
при смесване на елементи от два различни
кода, например обръщение на млад човек
към възрастен: Хайде, дядка, чупка от тука.
Възрастният човек не го разбира. Такава
функция имат почти всички съобщения в
една граматика, дефинициите, лекцията,
перифразата.
5/ Апелативната функция – Якобсон смята,
че една от най-важните функции на
съобщението е да провокира определен тип
отношение у събеседника, да формира
определено мнение у него, да го подтикне
към дадено поведение. Ако трябва да бъдат
сведени до минимум, функциите са
комуникативна, поетическа, апелативна. За
важността на тази функция говори факта, че
повечето езици имат специални средства за
изразяването й – повелителни форми.
6/ Фатическа функция имат съобщенията,
предназначени да проверят контакта между
събеседниците. В езика има
специализирани средства, например ало /по
телефон/. Средствата за изразяване на тази
функция обикновено са междуметия,
всякакви видове обръщения, повторения,
вметнати изречения като нали така,
схващаш ли, чу ли ме.
Идеята на Якобсон за функциите се
посреща с голям интерес и много бързо
спечелва привърженици и последователи и
се развива цяла теория за езиковите
функции, в които са диференцирани
огромен брой функции – 10, 20, 50 и
повече.
Следващ етап е диференцирането на
функциите в групи като: психологически
функции, социологически функции,
социално-психологически функции,
социокултурни и т.н. Вследствие от това
многообразие обаче е вече невъзможността
да се изпълни първата идея на Якобсон, а
именно чрез функциите да се диференцират
съобщенията по функционален стил.
Срещу теорията на Якобсон има и много
критики, на първо място заради
равнопоставеността на функциите. Те
очевидно не са равностойни,
комуникативната е абсолютно
задължителна, докато другите могат да
бъдат изразени, но могат и да не са.
Изход от диференцирането на много
функции е намерен в тяхнта класификация
и обособяването на малък брой групи.
Смислено предложение прави Джон
Холидей, според когото функциите трябва
да се диференцират в три групи:
1/ Идеационните обясняват избора на
изразно средство и аргументацията на
съобщението. Те се отнасят и към целия
смисъл на съобщението.
2/ Междуличностните функции се отнасят
до фатическата, апелативната и
метаезичната. Те имат регулативен
характер , свързани са с отношенияте
между комуникантите.
3/ Структурните функции са свързани с
изучаване на предназначението на
езиковите елементи за изграждане на текста
и реализиране на всички негови признаци,
които са свързаност, граматичност,
стилистично единство и завършеност.
Функциите на съобщението са по-различни
от т.нар. езикови функции. Езиковите
функции са инвариантни, т.е. всеки езиков
елемент реализира езиковата си функция,
независимо от контекста. Езиковите
функции се включват в дефиницията на
езиковите елементи. Това са функциите, по
които езиковите елементи се различават
един от друг и са по-важни от тяхната
материална страна, която обикновено не
може точно да се определи. Така например
фонемите, които са линейно неделими,
имат смисло-различителна функция /дом –
том/; морфемите имат в зависимост от
значението си словообразуваща или
формообразуваща функция; думата има
номинативна /називна/ функция, тя винаги
е име на явление от действителността; част
от словосъчетанията приличат на думите, а
други – на изреченията, и затова едните
имат номинативна /називна/ функция –
летяща птица, а другите предикативна –
птицата лети; изречението има
предикативна функция, то е езиков знак с
предикативна функция.
6. Конотативните функции.
Понятието конотация е твърде старо.
Традиция в изучаването на конотативните
знакове съществува от логиката на
схоластиците. От края на ХVІІІ век насам
понятието е доста активно използвано от
литературоведите. В езикознанието обаче
навлиза значително по-късно – почти през
втората половина на ХХ век. В
литературознанието понятието се използва
като квалификация на знака,
противопоставено на денотативния знак.
Под конотат са се разбирали транспонирани
знакове. Думата конотация е образувано от
латинския корен notare – отбелязвам,
набелязвам и con – съвместно, заедно,
частицата фигурира и в контекст,
конфигурация. Самото наименование
означава съозначаване. Под конотация се
разбира означеното съвместно с
лексикалното значение. Всяка съществена
за стилистиката единица освен лексикално
значение, притежава допълнителна
оценъчност и експресивност. Този
допълнителен експресивно-оценъчен нюанс
се нарича конотация на единицата
/морфема, дума, словосъчетание/. Към
конотативната характеристика се отнася и
всякакъв друг вид стилистична информация
за изразното средство – сфера на употреба,
принадлежност към функционален стил,
тип оценъчност, който притежава. Напр.
мърльо – мръсен и небрежен човек, назован
с отсянка на критичност и ироничност,
думата е характерна за разговорния стил.
Всичко освен мръсен и небрежен е
конотация, тя обикновено се отбелязва в
тълковния речник.
Конотативна страна притежават както част
от думите, така и граматическите
единици /морфологични форми и
синтактични конструкции/, но тяхната
конотативност се проявява най-малко на
равнище изречение, най-малко на
равнището на целия текст и обикновено се
описва като функция /конотативна
функция/. Под стилистично значение се
разбира именно конотативното значение.
При единиците, които в контекста
изразяват конотативност, се говори за
конотативна функция /т.е. специална
употреба, в следствие на която се създава
стилистичен ефект/. Конотацията е
емоционално-оценъчната и експресивна
възможност, която някои единици в езика
притежават.
І. Конотативните функции на езиковите
единици са доста разнородни, поради
факта, че и самите езикови единици не са от
един и същ тип. Условно можем да ги
разделим на две: езикови единици със
семантика /думите и морфемите/ и езикови
единици без семантика /звуковите и
синтактичните конструкции, видовете
изречения/. Следователно конотативните
функции на единиците със семантика могат
да се нарекат семантични /модални,
оценъчни/. Всяка ненеутрална единица на
синонимен ред изразява оценъчност – при
някои положителна оценка, при останалите
отрицателна, умалителните и
увеличителните суфикси също изразяват
оценъчност, оценъчност е характерна и за
ред други.
Повечето от морфемите и думите обаче
конкретизират оценката като положителна
или отрицателна в рамките на контекста.
Извън контекста бихме могли само
ориентировъчно да твърдим каква е
конотативността в зависимост от контекста.
Например умалителната морфема може да
изразява положителна оценка
/привързаност, предпочитание, любов,
умиление/ главно в реч, насочена към деца,
или пък ироничност, пренебрежение, т.е.
отрицателна оценка, при други
обстоятелства. Следователно щом нещата
се конкретизират от контекста на употреба,
умалителните морфеми бихме могли да
квалифицираме просто като оценъчни
/предимно положително-оценъчни, но не и
задължително/. Същото се отнася и за
всички други морфеми и думи.
Функции, специфични за фонемите и
синтактичните конструкции, наричаме
несемантични /структурни, релационни или
формално-релационни /от relatio
отношение// - функция, която е свързана с
възможността да се създава отношение
между другите единици в контекста.
Формално-релационните функции са два
вида:
1/ Функция на контраст най-често
използвана в текстовете. Тя се създава,
когато два текстови откъса се изграждат по
формално различен начин и различията на
формата им налага подсъзнателно различие,
както и контраст и на смислово ниво.
2/ Функция на аналогия – точно обратна на
първата, два или повече откъса се
сближават формално. Формалната разлика
подсъзнателно внушава различие, контраст
и в смисъла / “Две хубави очи”/.
ІІ. Експресивни функции, които обикновено
са комбинирани:
1/ ритмо-мелодическа усещаме я в
поезията, но понякога я има и в прозата.
2/ звукоподражателни функции – при тях
има втори план на въздействие, проблемът
е, че звуковете, изписани чрез букви, са
много по-малко от съществуващите в
природата звукове. “Гарванът грачи,
грозно, зловещо” – анафора.
3/ вторично лингвистични и комбинирани
функции – те са свързани с преносната
употреба на лексика и се получават
нетрадиционни словосъчетания. При
вторичните лингвистични функции трябва
да се възприеме и декодира съобщението и
след това, в зависимост от това декодиране
да се разпознае смисълът на авторовото
внушение, което винаги е свързано с
някакъв образ. При синестезийните
метафори явленията, възприемани от едно
сетиво, се представят като явления,
възприети от друго сетиво, например
кисела усмивка.
ІІІ. Стилово диференциращи функции –
изпълняват художествен ефет, това са
функциите на стиловите изразни средства.
Например в текст се появяват научни
термини, като ефектът може да е различен.
Конотативната функция ще бъде обвързана
с асоциираната в тях сфера на употреба.
7. Актуални проблеми на знаковата
интерпретация на текста.
За разлика от функционалната
характеристика на текстовете, която е
относително нова, езиковите знакове са
анализирани и коментирани като знакове
още в античността. Например в един от
диалозите на Платон дискусията между
героите е именно по въпроса дали
езиковият знак има случаен, произволен
характер или, напротив, връзката между
означаващото и означаваното е логическа.
Логиката на връзката между означаващото
и означаваното в съвременното езикознание
се нарича вътрешна форма на думата.
Проблемът е свързан с прекалено голямата
дистанция във времето между съвременния
човек и възникването на езика. Затова
съвременният човек не е в състояние да
прозре защо конкретен звуков комплекс
назовава едно понятие, а не друго. За него
всяка такава връзка е произволна, случайна.
Днес могат да се правят определени
етимологически конструкции и
исторически справки, но те само в малка
част от случаите обясняват връзката между
формата и смисъла. Означаващото съвпада
с формата на знака, а означаваното – със
смисъла, съдържанието. Например думата
маса е навлязла от румънски и отвежда към
латинските езици, в които манджа,
манджаре означава ям. Явно е, че масата се
свързва с яденето, но защо точно м-а-с или
м-а-н-дж означава ядене, не може да се
каже, можем само донякъде да направим
логическа връзка между нещата. Дали има
логика между звуковия комплекс и смисъла
не може да се отговори. Становищата на
учените се разделят на две страни. Според
едните връзката е случайна, те са
привърженици на идеите за произволния
характер на знака. Според друга част тази
връзка е мотивирана, в нея има логика,
независимо че не можем да разберем каква
точно е тя – това са привържениците на
идеята за мотивираност на езиковия знак.
Езиковият знак е единство на форма и
смисъл, осъзнато от човека, затова най-
популярната схема на езиковия знак го
представя като триъгълник на Огден /форма
– смисъл – субект /мисъл, рефенция//. Ако
връзката между форма и мисъл не е
осъзната от човека, такъв знак не
съществува. Връзката между форма и
смисъл е задължително осъзната от човека
и е конституирана в обществото. Някой е
направил предложение това да бъде знак,
който се подхвърля като възможен, хората
го приемат и употребяват, това е
конституиране.
Формата, която е избрана за знака, в
никакъв случай не обхваща цялото явление,
а само елемент от него, затова метафората е
възможна. Думата по принцип има
символен характер, но дали има логика в
назоваването е коментирано още в
античността.
Може да има известно несъответствие
между значението на знака и
назозававаното с него явление, което се
нарича денотат. Думата вечерница назовава
определена звезда /денотат/, смисълът на

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Пищови стилистика

Пищови по стилистика за 4 курс, българска филология на ПУ
Изпратен от:
geriparfum
на 2009-02-24
Добавен в:
Лекции
по Български език
Статистика:
1,125 сваляния
виж още
 
Домашни по темата на материала
По Български моля ви,за утре е! Помогнете ми,наистина ще съм ви благодарен!
добавена от geri_petrovaa 11.11.2014
0
19
Синтактичен разбор, домашна работа
добавена от - 27.11.2012
0
32
Помощ! Трябва ми информация. Лексикология на СБЕ!
добавена от geri_petrovaa 23.11.2018
1
5
овладяване на знания за съществително име уместна употреба в речта
добавена от t_bbukova 20.07.2018
6
47
Подобни материали
 

Текстообразуващи езикови средства в научен текст

02 ное 2009
·
179
·
2
·
340
·
1

Направен е начален преговор на изученото в IХ клас; актуализирани са знания за текстообразуващите езикови средства...
 

Сложно изречение

22 окт 2008
·
862
·
16
·
3,090
·
3
·
2

Синтаксис на сложно изречение. Сложно съчинено изречение и сложно съставно с едно подчинено изречение.
 

ТЕСТ за 6 клас - Причастие

23 окт 2008
·
187
·
3
·
442
·
3

1.В кой ред глаголите са от първо спрежение? а/ смея, играхте, биете, четете; в/ отговарям, сложих, ще готвя, броя; б/ четем, пишем, говорим, казвам; г/ откривам, внушават, бяга, пее. ...
 

Конспект на урок за правопис

23 окт 2008
·
133
·
3
·
464
·
1

Погледнете към дъската! Това са думите, в който можем да допуснем правописна грешка. Какво трябва да направи Мишо, за да не сгреши?
 

Да се греши е човешко

16 мар 2008
·
142
·
1
·
253
·
1

„Не е важно да не паднеш, а като паднеш - да се изправиш и пак да продължиш“ - японска мъдрост.
 
Онлайн тестове по Български език
Сложни глаголни времена
изпитен тест по Български език за Ученици от 6 клас
Тестът включва въпроси по български език за сложните глаголни времена, изучавани в материала за 6 клас. Въпросите са затворени и имат само по един верен отговор.
(Лесен)
10
1
1
4 мин
23.05.2019
Езиков тест
любознателен тест по Български език за Ученици от 12 клас
Тестът съдържа въпроси, свързани с правописната норма и е подходящ за всеки, който иска да провери знанията си по български език. Всеки въпрос има само един верен отговор.
(Лесен)
20
10
1
6 мин
11.04.2019
» виж всички онлайн тестове по български език

Пищови стилистика

Материал № 290860, от 24 фев 2009
Свален: 1,125 пъти
Прегледан: 1,091 пъти
Качен от:
Предмет: Български език
Тип: Лекция
Брой страници: 6
Брой думи: 8,022
Брой символи: 71,866

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Пищови стилистика"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Росица Георгиева
преподава по Български език
в град София
с опит от  5 години
41

Анелия Севова
преподава по Български език
в град Стара Загора
с опит от  3 години
52

виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения