Големина на текста:
ЧОВЕШКОТО СТРАДАНИЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА И
ПРЕЖИВЯВАНИЯТА НА ЕДИН ДОБЪР ЧОВЕК
Росица Дакова
Йовковият разказ “По жицата” е една вълнуваща творба за безкрайното
човешко страдание в нерадостното битие на българския селянин, за
неугасващата надежда, за неумиращата вяра в доброто, в спасението, в
изцелението. Дори в горестта и болката Йовковите герои съхраняват духовната си
сила и вървят подир крехката диря на надеждата, когато имат подкрепата и
разбирането на един добър човек.
През погледа и душевността на Моканина оживява една човешка драма,
теглото и мъката на Гунчовото семейство. Потресаващо страдание и огромно
терзание вижда проницателният овчар при срещата с бедните селяци. Злочестият
баща разтваря сърцето си, за да изплаче болката от сполетялото го нещастие,
което намира израз във всяка негова дума, във всеки жест, а наблюдателният по
природа овчар го открива и в очите на майката, “сломена от тегло”, и в
безжизнената снага на момичето, покосено от коварната болест.
Още първото изречение, което ни запознава с героите, насочва към
бедата, основна тема на разказа и причина за страданието на семейството.
Натрупаната през годините мъдрост и вроденият усет към хората помагат на
овчаря да я открие още докато брани непознатия от кучето. В мига, в който
добруджанецът вижда другоселеца, той разбира, че в душата на този “висок, едър
човек” има стаена някаква мъка. Тя е подгонила селяка да тръгне чак от
Делиормана, да се скита по прашните добруджански пътища. Занемареният
външен вид също говори, че “нещо друго” е обсебило болезнено мислите му.
Ризата му е цялата в кръпки, “едро и неумели шити, поясът и потурите му са
оръфани. Тези художествени детайли от описанието подсказват, че сиромашията
е негова съдба, че бедността и неволята са вечен спътник на семейството. Не е
трудно за Моканина да открие, че непознатият е негов събрат по съдба: “сиромах
и като че ли сиромах се е родил”. Но за него е ясно, че не бедността му тежи, “а
друга грижа” е нарушила душевното му равновесие. От проницателния поглед на
овчаря не се изплъзват редица подробности, които разкриват нещастието на
прокуденото по пътищата на Добруджа семейство и подготвят човешката драма,
която ще оживее през погледа на овчаря. От плахия, едва измънкан поздрав на
другоселеца Моканина веднага разбира, че един измъчен и безкрайно стеснителен
човек се е отбил при него и то не “току-тъй”. Погледът му издава, че мисли за
друго, разкрива парещата болка в неговата душа. Някаква несигурност, плахост,
безпомощност се крие в този човек–планина. Усещането за зла участ и трагична
обреченост на семейството се потвърждава и от образите на майката и момичето,
които Моканина забелязва в каруцата, спряла на пътя. Отпуснатият ръченик на
жената говори, че не жегата я мъчи, а горчива скръб трови сърцето й. Позата на
момичето, завито с черга в жаркия ден, полегнало безжизнено в черните
възглавници, потвърждава предположението на овчаря за тежката болест,
подгонила сломените родители да търсят спасение. Епитетът “черни” насочва към
злощастната съдба на девойката.
Предразположен от топлото посрещане и дружеското отношение на
Моканина, Гунчо разказва своята история, толкова позната и все пак нова –
историята на едно бедно и измъчено семейство. Оскъдицата, грижата за
прехраната, недоимъкът само потвърждават в разказа на бащата това, което
добруджанецът разбира от външния му вид. Но Гунчо не изпитва озлобление, не
роптае срещу съдбата, а дори с великодушие и печално примирение благодари на
Господа и за малкото, което има. Не сиромашията тежи на непознатия, друга е
неговата болка. Когато споменава думата “беда”, дъхът му секва, думите се
задънват в гърлото му от напиращата мъка. Недоизказаната мисъл, последвалата
пауза, в която треперещите му пръсти непохватно свиват цигарата, блуждаещият
невиждащ поглед, разкриват тревожното му душевно вълнение, причина за което
е сполетялото го нещастие. Терзанието на бедният селянин е заложено в народния
фразеологичен израз “бе тя нашта каквато е…остави я”. Нещо потресаващо със
своята простота и мъка има в думите на измъчения баща, с които той започва
печалния си разказ: “Не ни траят децата”. Жестока сиромашка истина. Още като
малки са измрели две три, болестите и смъртта са се превърнали в орис за
семейството. Останала им е сега само една едничка радост – Нонка. Но въпреки
грижите, жертвите и голямата всеотдайност на родителите момичето от известно
време залинява. Човешкото безсилие пред жестокостта на съдбата е внушено чрез
народните изрази “зачама”, “вехне”, предаващи мъчителните преживявания на
любящия баща. Горест и мъка свиват душата му, сърцето му се къса от болка,
като гледа как пред очите му се погубва младостта: “Ей го, изсъхна като вейка” С
болка бащата разказва за душевните терзания на девойката. Бедността й е
причина да страда. Дружките й са се изпоженили, а тя все още не е намерила своя
късмет. Успокоителните думи на бащата към девойката звучат и като тъжен упрек
към морала на времето: “Сегашните ергени тъй са богати жени търсят”.
Замислен за съдбата на чедото си, селянинът прекъсва разказа си, загледан с
блуждаещ поглед към овцете и отново преживява драматизма на сполетялата го
съдба. Наблизо пищи жетвар и подсилва мъката на героя, сякаш пищи от болка и
плаче бащиното сърце. Използваният детайл допълва усещането за прокоба и
трагична обреченост.
С горчивина и чувство на вина Гунчо разказва историята на Нонкината
болест. Нещастието я сполетяло по жътва. Разтревожен за здравето на девойката,
на Гунчо не му се искало да я пусне с дружките на полето. Но бащината обич го
кара да отстъпи, за да й угоди, да не я огорчи. Бедата я сполетява, когато заспива.
Макар да се е притулила на завет до един кръстец, злото я застига – змия ляга на
гърдите й. Дори кръстният знак не може да я защити от злата поличба. Бащата се
чувства виновен, че не е бил там, за да я предпази от злото.
Гунчо с отчаяние и горчивина споделя безизходицата си: “ Дохтори,
колко дохтори променихме” Тези думи на покрусеният баща внушават
убедеността му, колко безсилен е човекът пред злото. Той е загубил надежда, че
ще намерят лек за коварната болест. Къде ли не не е търсил спасението, но все не
достига до него. Мъката на Гунчо е безутешна, но поведението му подчертава
една житейска истина. Дори в драматичните монети на безнадеждност, дълбоко в
измъченото бащино сърце тлее вярата в някакво чудо. Със смущение и
неудобство, подръпвайки без нужда прошарената си брада, с треперещ от
вълнение глас, селянинът споделя единствената си надежда. Познаващ човешката
мъка, Моканина знае, че всеки бял косъм е белег на една грижа и е съпричастен
към дълбоко преживяната болка на изстрадалия баща. Паузите в разказа му
маркирани чрез многоточията, показват, че той трудно намира думи, за да обясни
причината на пътуването си. Съмнение и невяра изпълват сърцето му, но
бащината обич, дълг и всеотдайност, не му позволяват да унищожи единствената
надежда на най-близките си. “На мен да остане, не вярвам, ама жени нали са, пък
болна е, чедо е…”. Бащиното безпокойство намира израз в редица уговорки –
може да е шега на Сидеровите, “охолни хора”, може да е преувеличено от
кумицата, “устата”, “многознайница”. Съселяните са донесли вестта, че в
Манджилари се появила бяла лястовичка и който я види, от каквато и болест да е
болен, оздравява. Думите на бащата предават мъчителното раздвоение на душата
му – отчаянието се бори с надеждата , разумът с чувствата. Толкова красиво като
в приказка, но и нереално звучи легендата за бялата лястовичка: “в Манджилари
се явила...явила се една бяла лястовичка! Досущ бяла, като сняг”. Формите на
преизказно наклонение предават несигурността, а фактът че тя “на сто години я се
появи веднъж, я не” подсилват усещането за трагична обреченост на семейството.
Колкото и да му се иска на бащиното сърце да повярва в чудото, той дълбоко в
себе си осъзнава, че това е една красива илюзия.
Споделил тайна си, с облекчение Гунчо задава спасителния въпрос, в
който е стаена и затрогваща мъка, и крехка надежда: “Рекох да те попитам, може
да си я виждал, може да си чувал”. Разумът разбира наивността на плахата
надежда, осъзнава голямата заблуда, че това е една красива измислица, която
много трудно или почти никога няма да се превърне в реалност. Но вярата
побеждава разума, сърцето не може да понесе мисълта, че няма изцеление за
единственото му дете. Неговата бащина обич го подтиква да повярва в чудото и с
тази плаха надежда да тръгне да търси по безкрайните пътища на Добруджа
единствената спасителка – бялата лястовичка.
Разтърсен от чутото, учуден и невярващ, Моканина поглежда
телеграфната жица, която е натежала “като броеница”, от многобройните
накацали една до друга лястовички, “много, но все черни”. Тези черни лястовички
се превръщат в символ, на болката, мъката и грижата на селянина. Напразно
Моканина търси бялата лястовица, няма я приказната изцелителка, няма го
щастието и спасението на страдащите. Овчарят сам преживява дълбоко
разминаването между желаната красива надежда и суровата реалност, която
виждат очите му. Спонтанният му отрицателен отговор е емоционална проява на
човека , в чието сърце се сблъскват човещината и добросърдечието. Благородният
порив на овчаря да помогне, ако не може с друго, поне с добра дума, го кара да
промени своя отговор. Той допуска възможността да съществува бяла лястовичка
и я превръща в необходимост непременно да я има. Несигурното “може” се
трансформира в категорично звучащото “трябва” : “Пък може и да има. Може…
Бял бивол, бяла мишка и бяла врана има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и
трябва да има щом се е чуло…”
Трогнат от злата участ на семейството Моканина отива да изпрати
другоселеца и се сблъсква пряко с човешкото страдание. Като приближава
каруцата, го посреща питащият, търсещ спасение поглед на майката, “измъчена и
сломена от тегло жена”. По очите тя иска да открие истината, дали ще чуе добрата
вест, която ще сложи край на мъката им. В каруцата лежи безжизнено момичето
със снага стопена от болестта, с бледо като восък лице, в което се оглежда
дебнещата смърт, безнадеждието и отчаянието. Само очите му с а още “млади и
усмихнати”, в тях искри жажда за живот, гори надежда, която бащата иска да
запази на всяка цена, и затова изрича неволно лъжата: “Тоз чиляк виждал
лястовичката” Нонка обръща поглед към овчаря и очите й, светнали от вярата, с
копнеж за щастие, с детска наивност, търсят отговора. Моканина не може да каже
истината, която ще убие тези измъчени хора, затова потвърждава думите на
Гунчо, извършва грях в името на живота. Преживял чуждото нещастие като свое,
овчарят в един миг извървява пътя от жестоката истина до вярата в красивата

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Човешкото страдание през погледа и преживяванията на един добър човек

Съчинение разсъждение за 7 клас. Подходящ за допълнителна подготовка по литература.
Изпратен от:
rosidakova
на 2009-02-20
Добавен в:
Съчинения разсъждения
по Литература
Статистика:
61 сваляния
виж още
 
Домашни по темата на материала
Спешно е...Съчинение разсъждение ''По Жътва''
добавена от fatoshasan445 28.05.2018
0
17
Съчинение разсъждение на тема "Йосиф и неговите братя"
добавена от antoniq.naneva 24.04.2017
0
6
СПЕШНО! Съчинение разсъждение - "Първородния град"
добавена от antoniq.naneva 24.04.2017
0
6
Съчинение разсъждение на тема ''Немили-недраги'' глава V и глава X СПЕШНО!!!!!
добавена от aleksandravelikova16 21.11.2017
2
24
спешно! съчинение за 8 клас
добавена от melisameli6im 20.01.2016
1
11
 
Онлайн тестове по Литература
Човекът и другите
тематичен тест по Литература за Ученици от 6 клас
Тематичен тест, свързан с произведенията от раздела "Човекът и другите" от учебника за 6 клас по литература. Всички въпроси имат само един верен отговор.
(Лесен)
22
6
1
6 мин
19.09.2019
Творчеството на Алеко Константинов – обобщение
изпитен тест по Литература за Ученици от 11 клас
Вариант 1 на обобщителен тест върху творчеството на Алеко Константинов. Въпросите имат само един верен отговор.
(Лесен)
20
1
13.08.2020
» виж всички онлайн тестове по литература

Човешкото страдание през погледа и преживяванията на един добър човек

Материал № 288217, от 20 фев 2009
Свален: 61 пъти
Прегледан: 202 пъти
Качен от:
Предмет: Литература
Тип: Съчинение разсъждение
Брой страници: 4
Брой думи: 1,335
Брой символи: 10,758

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Човешкото страдание през погледа и преживявания ..."?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Ирен Кълвачева
преподава по Литература
в град Пловдив
с опит от  3 години
353 28

Силвия Денчева
преподава по Литература
в град София
с опит от  30 години
193 9

виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения