Големина на текста:
Художественото пространство на Ботевата творба „Майце си” е пронизано от
песенните изповеди на родовата традиция. „Гласовете” на родното обгръщат
съзнанието на лирическия герой, докосват сърцето и душата. Оживява древният родов
свят. Миналото на дедите влиза в „диалог” с настоящето. Песента се носи, преодолява
дистанцията на времето и поколенията се срещат. Деди и внуци разпознават общото си
родово битие, откриват прадревния, общ духовен корен на българското си родово
съзнание. То е в изворите на песента, опазила миналото от забрава. Съхранената
традиция „запява”с гласа на родното. В това звуково пространство се носят песенните
повели на родовото минало. „Гласът” на родното докосва духа на Ботевия лирически
герой, който сред полифонията от песенни „заръки” търси да открои, да чуе гласа на
майката. За човешкото съзнание, пробудено от „вика” на миналото, всеки звук на
родната реч и всяка мисъл за „бащино ми огнище”се свързва с майчиното слово. То е
интимната, съкровена мяра за човешка и родова близост, за национална
самоидентификация и принадлежност. Затова и Ботевият лирически АЗ тръгва след
песенните гласове на родното, за да открие тъжния жалеен напев на майчината клетва-
заръка:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела...
В песенното съзнание на лирическия герой образът на майката оживява и той дочува
тъжния зов на сърцето й. В него има много болка, но и не-скрита, макар и дълбоко
потисната, любов. Песента е жална,, майчината обич е скръбна. Тя приплаква с вопъла
на преживяното, но и с тъгата на непрежалимото. Усетено е страданието на майчиното
сърце, което надмогва болката от разочарованието. Но песента „помни” мъката от
преживяното. Традицията съхранява в родовата памет „гласа” на майчината болка, от
който се раждат елегичните прискърбни тонове на родовия укор. Той звучи в
„клетвения” благослов на майката, която жали сина, тъжи за него и проклина
злочестата му човешка съдба. Тя е обща за всички синове на рода:
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?
Родовият свят оживява с гласовете на родното, извикани в съзнанието на лирическия
герой с „клетвения” зов на майката. В неговото песенно пространство е озвучена
болката на човека, събрала тъжната горест на майчиното ридание и мъката, стаена в
синовната изповед. Скиталчеството на родовия дух е водещ мотив в изповедните
търсения на героя. Пространството на родното е далечно и чуждо: „та скитник ходя
злочестен ази...”
Между човека и родовия свят застава болката. Отчуждението расте, душата е в
„изгнание”, но мисълта за „бащино огнище” и „родна стряха” изпълва съзнанието с
трагичен размисъл. Човекът търси път за завръщане на своята отчуждена душа в света
на родното. Човешкото съзнание е на кръстопът и без право на избор в дългото
скиталчество на духа. Отдалечаването от родовия свят е не само прекъсване на
духовната връзка с паметта на дедите, но и тежко наказание за обремененото вече с
родова вина съзнание на лирическия герой. Неговата изповед е безспорно
доказателство за вътрешните противоречия на духа: „и срещам това, що душа мрази?”
Вината е осъзната. „Проклятието” на рода тегне над човешкото съзнание, което в
трагичната самота на размисъла преоткрива духовните стойности на родното. Те
пробуждат носталгичния спомен за родовото минало на прокудения. Библейският
мотив за блудния син е въведен в риторичния размисъл на лирическия герой,
преосмислил отново скиталческата участ не само на родовия дух, но и на човека,
отчужден от духовните корени на своя родов свят.
Ботевият лирически АЗ се самоидентифицира с родовата съдба на всички синове,
насилствено отчуждени от „бащина родна стряха”, от майка и родина, фолклорният
песенен образ на майката прераства в национално значимия за Ботевата поезия образ на
майката-родина. Драматичният размисъл на поетичния АЗ има двойна проекция на
художествен изказ. Риторичното послание, което носи, е насочено, от една страна, към
родовата памет на традицията, към познатия образ на майката-мъченица, на майката-
страдалница. но от друга -към национално значимия за българската възрожденска
епоха - образ на майката-родина:
Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена ?!
Болката на родовата песенна традиция се слива с трагиката на настоящето. Те изразяват
в емоционално психологичен план човешката съдба на Ботевия съвременник-лирически
герой на поетичните му изповеди: „та мойта младост, мале, зелена/ съхне и Вехне люто
язвена?!” Осъзната е не само родовата вина в личностното съзнание на човека, но и
безизходицата, липсата на перспективи в националноисторическата съдба на рода.
Настоящето е продължение на миналото. Опазена е традицията на безкрайно родово
страдание. Самотен в своите трагични прозрения, Ботевият лирически герой осъзнава
трудния път на вътрешно мисловно Съзряване, за да възприеме съзнанието голямата
родова и национална идея за освобождаване душите на съвременниците от тъмната
родова мъка на миналото. Идеята за освобождение на духа ражда и мисълта за
национално освобождение. Осъзнал истината за своето настояще, мъката на Ботевия
лирически АЗ е неизмерима:
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
Духовна самота обгръща човешкото съзнание. Човекът-личност не открива духовен
събрат. Мисълта за нова родова и национална участ остава несподелена:
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що В душа тая:
кого аз любя и в какво вярвам -
мечти и мисли - от що страдая.
Събуденият спомен за родовия свят, затворен в интимно личното пространство на дома
и майчината всеопрощаваща любов, не е достатъчно основание за надмогване на тъгата
в поетичния размисъл на героя. Пред нов духовен кръстопът е изправено човешкото
съзнание. Към нови национални измерения на родовия дух се стреми Ботевият
лирически АЗ и той споделя драмата на мъчителния си размисъл със свидния образ на
майката, носен в душата:
Освен тебе, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря.
В интимния свят на човешките емоции нахлува ново чувство, ново разбиране за любов:
„но тука Вече не се надявам/ тебе да любя: сърце догаря. „Обичта към майката, родила
емоционалния плам на риторичния размисъл в съзнанието на лирическия герой,
прераства в любов към свободното бъдеще на родната земя, в любов към майката-
родина.
Човекът, осъзнал повелите на родовия дълг, търси нов път към родината, път към
нейната свобода. Това е новият духовен избор на лирическия герой:
Много аз, мале. много мечтаях
щастие, слава да видим двама;
сила усещах - що не желаях? -
но за вси желби приготви яма!
Родовият свят, извикан в човешкото съзнание с песенния глас на майчината тъга,
изисква нова мяра за личностно присъствие в реалните условия за живот на лирическия
герой. Настоящето изисква нов жертвен избор. Той води към „прегръдката” т майка-
родина:
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...
Обичта към българския родов свят изпълва с нова жертвена обич съзнанието на
Ботевия лирически АЗ. Пътят към свободата на родината преминава през жертвения
избор на сърцето. От неговите най-съкровени дълбини идват клетвените, оброчни слова
на поет и лирически герой: Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба.
Човекът в Ботевото стихотворение „Майце си” е намерил пътя към родовия свят, носен
в душата и съзнанието, който е път към свободата на родината. Родът е станал нация.
Залог за нейната свобода е жертвеният личен избор на човека.

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Ботевата творба „Майце си”

Художественото пространство на Ботевата творба „Майце си” е пронизано от песенните изповеди на родовата традиция. „Гласовете” на родното обгръщат съзнанието на лирическия герой, докосват сърцето и душата. Оживява древният родов свят.
Изпратен от:
elicaraicheva
на 2008-12-07
Добавен в:
Есета
по Възрожденска литература
Статистика:
150 сваляния
виж още
 
 
Онлайн тестове по Възрожденска литература
Тест по литература - Иван Вазов
тематичен тест по Възрожденска литература за Ученици от 7 клас
Тест по литература върху творчеството на Иван Вазов и по-специално „Немили-недраги“.
(Лесен)
20
255
1
16.09.2011
» виж всички онлайн тестове по възрожденска литература

Ботевата творба „Майце си”

Материал № 226287, от 07 дек 2008
Свален: 150 пъти
Прегледан: 278 пъти
Качен от:
Предмет: Възрожденска литература, Литература
Тип: Есе
Брой страници: 3
Брой думи: 753
Брой символи: 5,953

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Ботевата творба „Майце си” "?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Последно видяха материала
Сродни търсения