Одата „Паисий” от цикъла „Епопея на забравените”
Иван Вазов
ЛИС
1.Иван Минчов Вазов е класически български писател, академик, смятан
за патриарх на българската литература. Като първият професионален писател в
българската културна история, той превръща литературата в свое единствено
призвание и съдба. Вазов е живата връзка на две епохи – Българското възраждане и
следосвобожденското време. Връзка е не само литературна, но и духовно традиционна.
Като художник от възрожденски тип Вазов мисли в подчертано народностни
категории. Той се стреми да изрази не толкова чувствата на отделния човек, колкото
копнежите на целия народ. В пъстрото многообразие на живота народният поет търси
преди всичко големите национално-исторически обобщения. Художественият стремеж
на Вазов е отражение на социално-битовата и национално историческата картина на
човешкото битие. Неговият характерен епически размах се определя от пълнотата, с
която той обгръща облика и развитието на българското общество. Това превръща
творчеството му в истинско българознание.
В поезията на Вазов битува величието, което той свързва с темата за патриотизма.
Патриотизмът за него е обичта към България, докато при Ботев е любовта и омразата.
За Вазов България е народът като цяло – народът в неговото историческо битие;
народът с неговата земя – красотата на природата; с неговия език – езикът като най-
съвършен инструмент на един народ да развива културата си...
Основна тема в творчеството на Вазов е борбата на българския народ за национално
освобождение. Към тази тема той се връща постоянно и я претворява в различни по
жанр творби: първите му стихосбирки “Пряпорец и гусла”, “Тъгите на България”,
“Избавление”, както и в цикъла “Епопея на забравените”. С тези произведения Вазов
прониква дълбоко в епохата на Възраждането, чувства бунтовния дух и създава
безсмъртни образи.
Иван Вазов написва поетичния цикъл „Епопея на забравените” няколко години след
Освобождението. Големият поет с болка открива, че в променящата се
следосвобожденска България споменът за великите ни възрожденски дейци избледнява
в съзнанието на народа.
Вазовата „Епопея” включва дванадесет оди, почти всяка от които назовава известна
историческа личност. Имената Левски, Паисий, Бенковски...
2. Характерна специфика притежават много от творбите в „Епопея на
забравените”, каквато е например одата „Паисий”. Тук Вазов ни запознава с
историческа личност, с цел да я запази в съзнанието ни, в съзнанието на българския
народ. Делото на Паисий е свещено и много ценно, свързано с историята на България.
Така съвременниците се запознават с миналото, с тежките времена на родината ни, с
тъгите на народа- мъка, бедност, мизерия. В образа на Паисий народният поет открива
личността, която, чрез словото си показва непримиримост към родоотстъпничеството, с
желанието да събуди, да изостри усета за национална идентичност и национална
гордост.
3. В самото начало на лирическото произведение Иван Вазов ни „потапя” в
далечното и непознато минало, в една неизвестност, обгърната с мистичност:
Сто и двайсет години... Тъмнини дълбоки!
Първият стих на одата визира разстоянието между времето на завършване на
“История славянобългарска” и времето на Иван-Вазовата творба. Поетът насочва своя
взор назад, към миналото, към онзи не толкова далечен в исторически план, но твърде
различен в човешки план период - времето на Паисий.
Типично за повечето му произведения, патриархът на българската литература описва
подробно картината като най-напред споменава мястото на действието „вдън горите
атонски високи” , а след това и битовата обстановка „скромна килийка, потънала в
сън”, където представя и лирическия си герой „един монах тъмен, непознат и бледен” –
Паисий. Авторът противопоставя смислово прилагателните „беден” и „тъмен”. По този
начин той поставя героя на границата между две епохи- тъмното Средновековие и
светлото Ново време. Само в два стиха Вазов митологизира личността на Паисий
Хилендарски.
Следват куп въпроси, на които все още няма ясен отговор. Тук Иван Вазов е
загадъчен относно по- характерните черти на личността и живота му. Подходът на
поета е добре обмислен – подтикване на читателите да намерят някъде в одата
отговорите на многобройните питания...
Съсредоточен върху написването на житието, Паисий забравя всичко навън, „дори и
небето!” Но той приключва. Слага „Конец!” на своята цел и е доволен, защото делото
му е свещено. Родолюбивият дух на Паисий повежда българския народ по „пътеката”
на времето назад към неговата славна история, за да му посочи изгубеното на един
героичен народ:
"От днеска нататък българският род
история има и става народ!"
Гордостта на Хилендарски е видна, а това кара читателя да почувства полъха на Бяло
море, да чуе шума на вълните му и монотонните речи в манастирите по бреговете му.
Монахът на „горите атонски” не само буди съзнанието у нас, но го и укорява:
Горко вам, безумни, овци заблудени,
със гръцка отрова, що сте напоени,
дето се срамите от вашия брат
и търсите пища в гръцкия разврат,
и ругайте грешно бакини си кости,
и нашите нрави, че те били прости!
Та не вашто племе срам нанася вам,
о, безумни люде, а вий сте му срам!
Срамът на тези „овци заблудени” повелява точно назоваване на славни примери от
историческата участ на народа, насилствено „потопени” в тъмния мрак на духовното
робство. То води до забрава на род, име и човешко достойнство. Паисий се обръща към
всеки почувствал духа на дедите в съзнанието си. Той живее в общата историческа
памет на времето, обобщена в летописа на светогорския монах:
Четете да знайте, що в стари години
по тез земи славни вършили деди ни,
как със много кралства имали са бран
и била велика българската държава;
Историческата памет е съхранила доказаната слава на България. Духът на Паисий
броди из славните, горди времена на българското минало. „Среща” се с велики царе и
пълководци, които с много борбеност и усилия доказват България в европейския
югоизток. „Разговаря” с народната памет, но и отправя съвет към тези, които ще
прочетат написаното. Житието е завет, дар от монаха с молба да бъде разпространявано
и да стигне до всеки един българин, дори там „де българин страда, въздиша и гине”.
Вазовият герой казва нещо много вълнуващо- силата на житието:
младий прави мъдър, а стария – млад...
4.Последните думи на монаха крият голям смисъл, така както
първите:
О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречиш Болгарин?...
Срамът- тежкия порок на всеки българин, а Вазов успява да го опровергае, чрез
изповедта на своя герой, чрез истината, защото действителността е представена такава,
каквато е.
Силна е всяка една дума на Паисий, криеща в себе си голям смисъл и точно това е
интересното и вълнуващото в одата- разнищване на значимото, а то е много.
Това е преразказаната история от монаха, която възкресява националното
самочувствие, поражда желание за нова държавност, за запазване на българската
национална свобода, но и която определя целта му:
...и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.
Пред неговото славно дело се прекланя поетичния дух на Иван Вазов в поемата
„Паисий” от цикъла „Епопея на забравените”. Това е и една от основните теми в
неговото творчество- Изграждане на националния пантеон на героите. Мисля, че и
авторът е постигнал своята цел в едноименната ода- увековечава образа на Паисий,
така че той се запазва трайно в съзнанието на българите.
