Българската църква и култура през
XIII – XIV век
През Второто българско царство България достига своето
политическо могъщество и възход при управлението на Иван
Асен II. Победата при Клокотница на 9 март 1230 г. над епирците
и пленяването на Теодор Комнин, а също и последвалите след нея
събития превръщат българската държава в пълновластен
хегемон на Балканския полуостров. Страната ни разширява
своите граници и отново опира на три морета.
Продължена е не само традицията на държавността.
Продължена, затвърдена и доразвита е и идеята за
автономност на Българската църква и за нейния патриаршески
статут. Църквата има за задача да подкрепя държавата и
нейния владетел във външната политика. По този начин се
осигурява стабилност и мир вътре в държавата.
В периода 1204 – 1235 г. България е в уния с Римската
църква, сключена при цар Калоян, но основна грижа на
българските владетели е да се възстановят прекъснатите
връзки с православните църкви. Католицизмът остава чужда
вяра, защото Българската църква и българите са част от
православната общност. След прекъсване на съюза с латинците,
унията вече не отговаря на интересите на Българската църква
и Иван Асен II насочва вниманието си към Никейската империя.
По това време тя е център на византийската православна
църква. Първата стъпка към премахването на унията е
отстраняването на тогавашния бългаски църковен глава –
примас Василий, който йерархически е подчинен на папата.
Основнитв проблеми на Българската църква са ересите и
признавнето на патриаршеския статут. С ересите църквата се
справя като свиква църковни събори. На тях са изобличавани
еретиците с богословски аргументи и са наказвани по различен
начин.
Сложен остава въпроса с признаванвто на патриаршеския
статут. Това произтича от несъласието на Вселенската
патриаршия в Константинопол да признае Билгарската църква
за равна на себе си. Междувременно Иван Асен II издига за нов
търновски архиепископ Йоаким, който е ръкоположен от
българско висше духовенство по настояване на царя.
Настъпилите политически усложнения в Никейската
империя улесняват разрешаването на българския църковен
въпрос. Към края на 1234 г. е постигнато споразумение между
1
Никея и България и е сключен договор. Първата част от него
урежда църковния въпрос и по-специално признаването на
независимостта на Българската църква начело с патриарх.
Никейският патриарх убеждава останалите източни патриарси
да възстановят патриаршеския статут на Българската църква.
Това става през 1235 г. на специален събор в Лампсак, на който
присъстват никейският патриарх Герман и останалите източни
патриарси. Решението за събора е безспорен дипломатически
успех на българския цар Иван Асен II. То представлява
своеобразен завършек на дългогодишните усилия на неговите
предшественици да получат официално признание, както за
своята власт, така и за независимостта на Българската църква.
За пръв патриарх на Българската патриаршия е избран
Йоаким. Изворите за учредяване на Българската патриаршия
свидетелстват, че тя е равноправна по чин и звание на
останалите православни патриаршии – Алексанрдийската,
Антиохийкската и Ерусалимската. Грамотата, която получава
търновският патриарх Йоаким носи подписа на тримата
патриарси и този на вселенския патриарх Герман II. Обявяването
на Търновската църква за независима утвърждава държавния
суверинитет и престижа на царската власт. Българската
църква и българският патриарх имат огромен авторитет сред
българите. Църквата е тази, която поддържа народностното
съзнание и подкрепя начинанията на държавата. С нея се
свързват всички културни постижения в България през XIІI – XIV
в.. Българската църква често влиза в противоречия с
Вселенската църква в Константинопол. Но благодарение на
Българската църква се оформя българския културен модел,
който в основата си е византийски. България е част от
византийско-славянската културна общност.
Българската култура през XIII – XIV в. унаследява
постиженията на ранното средновековие. Тя се характеризира
със следните специфични черти и достижения: нараства броят
на градските, манастирските и книжовните средища; увеличава
се броят на книжовниците и на създадените книжовни творби;
голямо значение има монументалната и миниатюрната живопис;
създадена е българска архитектурна школа във византийски
стил; значителен е българският принос в развитието на
византийско-славянската църковна музика; съществува единство
на книжовния и говоримия език, което е голямо преимущество на
България и създава условия за единство между официална и
народна култура.
2
Българската култура от този период не е изолирана от
културното развитие на средновековна Европа. Тя има
общоевропейско значение и представлява значителен принос в
европейското културно развитие. За жалост малка част от
паметниците на българската архитектура и живопис са
достигнали до нас в оригинален вид. Много от тях са били
унищожени или преправени.
През XIII – XIV в. в строителството на крепости има
промени. Не се строи с дялани каменни блокове в равнините.
Крепостите са строени в труднодостъпните планински области
от ломен камък, укрепвани са от стени, порти, кули, укрепени
кладенци, подземни проходи. Пример за това е столицата
Търново. Тя се състои от няколко крепости – Царевец,
Трапезица, Момина крепост, манастирски укрепления. В
подножието се намират кварталите на обикновеното население.
На хълма Царевец се намират царските дворци, патриаршеският
дворец и катедралата, жилищата на аристокрацията и
служителите.
Църковната архитектура се отличава с разнообразие на
формите и със създаването на българска архитектурна школа
във византийски стил. Налага се кръстокуполният тип църкви.
Те са малки по размер, но пък богато украсени. Външната
фасада на църквите е изпъстрена с плетеници от тухли и
камъни, а стените – украсени с цветни глазирани керамични
елементи. Нов архитектурен елемент с функционално
предназначение е камбанарията. Интериорът на църквите е
изпълнен с живопис, подчинен на строги правила, т. нар.
„иконографски канон”. Живопистта през ХІІІ – ХІV в. се подчинява
на следните идеи: християнската вселена, библейският разказ за
сътворението на света, за раждането и живота на Христос, за
неговите ученици. Предверието на църквите е запазено за
портрети на ктиторите – царе, боляри. През ХІІІ – ХІV в.
българската църковна живопис се развива в т. нар. „ палеологов
стил” – усилват се индивидуалните черти; интереса съм битови
сцени; природни и архитектурни детайли. Пример за този стил
са фреските в Боянската църква от 1259 г. Най-известни са
ктиторските портрети на севастократор Калоян и съпругата
му Десислава, а също така и на цар Константин Асен и царица
Ирина.
През ХІІІ – ХІV в. украсата на българската книга се издига на
голяма висота. Животинските и растителните орнаменти
доминират в украсата на заглавните букви в редица ръкописи.
Няколко ръкописа от времето на цар Иван Александър дават
3
2
