Големина на текста:
Човекът и родовият свят в Ботевото стихотворение “Майце си” (ЛИС)
Първото стихотворение на Ботев заявява раждането на нов и могъщ
глас във възрожденската литература, чието различие от предходната
традиция е ярко и неоспоримо. Появява се нов персонаж – не просто
болеещ за свободата, а страдалец, изпълнен със съмнения и тревоги, с
недоизказана самотност. Тази поезия проблематизира по нов начин
българското битие и историческите задачи пред нацията, търси
измеренията на универсалното и общочовешкото в рамките на
индивидуалното битие, така и в големия живот на колектива. Ботевото
творчество подлага на философско осмисляне живота и смъртта,
робството и свободата, достойнството и борбата, въобще трайните
сюжети на човешкото съществуване.
Стихотворението “Майце си” носи белезите на съкровената изповед
пред най-близкия човек на героя. В него се откроява сблъсъкът на
Ботевия човек и патриархалния свят, конфликтът между две
ценностни системи, което поражда трагизъм и самотност, отчужденост
и неразбраност. Личността търси нови хоризонти – социални, духовни
и идейни, които противоречат на вековната застиналост. В
прибичността на патриархалния бит героят вижда една от причините
за нескончаемото робство, което прави българския свят несъстоятелен
от гледна точка на големите задачи. Търсенето на собствен път, на
нова идентификация на героя го довежда до драматичното съзнание
за несъвместимост между идеалите за свобода и съществуващите
форми на обществено битие, ограничаващо полетите на духа.
Песенният диалог, който Ботев подхваща в творчеството си,
започва с интимния адресат на своята изповед – майката. Въпреки че
тя не присъства пряко в поетическия текст, нейният образ е
емблематичен и такъв той остава в цялата Ботева поезия. Майката е
не просто най-близкият на героя човек. Тя е безпроблемният
персонаж на родовия свят, най-важният образ за българския
мироглед, метонимичен белег на задружния патриархален бит. В нея
се събират символните значения на човешка топлота, близост, уют, с
които се свързва по начало мисълта за родното място. Майката –
пазителка на дома, за традиционното българско съзнание е символ на
лоното, верността към нея е мерило за вярност към себе си. Нейната
роля е да подкрепя децата си, да бъде техен душевен стожер, да ги
отглежда за големия свят и да ги посреща, когато те се завръщат
разочаровани или наранени от него. Връзката майка – син за
българския генотип е задушевна, жизнена, непрекъсваема дори когато
помежду им лежат пространство и време, защото тя почива върху
добронамереното разбиране и споделяне. Следователно, няма нищо
по-естествено за Ботевия герой от това, да извика нейния образ,
когато трябва да разсъждава за скъсаните си връзки със света на
своето минало. Творбата изрича многократно в пряко обръщение и
назоваване под различни форми думата “майко”, включително и
фолклорно – поетичния вариант “мале”, с което имитизира
общуването, сякаш го поставя в познатите от народното творчество
параметри, но и подчертава търсенето на опора. Сложността на образа
на майката в тази творба се състои във вложената в него иманентна
раздвоеност: тя принадлежи на патриархалния свят, отхвърлен от
героя заради робството в него, но тя е и хранителницата на
българското, заради което героят е напуснал този еснафски свят.
Песента започва с едно реторично питане, което дава израз на
душевния дискомфорт на лирическия Аз. Своята тежка несретническа
участ той свързва с майчината клетва и с това предположение сякаш
потвърждава своята принадлежност към традиционното мислене на
родовия свят. Втората строфа с мотива за пропитото бащино имане
продължава мнимото допускане и задълбочава усещането , но само за
да го разколебае. Горчивите интонации в лирическия глас имплицитно
отхвърлят тази принадлежност. Героят не е традиционният човек, той
не живее хармонично с колективното цяло, той е вън от него, злочест
скиталец, чиято младост е угаснала още неживяна. Поетическият текст
очертава лексикалното поле на осланената младост чрез глаголите
“тлее”, “съхне”, “вехне”, “страдая”, “догаря”, “ходя злочестен”, чието
основно значение насочва към вътрешния строй на героя. Неговата
безприютност в света на традицията е екзистенциална, той не намира
нужните опори за своите стремежи при родовите корени. Неговото
настояще е белязано от пълно неразбиране: “Приятел нямам/ да му
разкрия що в душа тая”. Чрез мотивите за самотата и обречеността, за
без време погубената младост се експлицира вътрешната криза на
героя, която стига до размери, погубващи нравствените му опори като
вяра, надежда и любов. Лирическият Аз печално заключва, че
желанията и мечтите са напълно изоставени, останали неосъществими
в тесногръдия родов свят.
В търсене на своето място лирическият герой преминава през
драматичния отказ от познатото, делничното, което същевременно
означава и отлъчване от топлината му, но и отрицание на заробващото
му успокоение. Очертани са мащабите на един ценностен конфликт,
на духовната колизия между профанно – битовото и
индивидуалистичния стремеж за остойностяване на човешкоето
съществъване с големите категории на времето. Творбата бележи
кризата на човека, скъсал пъпната връв с родния дом, но и със
старото, с робското. В онзи свят са останали близките същества,
белязани с топлата любов на синовна привързаност. Но отказът от
сигурния уют е идейно и нравствено решение да се захвърли
удобстовото и спокойствието на познатото. Щастието си героят търси
другаде. Стремежът към себеосъществяване и хармония е естествен
порив на човека(“ Много аз, мале, много мечтаях”), но той е попарен
от тревогите за българското бъдеще.
Видимо поетическият текст разсъждава за личните тревоги на
човека, но той възстановява и напуснатия свят в неговата
раздвоеност: от една страна, той е извор на топла любов заради това,
че в него живеят най-близките на героя хора, от друга страна, той
причинява угнетяващото отчуждение и несъгласие на лирическия Аз с
неговите предписания. Поради това е невъзможно завръщането на
героя в него, докато той е източник на еснафско примирение.
Отчаянието и безверието са стигнали онзи праг, който обявява
майката за последната опора в напрегнатото търсене на самостоятелна
изява.
В първата Ботева творба голямата идея за свободата остава
неизговорена, но този основен поетически сюжет се съдържа вплетен
в тъканта на текста, в мотива за страдащото младо сърце и душа, в
постепенната трансформация от оплакването пред горестната майка
към властно обричащата прокоба за гроба. Емоционалният регистър е
сменен: от мрачното негодувание и неудовлетворение чувството е
достигнало до крайното обезверение, пожелаващо смъртта. Образът
на смъртта в Ботевата лирика е натрапчиво постоянен и разнообразен
в поетическите си проявления. Тук тя е представена натурализирано

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Човекът и родовият свят в Ботевото стихотворение “Майце си”

Първото стихотворение на Ботев заявява раждането на нов и могъщ глас във възрожденската литература, чието различие от предходната традиция е ярко и неоспоримо...
Изпратен от:
Kristine Jordanova
на 2008-05-25
Добавен в:
ЛИС
по Възрожденска литература
Статистика:
293 сваляния
виж още
 
Подобни материали
 

Творчеството на Ботев

09 дек 2007
·
394
·
3
·
788
·
449
·
3

В човешката история преди всички велики събития е бил правен важен и съдбоносен избор. Пълководци, политици, хора със всевъзможни занимания са заставали на брега на Рубикон. Много от тях са...
 

Христо Ботев-Биографични бележки

31 мар 2006
·
2,213
·
3
·
194
·
322
·
22

Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева.
 

Христо Ботев- "На прощаване"

04 дек 2006
·
4,892
·
2
·
232
·
982
·
26
·

С този свой стих Ботев обобщава посланието си, което е изповед пред майката и завет към идното околение. Лирическият герой тръгва по пътя на борбата, защото знае, че това е борба за свобода, така жадувана и желана.
 

Подвигът на бореца за народна свобода в поезията на Христо Ботев

06 май 2006
·
2,188
·
3
·
1,138
·
682
·
2
·
4

България има в своята история и в своята география много върхове. И Христо Ботев не е просто един от тях, той е най-високият. Тя имаше нужда от него и го роди. Той беше потребен за революцията и тя го създаде.
 

Свободата като избор в творчеството на Ботев

22 фев 2006
·
3,302
·
3
·
302
·
3

През ренесанса и Просвещението една от най-големите ценности е свободата.
1 2 3 4 5 » 11
 
Онлайн тестове по Възрожденска литература
Тест по литература - Иван Вазов
тематичен тест по Възрожденска литература за Ученици от 7 клас
Тест по литература върху творчеството на Иван Вазов и по-специално „Немили-недраги“.
(Лесен)
20
255
1
16.09.2011
» виж всички онлайн тестове по възрожденска литература

Човекът и родовият свят в Ботевото стихотворение “Майце си”

Материал № 153982, от 25 май 2008
Свален: 293 пъти
Прегледан: 200 пъти
Качен от:
Предмет: Възрожденска литература, Литература
Тип: ЛИС
Брой страници: 4
Брой думи: 686
Брой символи: 5,881

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Човекът и родовият свят в Ботевото стихотворени ..."?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Последно видяха материала
Сродни търсения