Изборът на човека в робския свят – ИС „Борба“
В Ботевата поезия свободата се откроява като абсолютна ценност,
провокирана от историческата реалност и личната ангажираност на
поета с проблемите на родината. XIX век е век на революционни
промени, движения в защита на човешките права, освободителни
процеси в страните с национално потисничество. Христо Ботев заявява
своето категорично отричане на робското съществуване и показва
единствения път към спасение - борбата за свобода, която бива не само
в национален, но и в социален и личностен план. В поезията му се
съчетават просвещенските идеи, че разумът е водещият фактор в
човешкия прогрес, с романтическия порив към приключение и
пътуване, които в родната реалност са осмислени като участие в
борбата и приемане на героичната смърт като възможен край на
достойния живот.
Осъзнаването на реалното състояние на обществения живот,
провокиращо избора на бунтовника в „На прощаване“, дава началото
на пътя към свободата. Стихотворението "Борба" изобразява избора
през робското съществуване, което отнема достойнството на човека и
размива представите за добро и зло. Корените на общественото
устройство са видени далече назад във времето на библейските герои
и събития, а настоящето е свързано с несправедливостта в подредбата
на света - богатият е властващият, духовенството и интелигенцията са
представени като проводници на идеите за непоклатимостта на реда.
Народът е поставен на най-ниското стъпало на социалната стълбица.
Силата на парите превръща човека в примирен роб, лесен за
управление. Като единствен изход от установения вековен ред според
поета е борбата, която увлича със своята неудържимост.
Тиранията в „Борба“ има различни лица, внушени чрез
композиционната структура на творбата. Основните й характеристики
са заявени още в първия стих - тъги и неволи. Младостта е низ от
бавно и монотонно съществуване, в което липсват събития, а сетивата
са притъпени. Невъзможността да се определи истинското състояние
на нещата в живота Ботев свързва с отпечатъка, който робското
съществуване слага върху разума: "умът не види / добро ли, зло ли
насреща иде...“ Злобата и мъката са основните емоции, които изпитва
човекът. Главната причина за тях е свързана с разбирането, че са му
отнети изконните християнски ценности – вяра, надежда и любов.
Както и в стихотворението "Елегия", така и в "Борба" Ботев свързва
състоянието на робско примирение и безропотно съществуване със
сън. Метафората "сън мъртвешки" внушава представа за невъзможно
спасение, за безвремие и безпаметност. Според поета вина за това
имат представителите на властта - богатите, и техните слуги в лицето
на духовниците, учителите, вестникарите. Образите им са в разрез с
възрожденското разбиране за помощната им роля във формирането на
желание за свобода у българина. Богатството е издигнато в култ, то е
знак за нечестност, издевателство, насилие, дава изключителни права
на притежателя му и заличава представите за морал.
Състоянието на робско подчинение и страх поетът свързва и с
библейските герои. Соломон, символ на мъдро управление и разцвет на
държавата, в творбата е осмислен като представител на тиранията.
Всяка власт, която води до покорство и сляпо следване на
обществените норми, е отхвърлена като синоним на насилие и робско
състояние на народа. Разбирането, че царят е божият наместник на
земята, внушено чрез думите: "Бой се от бога, почитай царя!", е
отхвърлено от лирическия говорител като поредният опит за
манипулация на човека. Чрез оксиморона "свещена глупост" Ботев
отрича представата за безсилие пред поробващите авторитети и
доказва, че промяната е не само възможна, а необходима.
Ботевият мотив за мълчанието е последователно свързан с идеята за
робското помирение и липсата на духовна сила у народа. Поетическото
изказване, най-често във второ лице единствено число, носи дълбока,
горчива ирония. Поетът провокира разбирането за свободната воля на
човека и внушава представата, че времето на установения ред е към
края си, светът се отърсва от сковаващите норми и върви към промяна.
Както в стихотворението "Моята молитва" категорично е заявено
убеждението, че робът ще въстане, така и в стихотворението "Борба" е
достигнато до обобщението във финалната част на творбата, че
борбата "кипи", а нейният край е "свещен". Сакрализирането на идеята
за борбата е необходимо, за да измести установените разбирания, че
робството е дадено от Бога. Така се налага разбирането, че бунтът е
естественият път за обществото. Обобщението на тези, които ще се
включат в борбата, става чрез формата за първо лице множествено
число на местоимението "ний". Лирическият говорител е заявил
позицията си към света и неговото устройство, изразил е
негодуванието си от примирението и апатията на обществото и с
готовност приема себе си като част от онези, които приемат смъртта в
името на живота.
Стихотворението "Борба" осмисля и реализира идеята за свободния
избор в несвободно време. За поета богатият е наложил властта над
бедния и по този начин робското състояние на народа е следствие от
чуждо и наше насилие. Борбата като единственото достойно
проявление на човека в условия на отнети права е възможна, когато
положението стане нетърпимо. Във време на възраждане на
българското самочувствие и знанието за себе си като част от един
велик в миналото народ, поетът революционер налага истината, че
робството може да се преодолее само чрез заявена готовност за
героична изява в пространството на борбата, която ще даде на човека
свободата да не бъде роб на тиранията и социалния произвол.
