Любовта – образцова мярка за преживяване на света
Какво всъщност е любовта? Може ли някой да каже какво точно е?
Всеки има свое определение за любовта и всеки я чувства по различен
начин. Но любовта ... Тя е нещо толкова неочаквано! Някой може да каже
– аз не искам да обичам, не искам да се влюбвам, нямам нужда от това,
това не ме интересува. Познавам таива хора. Но нима те няма да срещнат
любовта? Нима няма да дойде ден, в който те ще видят някой – може би
съвсем случайно – и веднага ще разберат, че това е човека?! Това се
усеща ... Случва се без да го желаем, но когато дойде – никой не може да
се откаже. Защото любовта е това, което ни извисява, изпраща ни в друг,
различен свят. Свят в който властват чувствата. Действителността ни се
струва бездушна, безмислена, сурова. Търсим утеха в чувствата и мечтите.
Любовта идва изведнъж. Така става и с героя от стихотворението на
Пушкин „На А. П. Керн”. Любовта за него идва като „мигновение”, тя е
„мигновено видение” – едно приводение, а може би една мечта. Дали е
било истина? Може би да, а може би не. Но факт е, че героя започва да
вижда света през други очи – очите на влюбения човек, човека, който
оставя да го ръководят чувствата, а разума остава някак настрани – като
безпристрастен наблюдател на случващото се. Духът на любовта се
появава неочаквано и го пленява със своята чиста и истинска красота – на
възвишената любов – неподправена и съвършена. Но това е само миг,
наситен с чувства. Миг, който е толкова кратък, че след това героят
започва да се чуди дали това е било истина. Но истина или не – това го
променя. След това духът на любовта изчезва... но той остава скътан в най-
съкровените части на душата. Там където може да бъде пазена само
искрената любов – пазена за този, който я заслужава.
Копнежа по нежния глас на любимата и милите и черти изпълва
ежедневието на влюбения човек. Той мечтае за своята любима и светът на
неговото сиво ежедневие още по-силно контрастира на светът, в който
вътрешно живее – светът на любовта.
Минава време и любовта бива стъпкана, забравена. Но познал веднъж
любовта, и след това я изгубил, героя не може да живее истински. Животът
изгубва смисъл и се превръща в „заточение”. Няма радост, но няма и мъка
– само една безпределна сивота, от безмислена монтонност. Живота няма
смисъл, защото за да живее човек, той има нужда от нещо което да го
ръководи, нещо което да го тегли, да му дава сили и смисъл да живее, да
продължава да се бори. А изгубвайки любовта, той изгубва своето
вдъхновение. Не напразно и не рядко, вдъхновението на един поет,
писател, художник, и изобщо човек на изкуството е жена. Жената, в която
той се е влюбил и е намерил вдъхновението, подтика да покаже душата си.
Посвещението на това стихотворение още повече засилва това чувство тъй
като то показва стихотворението като озбвързано с конкретен човек, дори
конкретна среща, която е вдъхновила писателя.
2
1,206
143
