Литературноинтерпретативно съчинение
„Конфликтът „свое-чуждо“ в поемата „Изворът на
Белоногата““
Творбата на П. Р. Славейков
„Изворът на Белоногата“
е една истинска
„бисерна“
поема за любовта и красотата с трагичен край, но и с
художествено внушение за вечност. Свързана с фолклорно-баладичното
начало, поемата пресъздава мотива за вграждането, като около него
авторът подрежда останалите мотиви, съдържащи се в народното
предание за извора на Белоногата. Произведението е наситено е с много
драматизъм, но освен познатите фолклорни мотиви за младите влюбени и
за трагичната предопределеност
(обреченост),
като смислов художествен
център в него е изграден един драматичен словесен двубой, основан върху
значението на личния избор по волята на сърцето. Спорът в творбата
представлява съпоставяне на две противоположни и несъвместими
позиции, на две ценностни системи.
В поемата
„Изворът на Белоногата“
е разгърната типичната за Българското
възраждане идея за противопоставянето между
„свое“
и
„чуждо“
.
„Своето“
е представено чрез бита на българина и характерните му черти, които
изграждат и отстояват неговата идентичност. Онова, което авторът
маркира като
„свое“,
са обичаите и традициите.
„Чуждото“
пък е
представено като враждебно и заплашително. От една стрна, то поражда
страх, от друга страна обаче, то има и своето очарование, своята
привлекателна сила. В конфликта между тях, който е изключително ясно
очертан в позициите на двамата основни герои – Гергана и везира,
надделява силата на националния дух. Девойката успява да защити
личното. За нея е важно духовното, а не материалното. Именно в това се
разминават разбиранията между нея и турския сановник. Той смята, че
може да я подмами с богатство, докато за момичето са важни бащиния дом
и градинката на село. Това показва, че Гергана е здраво свързана с
родното.
Началото на произведението започва с описанието на Белоногата – в духа
на народната традиция тя е надарена с изключителна красота, но се
запомня най-вече с нравствения си облик, изграден на принципа на
идеализацията. Без излишно натрупване на епитети е подчертана
красотата и:
„пиле шарено“
,
„бисер между мъниста“
, добротата и –
„кротко
агънце“
, обичливостта и
„мамина мила“
. По този начин се изгражда
представата за изключителна красота, съчетана с нравствени добродетели,
защото такива са традиционните разбирания на патриархалния българин.
Друг отличаващ белег за красота е трудолюбието, затова тази същностна
черта на Гергана е разкрита още в началото на поемата. Девойката
определя среща на своя любим на извора, където започва трудовия и
делник:
на изворът на почакай,
…аз с бели менци ще дойда
за прясна вода студена...
Утрото обаче среща Гергана не с Никола, а с везира на Османската
империя, който е представител на непознатото,
„чуждото“.
В последвалия
сблъсък с него тя разкрива силата си на достойна българка, която
защитава родното и се превръща в олицетворение на
„своето“.
Този момент
от произведението може да се определи като сюжетен център, в който е
разположен напрегнат конфликт на два психологически типа характери, но
и на два национални и разноезични възгледа за ценностните възприятия в
живота. Завръзката в този драматургичен момент е пожелаването на
девойката от везира. Диалогът започва с ласкателство от страна на
турския сановник, който цели да постигне намерението си – красивата бяла
българка да стане негова
„бяла ханъма“.
Примамливият блясък на
обещавания богат дом с удобства и разкош обаче са неприемливи за
младото момиче. Гергана има ясно изградена своя ценностна система. Тя и
дава опора и убеденост, за да отстоява уверено позицията си в диалога с
везира, който постепенно преминава в спор между две взаимно отричащи
се мерки за стойностите на човешкото битие и отношения. В думите на
младата българка ясно се изявява нейната позиция, изградена върху
значението на родното като сакрален център:
Стамбул е, аго, за мене
тука, дето съм родена,
а най-хубавите сараи-
там онзи моя бащин дом.
„Своето“
е представено като родно място. То е домът, селото, градинката.
Символизира волността и свободата.
„Чуждото“
е градът с неговите
изкушения и духовно падение. То е място на насилие над личността,
където човекът се подчинява на непознати и ограничаващи правила.
Авторът разкрива
„своето“
като измерение на духовност и нравствена
извисеност в противовес с
„чуждото“
, което се измерва с материално
благополучие. Малкият свят на Гергана е свят на простото, близко до
природата, подчинено на извечните естествени закони съществуване.
„Стамбул“
е свят на изкуственото, направеното и излишното. На Гергана не
са и необходими
„триста прозорци“
, след като и е достатъчен един, за да
гледа през него. Стамбул е видян от нея като място, в което всичко е
изкуствено и принудено. Цветята там
„растат насила“
, дoкaтo на село тe
растат
„охолно“
,
„на воля“
. Светът на изкуственото е отхвърлен в името на
простото, природното, ненаправеното.
Какви по-светли сараи
от тез небесни сводове?
Какви по-добри миндери
от таз зелена морава!
Защо природните творения са поставени по-високо от човешкume?
Дискретното внушение на поемата е, че
„сараите“
и
„миндерите“
са символ
на богатството и властта. Онова, кoeтo Гергана отхвърля, са именно
властта и парите като регулатop на човешкия свят. Нейният малък свят е
изграден от приpoдaтa и личните усилия. Градината и домът на Гергана,
цялото и съществуване са плод на грижата, с която тя се отнася кaктo към
цветята, такa и към близките си. Това е скромен, но интимен свят, в който
всеки елемент е органично свързан с индивида. Обратно, Стамбул е свят на
могъществото и великолепието, но и на анонимността. Когато Гергана
казва, че не може да се раздели със своята
„мала градина“
, везирът и
отвръща, че ще и даде градини с
„цветя... всякaкви“
. На това Гергана
отговаря с поименното изреждане на 21 вида цветя, за всяко от които тя се
е грижила всеотдайно и може да назове по име. На безличните
„цветя
всякакви“
се противопоставят ограничените на брой, но конкретизирани и
индивидуализирани чрез името цветя от градинката на Гергана.
От словесния двубой победител излиза девойката, олицетворяваща
„своето“.
Осъзнал непокорния и дух и верността и, везирът
„пусна момата
свободна/и надари я богато…”.
Образът на Гергана се превръща в мит и
легенда, в символ на утвърждаващото се народно самосъзнание. Това
обяснява и включването на мотива за вграждането, защото според
поверието вградената сянка в даден градеж е залог за неговата
устойчивост. В случая трябва да се укрепи целостта и духът на общността и
съзнанието на ценността и. Реалното и баладичното се сливат, за да се
превърне заглавието на творбата в метафора за вечно
„живата вода“,
която съхранява родното.
Накрая, нека заключим. Конфликтът
„свое-чуждо“
в поемата
„Изворът на
Белоногата“
е ясно очертан в позициите на Гергана, която е представител
на
„своето“
, и везира, който пък олицетворява непознатото,
„чуждото“
.
Турския сановник предлага издигане към върховете на социалния свят,
предлага на селското момиче да я направи господаркa, кaквато се
предполага, че всички момичета на нейната възраст мечтаят да бъдат.
Гергана обаче интуитивно разбира, че издигането ще означава откъсване
от съкровения свят на родното, в който тя е вложила сърцето си.
Издигането се мисли от нея като преместване в чужд свят, в чието
съграждане тя не е участвала. Заживяването в такъв свят би означавало
разкъсване на връзката с всичко съкровено, изграждащо самоличността и.
В Стамбул тя би спечелила охолство и привилегии, но би изгубила себе си.
Да бъдеш себе си, внушава поемата на Славейков, означава да се
придържаш към естесвения, познат хармоничен свят на родното.
Изготвено от Кристиян Богданов
(
1
59
31
