Личностното , националното и историческото битие на робството и
свободата в стихотворението „Борба“ на Христо Ботев
Последното възрожденско десетилетие в България е бурно, динамично, радикално.
Пробуждането на националното самосъзнание дава тласък на движенията за независима църква.
Извоюването на духовна свобода отваря пътя към политически свободна България. Така личната,
вътрешната свобода и намирането на национално самосъзнание довеждат до осъществяване на най-
големия български идеал – свобода на отечеството. В тези драматични времена, литературата и
изкуството подпомагат силно пробуждането на народа. Поезията на Христо Ботев е най-високият
политически връх, интерпретираща ярко проблемите за национално самосъзнание, за битката м/у
българи и поробители в емоционално, умствено и физическо измерение. Откроява сливането на
слово и дело, превръщайки чрез творчеството си думите и нагласите в действия за свобода.
Публикувано за първи път през 1871г. във вестник „Дума на българските емигранти“, паметното
произведение „Борба“ успява да предаде на народа Ботевите идеи за противопоставяне на
робството, на злото в света, и подтиква освобожденски действия у поробеното население. Откроена е
ярката свръхценност на Ботевата поетична философия – борбата като единствен път към
извоюването на свобода.
„Борба“ е стихотворение, което поражда освобожденчески идеи у поробеното население и
подтиква желание за извоюването на национална свобода. (1) Разгледаната в три аспекта робска
обстановка – л, н, и, изгражда пълна картина на робското битие и насочва читателското внимание в/у
заспалото национално самосъзнание на роба, сякаш неспособно да мисли само за себе си. (2)
Представените исторически и национален контекст изобличават липсата на морални ценности в
почитани и издигнати от обществото хора, които лесно налагат лъжливите си идеали над поробеното
народно мислене, и така възпрепятстват осъществяването на най-големия български идеал –
свобода на отечеството. (3) В тази отчайваща, безнадеждна и безперспективна обстановка,
лирическият говорител отправя упрек към ослепелия народ, имайки за цел пораждане на неговото
самосъзнание, което да счупи оковите на робското мислене и така да даде тласък на постигането на
свободна България.
Робството е превърнало хората в вегетиращи животни, водещи безсмисленото си
съществуване в свят, изпълнен с лъжи, лицемерие, развратност и тъга. Според Ботевия лирически
герой, единственият път на проглеждане в мъглата на робското съществуване е този на борбата.
Представените 3 гледни точки на робството – лична, национална и историческа, изграждат ярък
образ на поробения мрачен и непрогледен свят, чийто радикален образ цели пораждане у читателя
на желание да прогледне в тъмнината, да се свърже с реалността и така да придобие способността
да я промени. Макар водещ в цялото произведение да е упрекът към народното мислене, краят на
произведението се отличава с надежда за приближаващото събуждане и въстание на нацията: „кипи
борбата и с стъпки бързи / върви към своят свещен конец... / Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"“.
Действието и бунта са се превърнали в синоними на свободата, и единствено те дават перспектива
за съществуване на човека и нацията. Борбата е средството, което ще спаси народа от изградения в
стихотворението страшен свят на робството.
(1)Съзнанието на нацията е потънало в дълбок сън, а тя самата със своята неосъзнатост затяга
робските си окови. Отделния човек е сякаш загубил личността си, а оттам и способността да
разсъждава и мисли сам за себе си. Трите основни екзистенциални опори са изгубени: „в гърди ни
любов, ни капка вяра, / нито надежда от сън мъртвешки / да можеш свестен човек събуди!“, а народът
сякаш се е примирил с тежката си участ, и предаден на безперспективността на своето съществуване
бавно изгасва.
(2)Така ранима и уязвима, българската нация по онова време е лесна мишена за манипулация и
контрол. В произведението са изобличени лъжите, пропагандата и лицемерието на които е подложен
народът. Осъществяването на националния идеал се явява пречка за някои личности, заслепени от
богатства и власт. Неосъзнатата и сляпа нация възхвалява успеха на тези хора и изпитва към тях
единствено почит и преклонение: „глупецът вредом всеки почита / (…) / И на обществен тоя мъчител / и
поп, и черква с вяра слугуват; / нему се кланя дивак учител, / и с вестникарин зайдно мъдруват“.
Поробеното мислене обаче се корени още в далечното минало: „Соломон, тоя тиран развратен, / (…) /
казал е глупост между глупците, / и нея светът до днес повтаря“. И така, непочтени и безскрупулни,
водени от желание за власт хора се възползват от поробваното и манипулирано в продължение на
векове национално мислене. Изобличавайки скрити истини, Ботевият герой се бори с несправедливостта
в обществото, запознава народа с обстановката, в която съществува, и дава тласък на неговото
пробуждане.
(3)В тази отчайваща, безнадеждна и безперспективна обстановка, лирическият говорител
отправя упрек към ослепелия народ, имайки за цел пораждането на самосъзнание у читателя,
което да счупи оковите на робското мислене и така да даде тласък на осъществяването на
националния идеал.
Така нацията се лута в страшния лабирин, изграден от десетилетия робство. Лирическият говорител
осветява пътя на свободата, изкарвайки на показ грешната посока, по която е поел народа.
1
89
5
