Миналото и паметта в "Ноев ковчег" на Йордан Радичков
Интерпретативно съчинение
В живота на Йордан Радичков има един конкретен биографичен
момент, върху който сякаш е построено цялото му причудливо
творчество. Родното му село Калиманица, разположено на няколко
километра южно от днешния град Монтана, е официално заличено от
списъка с населени места, след като в началото на 70-те години
държавните власти решават да построят на това място и на територията на
съседното село Живовци язовир Огоста". По това време Радичков е вече
известен писател и живее в София, а творчеството му осъществява
множество преноси между дълбоката, доведена до абсурд глухота на
родния северозападен край и странните парадокси на големия град.
В по-късните произведения на писателя като Нежната спирала" (1983) и
Ноев ковчег (1988) присъствието на природата започва да придобива все
по-голяма тежест за сметка на затихващото игрово завихряне на
разказването в посока към абсурда Писателят все по често се връща към
темата за невинаги видимия, но жилав и несломим отпор на природата
срещу цивилизацията.
В нормалния случай началото на всеки роман показва едно
устойчиво състояние на света, което някакво необичайно събитие
нарушава, за да отключи поредица последващи действия, които изграждат
конфликта, търсещ решение, обикновено постигано в развръзката, за да
може на финала отново да се появи един устойчив житейски ред - друг,
различен от началния, но все пак устойчив. Нищо от това не откриваме в
„Ноев ковчег". Това е книга, съставена от най-разнообразни фрагменти,
построени по различни жанрови логики притчи, размисли, кратки новели и
повести, лични спомени, иронични иносказания, позовавания на познати
художествени текстове, народни предания и легенди и т.н. От друга
страна, гласът, който разказва, е съчетание между условната фигура на
всевиждащия разказвач и автобиографичния образ на самия Йордан
Радичков, който споделя факти, чувства и преживявания от собствения си
живот. Това, което обединява всички разнородни парчета обаче, е образът
на Ноевия ковчег, от чиято палуба или трюм разказвачът наблюдава
живота в неговите най-различни проявления.
Както си спомняме от библейския разказ, Бог създава света и човека
по свой образ и подобие. Но хората бързо забравят за Божествения Дух и
се отдават само на плътското. Разгневен от това, Бог решава да накаже
хората, изтребвайки ги от лицето на земята, С други думи, посланието е, че
загубата на памет води до неминуема смърт. Освен това библейският
разказ препотвърждава първоначалния замисъл на Бога, че човекът трябва
да е господар на цялата природа По този начин се внушава идеята, че
човекът е различен от скота по силата на факта, че единствено той е
получил живот от божественото дихание. А след като е узнал разликата
между доброто и злото, е станал равен на Бога. И независимо че вече не
живеят в рая, хората трябва да помнят своята божествена природа и да се
съобразяват с Божия закон.
По този начин проблемът за паметта става централен за осмисляне
същността на човешкото. При това става дума не само за общата памет на
човечеството, но и за паметта на всеки отделен човек. Той може да
осмисли живота си, пропускайки света през съзнанието си и оценявайки го
според критериите на доброто и злото. Но ето че, подобно на случилото се
в библейски времена, не всички хора са склонни да спазват тази
божествена повеля Или, както казва разказвачът в предисловието ... някои
пропускат боледуващия свят през себе си. Някои задържат света по-дълго
в себе си. Те заболяват заедно с болника и боледуват тежката му
прилепчива болест. Други пропускат боледуващия свят много внимателно.
Ако продължим аналогията с библейския разказ, то и днес има хора,
отдали се само на земното, на егоистичните си интереси, но и други, които
поне се опитват да осмислят живота си Тоест да живеят според
принципите на някакъв по-висш закон. В библейския разказ Бог се отказва
от първия вид хора и решава да ги изтрие от лицето на земята, но
съхранява втория вид както и живота въобще, нареждайки на Ной да
построи кораб, наречен ковчег, с който да пренесе целия живот към един
по-добър свят, очистен от греховете на ония, които са забравили
божествения закон. Тук обаче аналогията между библейския разказ и
книгата на Йордан Радичков свършва Защото задачата на Радичковия
ковчег е различна от тази на Ноевия.
Той също трябва да пренесе нещо някъде. Какво е това нещо обаче и къде
трябва да го пренесе? Отговорите на този въпрос може да потърсим във
въведението, разказващо за един удавник. Този образ символизира човека,
лишен от кораб, пренасящ го през водите на световния потоп. За разлика
от библейския потоп обаче, който трае само сто и петдесет дни, Радичков
смята, че потопът е обичайното състояние на нашия живот животът е
толкова сложен и бурен, че се налага всеки от нас да си построи свой
собствен Ноев ковчег Всеки един строи кораба на своя живот и сам по себе
си светът е една огромна корабостроителница. Още повече, че раните по
гърба на космическия удавник са резултат от откъсването на крилете му.
Удавникът всъщност някога е бил Икар - летящият човек, символ на
неспокойното и търсещо човешко съзнание Преставайки да бъдем летящи
хора, ние се нуждаем от кораби, с които да преминем през бурния океан на
живота.
През кой живот обаче? Ако става дума за биологичния живот, или за
живота оцеляване, то ще се окаже, че хората ще заприличат на хлебарки
един от най-натрапчивите образи в книгата Защото единственото, което
може да прави човек, е да събира трохите на живота: „Някой започна да
шепне вътре в мене, че трябва да се събират трохите на живота. Цялата
сухоежбина и сиромашия трябва да се събира, за да се пренесе през
времето "Биологичният живот неминуемо завършва със смъртта. И
въпросът е в това какво човекът ще пренесе отвъд Отвъд но не в смисъла
на някакъв задгробен живот, а в смисъла на над биологичното
универсалното духовното, което единствено може да победи смъртта.
Ненапразно една от основните теми в книгата са различните опити на
хората да се обезсмъртят Най-често с помощта на безумни идеи и насилия
Според автора на Ноев ковчег" обаче единствената възможност да се
победи смъртта, е, като се съхрани в паметта споменът за този въшкав
живот, за да можем да го осмислим и подредим. Само така животът ще
престане да бъде въшкав, нелепо свършва, следвайки природния закон, а
ще се извиси до едно ново качество: Ако умра преди да съм завършил, и
всичко край мен се разпадне, то дано моят четец не се погнуси, ами
посегне към написаното. Надявам се да останат там отпечатъци от паметта.
Ето я задачата на тази трудна за тълкуване книга - да покаже на хората, че
светът не е отвлечена величина, а се състои от хора, сборът от чиито
индивидуални съдби образува общата съдба на света Затова е много важно
какво пренася отвъд всеки един от нас, както и колко успешно е било
събирането на трохите живот и подреждането им в трюма на паметта А
тази задача не е лесна. Както казва Радичков, малцина успяват да се
справят с нея: Но колкото и да се взираме, рядко ще видим как някой
1
88
5
