„Памет и забрава“ в „История“ от Никола Вапцаров-
интерпретативно съчинение
Никола Вапцаров и поет, който израства в бурно време на
политически катаклизми, които оформят ясен социален мироглед и
категорични политически пристрастия. Неговият политически свят е
изграден върху два основни принципа, които определят облика му и
са основи на творчеството му: принципа на контрастното
противопоставяне и принципа на вариантното. Той е автор на много
произведения, сред които е и стихотворението „История“, което е
изградено по брилянтен начин, от 18 строфи, затворени в
композиционна рамка. Творбата е олицетворение на Вапцаровите
мисли, чувства, възгледи, упреци и надежди, че новото поколение
ще открие истинските човешки ценности и стойността на значимите
събития, като това ще възроди идеалите в самите тях и ще им
помогне да изградят своето бъдеще. Според него, начина това да се
реализира е като накара читателя да припознае мъката и
страданието на „обикновения човек“.
Както в „Паисий“ на Вазов, така и в „История“ е поставен
конфликтът за Паметта и забравата. Паметта за историята е
фундаментът, от който се нуждае индивида за да изгради себе си
като личност и да стане част от един сплотен колектив, който ще се
извиси духовно и ще заличи забравата от съзнанието си, това е и
първата стъпка, която трябва да бъде направена за постигането на
тази „утопия“, създадена от общество което „помни“ както великите
събития, така и мъките и страданията на „малкия човек“.
В своето произведение Вапцаров разгръща същността на
конфликта „Памет и забрава“, по много хубав начин, като поставя
зад стиховете си своята лична позиция и отношение по проблема.
Неговите виждания за това какво всъщност трябва да съдържа
историята могат да бъдат открити като се разгледа поставената от
автора сложна сюжетна линия. Неговата гледна точка се разминава с
тази на Вазов, в творбата му дори се открива упрек към творците
като него в стиховете: ,,Поетите ще са улисани и нашта мъка
ненаписана сама в пространството ще скита“. Той споделя идеята, че
„паметта за миналото“ е гарант за бъдещето, но същността, която
историята трябва да предаде на поколенията е ненадеждна.
Историята е представена като едно „чудовище“, което поглъща
значимите събития и по този начин се губи пулсът на живота. Според
поета, паметта единствено за тези видни личности и събития
заразява хорското съзнание. Доказателство за това са ясно
изразените упреци от страна на автора, насочени към историята.
Лирическият говорител говори от името на цяло поколение и
повежда диалог с историята: ,,Какво ще ни дадеш, историйо, от
пожълтелите си страници?“, като по този начин той обвързва темата
за драматичната съдба на човека с темата за паметта. Така се стига
до въпроса за забравата, той не е насочен само към хората, но и към
историята, защото тя също трябва да помни всеки човек, който е дал
частица от същността, от мъките и страданията си за да вкара
чувствителност и да позволи на бъдещите поколения да я усетят и
да се учат от нея. Историята е място както за великите личности,
така и за тези „неизвестни хора“ от „фабрики и канцеларии“, всички
те трябва да се „помнят“ и да изкоренят забравата.
Всеки народ има своята история, своето минало и настояще
градени с векове, тя е най-ценното и най-съкровеното, което е
доказателство за една група от хора да се нарече народ. Всички,
които са я нахранили със събития и напоили с кръвта си имат право
да бъдат запечатани между страниците и. Историята не принадлежи
само на най-великите или на най-обикновените, тя е за всички и
единственият начин един народ да изгради своето бъдеще е като
„помни“ и „не забравя“. Това е и общата идея, която споделят
авторите като Вазов, Вапцаров, Радичков и т.н.
-Евгени Ставрев, 11д, №9
