Родното и чуждото в „Железния светилник“
Родното и чуждото съществуват още в митологията и във фолклора.
Родното е идеализирано, то ни свързва в една общност на базата на вече
преживяното, именно то е това, което поражда у нас чувство за
принадлежност. Ние оформяме представата си за родното според
рутината, тя се свързва най-вече със сигурност. За разлика от него чуждото
застрашава сигурността на общността. То се възприема като изкушение.
В Железният светилник родното се свързва с представата за дом,
семейство, народ. Чужди, обаче, са народните врагове, които са
представители на друг етнос. Чуждият човек е неразбран от останалите, и
неговото поведение се различава от нормите на родовия Свят. Такъв е
Рафе, резбарят, Клинче. Султана, свързва доброто със своето, а причина за
злото е всичко чуждо. Всичко, което е в разрез с установения ред може да
навреди на семейството и. Всеки външен човек представлява опасност. В
патриархалния свят родът честта и семейството са много важни. Не по –
малко значими са моралът, уважението и жертвоготовността. В Талевия
роман са налице родови конфликти, причина за тях става застрашената
родова чест. В романа няма противопоставяне между поколенията. Това,
което става причина Султана да се изправи срещу Катерина е
прекрачването на нормите и нравствените ценности. Катерина се влюбва в
Рафе и носи неговото дете, а в патриархалния Свят, това е непростим грях.
Султана е пазител на рода и не може да позволи срама на дъщеря и да
излезе на яве и семейството и да влезе в устите на хората. Затова в името
на рода и неговата чест майката е способна да нарани, дори собствената си
кръв. За нея Рафе е враг, който ще опетни името на семейството и. Борбата
за отстояване на родното е разкрита чрез образите на Климент Бенков и
Лазар Глаушев. Климент се явява в ролята си на духовен баща и наставник
на Лазар. Бенков е борбен, жертвоготовен и не на последно място
родолюбив.
Родното винаги е превъзхождало чуждото. То ни обвързва с нашите
спомени, с нашето семейство, то ни кара да почувстваме онзи уют и онова
спокойствие, което чуждото не може да ни даде. Доста голяма част от
общността са до толкова голяма степен обвързани с родното и рутината на
ежедневието си, че попаднат ли в чужда среда се чувстват откъснати и
застрашени. Разбира се има изключения. Когато си затънал в
еднообразието на рутината и не се развиваш като личност, амбициите ти
не се покриват с реалността, тогава родното става пречка и се опитваш да
избягаш от него. Виждаш врата към един нов Свят, в който ще можеш да се
развиваш и да покажеш на какво си способен, без патриархалните норми
на родното да ти попречат. Човек трябва да следва сърцето си и да не се
влияе от външната среда. Родното винаги ще остане в сърцето ни, но не
трябва да ни спира от това да се изявим като отделен човек, като отделна
личност, да допринесем за Света с това на което сме способни.
