Истината за човешкия живот според Йовков
Йордан Йовков е един от класиците в
българската литература, създал неувяхващи
произведения с трайно идейно естетическо
значение. Неговите творби са значителен
пренос не само в нашата, но и в световната
литература и продължават да оказват трайно
въздействие върху читателя. Творчеството на
Йордан Йовков издържа изпитанието на
времето, то и сега вълнува с едно основно,
завладяващо чувство – обич към човека,
възторг от прекрасното към човека. И ако ние
отново се връщаме към неговите разкази, то
правим това привличано от човеколюбието и
истините за човешки живот, който лъха от
тях. С тези черти на своето творчество той е
извънредно актуален и днес, в нашата епоха.
Страстният човеколюбец Йовков е издал
истините за човека и красотата, произведение,
в което писателят показва как хората въпреки
безумието и страданието остават човеци. Не
случайно писателят се спира толкова
подробно на живота на малкия добруджански
град, спокойния живот на обикновените хора,
на най-колоритната фигура Люцкин. Именно
чрез този си герой Йовков ни разкрива много
от истините за живота. Люцкин живее с
безкрайно щастие от близостта на хората, на
които доставя удоволствие. Той знае тайните
на младежта , знае кому какво цвете да понесе
и с наивните тълкувания да зарадва, да
успокои, обнадежди. Цялото му щастие е в
цветята и в това, чрез тях ад прави щастливи
хората. Войната му отнема това щастие.
Писателят като че ли внушава мисълта –
загиват хора, които трябва да живеят, защото
носят красотата, правят с постъпките си
живота по-хубав, хората по-щастливи. С
рядко умение внушава мисълта, че войната е
ненужна, тя лишава хората от най жадуваните
от тях неща, унищожава възможността им да
осъществяват своите мечти. Писателят –
човеколюбец и в най тежките моменти не
загубва своята вяра и нравственост и сочи, че
животът винаги се оказва по-силен от
смъртта.
Йовков е голям хуманист. Той не приема
съвременния жесток свят и умее да създава
незабравими поетични символи на човешкото
страдание. Писателят обича хората и за това и
затова такава дълбока мъка извиква у него
народната трагедия, а изключителния талант
му позволява така да се предаде на читателя,
че той сам да заживее с нея. Чрез разказа “По
жицата” Йовков ни разкрива още една истина
от живота, че той е един непрекъснат низ от
страдания. Като тон се изтръгва от гърдите на
Моканина: “Боже колко мъка има на тоя свят
боже”, когато гледа как се отдалечава
измъчения бос селянин “тръгнал да търси
бялата лястовица, за да помогне на болната си
дъщеря. В самият начин, по който рисува
героите си, ние откриваме дълбоко
състрадание и обич на писателя. Героите на
Йовков са носители на прекрасни нравствено
258
37
