КУРСОВА РАБОТА
на тема:
„Политическа легитимност и правото на съпротива
срещу власт, която е нелегитимна”
по учебната дисциплина:
Студент: Преподавател:
1
Политическата легитимност, или признаването на власт на управляващият
и авторитетът, тоест носителят на властта, очевидно са взаимно свързани
понятия.
Най-общо казано, авторитетът е носителят на властта, а легитимността на
тази власт означава гражданите да приемат действията, решенията и
заповедите на политическия режим и неговите представители, като законни
и истинни, и да им се подчиняват.
Авторитетът по отношение на личности включва като централна своя част
право да управляваш, където това право се разбира като корелирано със
задължение за подчинение от страна на подчинените на авторитета.
Робърт Ладенсън наскоро повдига едно предизвикателство към
общоприетия възглед за политически авторитет. Той е съгласен, че
политическият авторитет е право да управляваш, но отрича, че това право
включва задължение за подчинение. Това, че политическият авторитет е
право да управляваш значи, според него, че „силни основания могат да
бъдат приведени за позицията, според която притежаването на управленска
власт и приемането от страна на управляваните на нейното упражняване,
заедно съставляват оправдание за принудителни действия, които иначе
биха били неморални.” Власт над една личност тук не е нормативна власт.
Тя значи „способността да накараш тази личност да прави това, което
искаш.”
Ясно е, че оправданата употреба на принудителна власт е едно, а
авторитетът – друго.
Упражняването на принудителна, или каквато и да е друга форма на власт,
не е упражняване на авторитет, ако не включва призив за подчинение на
личностите, подвластни на авторитета. Затова и авторитетът като правило
сe упражнява чрез даване на едни или други инструкции. Но призивът към
подчинение има смисъл точно защото е привеждане на задължението за
подчинение.
Това са няколко твърдения обяснени от Уилям Едмъндсън:
1. Авторитет - X е авторитет само ако Х поне имплицитно прави
твърдения, характерни за авторитети.
2. Оправданост - Авторитетът Х е легитимен авторитет само ако
характерните за Х авторитетни твърдения са верни.
2
3. Политически авторитет - Политическият авторитет е вид авторитет,
чиито специфични твърдения са, че подчинените му имат общо задължение
да се подчиняват на командите му.
Джоузеф Раз утвърждава тезата за авторитет (т.е. твърдение 1.) и тезата за
политическия авторитет (т.е. твърдение 3.), но отхвърля тезата за
неразделимостта и по този начин, като естествена последица от това,
отхвърля твърдение 2, т.е. тезата за оправдаността. Раз твърди, че
легитимността на държавния авторитет не е така тясно свързана с
налагането на задължение за подчинение, както твърди тезата за
неразделимостта, но той не обяснява своето имплицитно отхвърляне на
тезата за оправдаността, което е неудовлетворително, имайки пред вид
общото му твърдение, че практическите авторитети (какъвто е и
политическият авторитет) и научният авторитет са структурно подобни,
както и факта, че тезата за оправдаността изглежда приемлива в случая на
научния авторитет.
Джоузеф Раз защитава теза за “нормалното оправдание” – Тя твърди, че
нормалният, пръв и най-основен начин да се установи, че на даден човек
трябва да му се признае авторитетът над друг, включва демонстрирането,
че е по-вероятно подчиненият по-добре да действа според основанията,
които касаят него (извън дадените му от авторитетната директива), ако той
приеме директивите на авторитета като авторитетно задължителни и се
опитва да действа според тях, вместо да се опитва директно да действа
според основанията, които пряко го касаят.
Този начин за оправдаване на претенцията, че някой има легитимен
авторитет, т.е. че подчинените му трябва да признаят авторитетната сила на
директивите му, не е единственият. Той, обаче, е нормалният, пръв и най-
основен начин.
Тезата за нормалното оправдание идентифицира случая, който нормално
трябва да бъде установен, за да се покаже, че даден човек има авторитет.
Това не е въпрос на демонстриране, че той има право да има авторитет, а че
той просто го има, че той е авторитет, с всички произтичащи от това
последствия. Главното възражение към това положение се разгръща около
усещането, че някой може да има авторитет, да бъде авторитет или да е в
позиция на авторитет, единствено ако авторитетът му е признат от някои
хора, чиято идентичност е различна и се променя заедно с природата на
дадения авторитет. Трудността да се оцени това възражение е в това, че в
повечето случаи нормалното оправдание не може да бъде установено, ако
кандидат-авторитетът не се радва на поне известна доза признание и не
упражнява вече власт над подчинените си. Има наистина силен аргумент
зад твърдението, че никой политически авторитет не може да бъде
легитимен, ако вече не е също така и de facto авторитет. Аргументът за
легитимността на всеки политически авторитет почива до голяма степен на
3
