Политическа култура в България
Понятието „политическа култура” се появява за първи път в трудовете на
американски автори в края на 50-те години на 20 век. През 60-те години
стават особено популярни изследванията на проблемите за политическата
култура и свързаната с нея политическа социализация. Под „политическа
социализация” се разбира процеса свързан с включването на личността в
системата на политическите отношения в обществото, встъпването й в
политическа дейност и усвояването на политическия опит от
предшестващите поколения.
Отношението на българите към властта, политическите елити и
политическите партии е крайно негативно, така че в този смисъл бихме
могли да твърдим, че в голяма степен българското общество е негативно
политизирано. Интересува се от властта, но не и от участието си в нея.
Множество социологически изследвания показват, че хората често смятат,
че всички политици са „маскари“, символ на корупция, злоупотреби и
олигархични обвързаности. Една подобна представа за политиката, която е
особено разпространена и сред по-младите, и сред по-старите поколения,
не би могла скоро да превърне доминиращата поданическа политическа
култура в политическа култура на участието.
Според Пламен К. Георгиев политическата култура се учи и в този
контекст бихме могли да предположим, че новата глобална култура на
интернет поставя ново разбиране за политиката и участието в нея, дава
информация и политическо познание извън традиционните механизми на
усвояване на политическите практиките и политическо знание, каквито са
семейството, институциите и медиите.
Ако приемем, че в интернет се намират предимно по-младите поколения,
можем да предположим, че там формират политическа култура от нов тип,
различен от този на техните родители. В този контекст трябва внимателно
да разглеждаме поколението на новите информационни технологии.
В последните десетина години нахлуването на интернет технологиите в
домовете на повечето от българските граждани поставя нов етап в
развитието на политическата култура. Интернет дава възможност за достъп
до културни модели и разбирания, които са непознати до този момент в
България. Политически движения като Окупирай, Възмутете се,
Анонимните и др. позволяват на по-младите поколения да се потопят в
нова култура на участието, чиито основен инструмент са социалните
мрежи, която можем да наречем дигитална политическа култура или
интернет политическа култура.
Според резултатите от проект „Е-гражданственост“ виртуалната среда и
най-вече социалните мрежи създават предпоставки за много повече
активност и информираност относно политическия процес, но не
повишават непременно значително познанията за политиката, за нейната
същност и функции. В този случай бихме могли да говорим за възходяща
онлайн гражданственост и низходящо офлайн участие.
Разбира се, протестите правят изключение, наблюдава се в последните
години зараждаща се протестна култура, но нивата на участие в
политически партии, синдикати, граждански и други организации, както и
избирателната активност остават изключително ниски.
Познаването на историческото развитие на нацията, политическите
актьори, законодателната уредба, собствената представа за ролята на
индивида в публичното пространство и ред други, натрупани с времето
компетенции, са съставни елементи от спецификите на една или друга
национална политическа култура.
Дигиталното гражданство притежава измерения, важни за допълването на
интернет политическата култура. Дигиталните граждани са тези, които
използват технологията, за да получат политическа информация, за да
изпълнят своя граждански дълг по-често и от тези, които използват
технологията в работата за икономическа печалба (Мосбъргър 2008).
В мрежата често наблюдаваме три типа граждани – симулиращи,
информирани и овластени, които в някаква степен можем да свържем и с
физическата им гражданственост.
?Симулиращите са онези е-граждани с множествена идентичност,
специално конструирана за онлайн имидж.
?Информираните са хиперсвързани и често подписват е-каузи, е-
петиции и други.
?Овластените са инициаторите на събитията, протести и подписки и
блогърите, които пишат най-вече за политика.
Най-активните (овластените) във виртуалното пространство са и най-
активните в реална среда. Другите два типа симулиращи и информирани са
присъщи по-скоро за интернет средата и трудно биха могли да бъдат
поставени в някакви класически категории.
Като цяло българите имат не лоши познания и умения за същността на
политиката, но ни липсва политическо възпитание, което прави знанията
самоцелни. Една от основните черти в характера на българина е
недоверчивостта към онова, в което не се е уверил лично и напълно. Като
прибавим към това и предпазливостта, стигаме до извода, че българина
предприема ново начинание само след като е премислил много добре.
Характерна черта на съвременния българин е и неговото пословично
търпение. Той понася всичко и приема без да се противопоставя.
Българския народ бавно и сигурно се самоунищожава. Живеем в най-
бедната държава в ЕС, най-ниската работна заплата и най-корумпираната.
Българина е песимист за своето развитие в нашата страна. Поради тази
причина все повече хора търсят реализация в чужбина и така държавата ни
губи ценен човешки потенциал. Друга типична черта в политическата
култура на българина е неговото подражателство. Родните политици, а и
изобщо целия народ, обичат да се сравняват и да подражават на великите
сили и света. Ние копираме от тях начина на поведение на „бизнес“ ниво,
използваме чужди думи в родния език, кръщаваме с чужди имена децата,
подражаваме на другите в модата, архитектурата и дори в образуванието.
Така ние неуспешно копираме техния начин на живот и изместваме нашите
народни традиции, които са ни крепили през годините и са ни помагали да
запазим нашата идентичност до днес.
