Захари Стоянов е една от най-интересните, самобитни и ярки фигури в
нашата политическа и културна история. Сложен и противоречив, той е
даровит историк, писател, публицист, революционер и активен политически
деец. И докато е бил жив, и след смъртта си той е предизвиквал възхищение
и възторзи сред съвременниците си и многобройните си читатели и
същевременно рязко неодобрение, критика, даже омраза. С отминаването на
годините страстите естествено са замирали, но животът, обществената му
дейност, творчеството му дело са ставали предмет на оживени дискусии.
Такава съдба всъщност е справедлива за Захари Стоянов, защото самият
той най-много е ненавиждал равнодушието, безразличието в оценките, в
отношението към събитието и хората.
За Захари Стоянов съществува вече достатъчно обширна литература, но
тя разглежда преди всичко неговата биография, политическите му възгледи
и дейност, качествата му на писател и публицист. Най-малко той е
преценяван досега като историк. Преценките за историческото му
творчество засягат частични въпроси. Захари Стоянов историкът –
талантлив и значителен, заслужава разностранна и цялостна преценка.
Неговите исторически произведения, с които между другото се изчерпва
творчеството му, като се изключи публицистиката, са написани толкова
хубаво, че са влезли в съкровищницата на българската литература. Но ако
те не бяха значителни исторически изследвания, новаторски, правдиви,
написани върху богат и фактически материал, те въпреки езиковия си
блясък и ярката си образност не биха имали литературни достойнства.
Захари Стоянов е първият историк у нас, който въведе в
историографията проблемите на национално-революционното движение и
ги защити авторитетно и талантливо. В известен смисъл поради трайното
влияние на трудовете си той става родоначалник на особена школа или
направление в българската историография – дребнобуржоазно
демократично и реалистично в разбирането на историческия процес.
Един от първите и главни въпроси, които изпъкват през изследователя,
когато подлага на анализ и преценка историческите трудове на Захари
Стоянов, е въпросът за идейните влияния върху него, намерили място в
тези трудове.
На първо място по значение и обем върху Захари Стоянов оказват
влияние идеите на революционерите Любен Каравелов, Христо Ботев,
Васил Левски. Известно е, че Захари Стоянов се приобщава към
национално-революционното движение преди Освобождението и се
сближава с членовете на Русенския революционен комитет, живее и работи
известно време в русенското читалище. Тук той жадно чете и поглъща
книги, вестници, брошури, попълва оскъдното си образование. Няма
достатъчно данни за размерите, характера, дълбочината на усвоените
1
революционни идеи в този период. Но още Захари Стоянов явно израства
като революционер толкова, че бива определен за помощник апостол в IV
революционен – Панагюрски окръг. Като такъв той активно участва в
подготовката и провеждането на Априлското въстание, помощник е на
Бенковски, обикаля въстаналите села с Х върковата чета на Бенковски.
След Освобождението той продължава да изучава съчиненията, вестниците,
документите, писани и издавани от българските революционни
ръководители, значително задълбочава и разширява знанията си в тази
насока. Разбира се, за усвояването на едни или други идеи не единствено и
не най-голямо значение има изучаването им, запознаването с тях. По-скоро
самото то е резултат на редица жизнени – класови и политически
обстоятелства. За нас в това изследване е нужно да усвоим кои от идеите на
българските революционни ръководители и идеолози Захари Стоянов е
възприел и изтъква като свои разбирания в съчиненията си.
Най-напред като главна идея във всички негови исторически трудове
присъства идеята за необходимостта от освобождение на България от
турско робство по революционен път, идеята за въоръженото въстание.
Цялото историческо творчество на Захари Стоянов е утвърждаване на
революцията като метод за решаване на българския национален въпрос. Той
пише: “Въстанията са най-блестящата страница от новата ни история, не
притежаваме друго по-славно минало, което да ни характеризира като
народ”. Той пише книга за четите, за техните героични сражения, за
героичната смърт на шепата бойци, пише биографиите на най-големите
революционери – Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, създава
цяла галерия от образи на революционери и хайдути.
Особено подчертано в трудовете си Захари Стоянов използва
разбирането на революционерите по въпроса за класовото разслоение на
българския народ и за политическите позиции на различните класови групи
в българското общество. В книгата си за Левски той се провиква: “Аз
апелирам към всички съвременници, който от тях знае да е чул или видял,
че някой конашки българин е направил нещо добро, то нека ми каже некого
да му запиша името със златни букви”. Националните герои-революционери
са представени и като социални революционери. Много моменти от
биографиите им Захари Стоянов обяснява с класови причини и
обстоятелства. В българското общество той ясно различава две групи:
богати – чорбаджии, които са предатели, и сиромаси – занаятчии, селяни,
овчари, хъшове, които прегръщат революцията и умират за народа си. Общо
Захари Стоянов утвърждава народа като творец на историята.
Много място отделя Захари Стоянов на религията и поповете, като
говори за тях в остро отрицателен тон, напълно в духа на Каравелов и
Ботев. Той смята поповете и калугерите за част от експлоататорите. За
2
него са несъвместими революционните идеали и черното расо. В книгата си
за Левски например той полага много усилия да обясни и омаловажи факта
за покалугеряването на Левски.
По-малко се спира Захари Стоянов на някои други основни идеи на
революционните демократи, но и тях той представя в духа на техните
разбирания, например въпроса за управлението на България след
евентуално успешно въстание – република, а при известни обстоятелства –
федеративна балканска република, хуманното и демократично отношение
към другите нации – сърби, румънци и особено турци, идеята за
първенствуващата роля на вътрешната революционна организация.
На второ място, в историческите концепции на Захари Стоянов влияние
оказват идеите на руските революционни демократи, които особено му
допадат след Освобождението и имат значение и за неговите политически
позиции като изразител на интересите на дребната буржоазия в този период.
Той чете с увлечение и възхищение съчиненията на Белински, Херцен,
Чернишевски, Писарев, при различни случаи се позовава на идеите и
разбиранията им. Той пръв компетентно установява размера и характера на
влиянието им върху идеологията на Каравелов и Ботев. Четенето на
произведенията на руските революционни демократи утвърждава в
съзнанието на Захари Стоянов много от идеите, които той възприема от
българските революционери, но особено се изразява в неговото разбиране за
решаващата роля на народните маси в историята, което като червена нишка
преминава във всичките му книги и статии.
На трето място, в трудовете на Захари Стоянов се забелязва определено
влияние на историческите идеи на позитивизма. В България и преди, и след
Освобождението са познати автори като О. Конт, Д. С. Мил, Бокъл, Дрепер
и други и те играят голяма роля при формирането на философията на
българската история. Захари Стоянов също чете тези автори и многократно
се позавава на отделни становища в техните трудове. Той възприема най-
общото позитивистическо разбиране за историческия процес като взаимно
обусловен, закономерен и прогресивен. При изследването на биографиите
на българските национални герои Захари Стоянов използва и идеята за
трите фактора в историческото развитие: среда, раса, момент,
формулирани от Ип. Тен. Позитивистическо е у Захари Стоянов и
прекаленото преклонение пред отделния факт, това типично емпирично
отношение към фактическия материал, декларирано като разбиране и
проведено широко в изследователската му практика.
И на четвърто място, върху общата историческа концепция, а и върху
метода на Захари Стоянов оказват голямо влияние идеите на националния
романтизъм, така широко разпространени в България преди
Освобождението. С историческите си съчинения той все още отговаря на
3
216
19
