Големина на текста:
1.80-те години в българската литература
През 80-те години на XIX век българската литература се развива в пряка връзка с общия културен подем след
Освобождението и под въздействието на една бързо изменяща социалната си характеристика обществена
действителност, изпълнена с борбите между либерали и консерватори, между демократичните сили, които се
стремят да завъртят и разширят народните свободи, и ония, които искат да ги ограничат и унищожат. На първо
време либералната партия е народна, демократична, напредничава. Тя нанася победа над консервативната партия,
която изразявала интересите на едвата търговско-лихварска буржоазия. Един от нейните ръководители е Петко
Рачов Славейков. Той защитава правата на народа и осмива чорбаджийските претенции на консерваторите за
привилегии. Българският писател се изказва за демокрацията и против консервативно-монархическите учереждения.
От двете страни на граничните бариери се създава обща национална българска литература. Съединението на Южна
и Северна България (1885) разкрива нови възможности за изграждането на стопанския и културен живот. Влиянието
на руската образованост и литература, започнало още през Възраждането, се разширява още повече тъкмо поради
факта, чр дължим свободата си на руския народ. Списания и книги навлизат свободно и масово в България. В
училищата се учи по руски учебници.
Борбата между консерватори и либерали (наричани „нихилисти“) е намерила израз в художествената литература.
Някои от идеолозите в най-лявото крило на либералната партия усвоили идеите на радикалсоциализма,
привърженик на който през първата половина на 80-те години е Захари Стоянов. Но главен негов представител е
Георги Кърджиев. Според Благоев, радикалсоциализмът е „смесица“ от радикално-демократични идеи и утопическия
социализъм на Ботев, „без всякаква революционност“. Радикалсоциалистическите идеи се проповядват от в.
„Работник“, основан в началото на 1881г. от Георги Кърджиев, Захари Стоянов и др. След спирането на „Работник“
от властта Кърджиев издава в. „Братство“ (1881-1884), а в 1885г. започва в. „Напред“, в който се пропагандира
сантименталният социализъм на Васа Пелагич.
През 1881г. Александър Батенберг извършва преврат, като суспендира Конституцията и започва да управлява
самовластно. Тогава Петко Славейков, Захари Стоянов и други преследвани либерали избягват в Южна България.
В първите години след Освобождението Захари Стоянов се проявява активно като общественик и публицист.
Демократичните му схващания през това време и неговият страстен темперамент го замесват в най-шумните
политически събития.
Иван Вазов дава израз на своя протест против монарха, който отнема правата и свободите на народа, в редица
пламенни статии в „Народний глас“. В стихотворението си „Превратът“ той изобличава превратаджиите и Батенберг,
който води не само реакционна противонародна политика, но и разгулен, развратен живот.
07.09.1883г. Батенберг е принуден да отстъпи пред негодуванието на народа и да възстанови поне привидно
Конституцията. Демократичният патос през 80-те години е стимулиран от спомена за национално-революционните
борби и дейци – Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев и др. Демократичните и социалистически идеи се
укрепват от художествената литература и публицистика – оригинална и преводна. Още в 1880г. се появява второ
издание на „Песни и стихотворения“ от Ботев и Стамболов. След Освобождението пръв Вазов пише с голяма любов
и преклонение в края на първото си произведение в проза – спомените „Неотдавна“ (сп. „Наука“, 1881). Той цитира
два куплета от „Моята молитва“. 1887г. Д. Благоев издава в отделна книжка една своя реч „Христо Ботев“. Захари
Стоянов пише 1883г малка биография на Васил Левски, 1885г. реч „Черти от живота и списателската деятелност на
Любен Каравелов“, в която дава висока възторжена оценка на неговото творчество. 1888г. излизат и съчиненията на
Христо Ботев под редакцията на Захари Стоянов.
-преводи на руска революционна литература
- научен социализъм, марксизъм: 1885г. се пускат три книжки от първото марксическо списание в България – Журнал
„Съвременний показател“, редактиран от Димитър Благоев и жена му Вела Благоева. Списанието пропагандирало
основните възгледи на Марксовата историческа теория. Спира поради Сръбско-българската война.
1886г. Д. Благоев брошура „Нашите апостоли“, в която авторът изобличава в отстъпничеството към реакционни
позиции З. Стоянов и защитава от неговите изопачавания идеологията на Любен Каравелов и Христо Ботев.
Първата издържана марксическа книга, българският комунистически манифест – както я нарича В. Коларов – излиза
в 1891г. „Що е социализъм и има ли той почва у нас?“ от Д. Братанов (Д. Благоев). В нея авторът разбива теориите
на народниците и на всички дребнобуржоазни идеолози и дава научно марксическо обяснение на развитието на
нашата страна.
Културният и литературният живот до Съединението е съсредоточен главно в два центъра: Пловдив, където работят
И. Вазов, К. Величков, З. Стоянов, Н. Геров и за кратко след преврата 1881 П. Р. Славейков; и София, където са П.Р.
Славейков, Стоян Михайловски, Марин Дринов и др. През 1885г. в Пловдив е имало 12 периодични издания, 3
библиотеки, 1 музей и 1 театър. Сп. „Зора“ прави извод, че Пловдив „по умствено и културно движение държи
първенство почти над всичките други градове на българското отечество“.
В своите спомени „Първите дни на свободата“ Вазов съобщава, че през втората половина на 1877г. в Свищов
момите пеели „новата песен на Петко Славейков „Руский цар е на земята“, която, изглежда, се разпространява най-
напред чрез устно предаване между народа.
Първите научно-литературни списания са „Българска илюстрация“ (1880-1882), „Периодическо списание на
Българското книжовно дружество“ (подновено 1882 като продължение на браилското „Периодическо списание“) и
„Съвременний показател“ (1885) в София; „Наука“ (1881-1884) и „Зора“ (1885) в Пловдив.
Първата следосвобожденска книга – стихосб. на Вазов „Избавление“ (1878) – илязла още през войната – изразява
чувствата на радост от Освобождението и на благодарност към освободителя – руския народ. Преживяванията на
хората от народа при великото събитие виждаме в края на поемата „Грамада“ и в четвърто действие на „Руска“.
Вазов става тълкувател на онова, което е вълнувало целия български народ, видял осъществяването на своята
вековна мечта. Същите чувства са характерни и за стихотворенията „Към българите“ и „На царя и Русия“, поместени
в избрани „Песни и стихотворения“ (1879) на П. Р. Славейков.
Чувството на любов към руския народ – траен мотив в българската литература още преди Освобождението –
продължава да раздвижва стиховете и прозата на редица български писатели през 80-те, 90-те години и по-нататък.
Особено последователен негов изразител е Вазов („Немили-недраги“, „Под игото“, „Чичовци“ и др.). То е свързано с
основното чувство в неговото творчество – любовта към родината, патриотизма, който е най-характерното
определящо идейно-емоционално съдържание на българската литература през 80-те години. Тази линия върви
успоредно с друга, чийто обект на наблюдение и изображение е съвременността. И ако произведенията от първата
линия възкресяват светли моменти от близкото минало с неговите героични личности, л-рата от втората линия
изразява подчертано критично отношение към съвременните хора – към техния обществен и личен морал. Това е
линията на критическия реализъм.
И на двете линии най-ярък представител през 80те години е Иван Вазов. Критическият реализъм има вече редица
постижения на оформящо се течение още преди 1878г.
Твърде рано, още в зората на свободния живот, българският писател вижда, че формиращото се ново общество е
изпълнено с редица недъзи. Идеалите на предосвобожденските борци не са осъществени, дори са забравени.
Обществото тъне в идейна пустота. Най-силно и в много творби е изразил това Иван Вазов.
Във в. „Народний глас“, в сп. „Зора“, „Наука“ и др. и в отделните си книги Вазов отправя най-първите стрели срещу
меркантилния дух на бързо оформящото се буржоазно-капиталистическо общество, срещу жаждата за пари, срещу
липсата на светли чувства и идеали. Наблюденията върху тъмните явления в обществения живот и върху покварата
в личните отношения между хората стават най-често подбудител на сатирично вдъхновение.
На сатирично вдъхновение са плод и най-добрите произведения на Стоян Михайловски. Неговите епиграми, басни
и сатири от 80-те години изобличават сериозни пороци от нашата действителност по онова време. Произведенията
му, събрани в Novissima verba (1889) жигосват много слабости и недъзи от нравствен, социален и политически х-р на
тогавашното общество. Вазов и Михайловски имат големи заслуги за развитието на сатиричния жанр, който достига
богато разнообразие през следното десетилетие – но първите големи успехи на това развитие са от 80-те години. П.
Р. Славейков създава стихотворения в хумористичен вид, като си служи с епиграмата – най-късният и ударен
сатиричен жанр. Той е и първият наш баснописец. След освобождението Вазов разширява и умножава видовете на
хумора и сатирата. Той също използва много епиграмата. Автор е на първия сериозен опит за сатирична поема,
макар и със съвсем елементарна фабула – „Кихавицата на Салюста“ (1884) – картина на порочни литературни
нрави. Създател е и на битова хумористична поема, с игрив, безобидно весел стих – „Моята съседка Гмитра“ (1881).
Михайловски обогатява епиграмата и баснята, а по-късно, през 90-те, и други сатирични жанрове.
Място на писател белетрист – в онова време дори прекомерно високо ценен – завоюва представителят на
народничеството Т. Г. Влайков, известен с псевдонима Веселин. Към края на 80-те в творчеството му се проявява
ясно критично отношение към новите явления в обществено-политическия живот. Такъв е разказът „Косач“ (1889).
Литературен жанр – очерк – типичен представител през 80-те и 90-те е Влайков.
Мемоарният жанр придобива широко развитие и става едно от характерните явления в литературата през 80-те
години. Но по богатство на документацията, по обсеги особено по художествени качества най-високо се издигат
"Записките" на Захари Стоянов. Те започват като автобиография, за да се разгърнат като широко повествование за
видни личности и големи събития от национален х-р, в които е участник и самият автор. (Още преди
Освобождението се ражда мемоарният жанр във формата на автобиография - "Житие и страдания грешнаго
Софрония"). Георги Раковски - обширно автобиографично съчинение "Житие". П. Р. Славейков - автобиографични
очерки "Историята Медникарова. Как се калих за писател" и "Как съм станал гайдар". Каравеловите "Записки за
България и българете" са от автобиографични моменти и пътеписни бележки. "Записките" на Захари Стоянов
затвърдяват окончателно мемоарния жанр като художествен. И мярката за определяне на художествената стойност
на подобни съчинения в бъдеще дават "Записките" така както мярката за роман дава "Под игото". Изцяло
белетристична е неговата книга "Христо Ботйов - опит за биография" (1888) - това е първият опит у нас за
биографичен роман.
Стоян Заимов - спомени в 4 книжки "Миналото" (1884-1888). Светослав Миларов - "Спомени от цариградските
тъмници" - мемоарно произведение, което описва не революционните събития, а тежкото положение на българите
под турско робство и корумпирания отомански режим.
Иван Богоров - автобиография "Живота ми, описан от мене" (1887) - разказва за своята лична съдба, за най-
разнообразните начинания, с които е искал да пробуди "заспалата българска народност".
Характерен за автобиографичните съчинения по онова време е очеркът на П. Р. Славейков "Български притчи.
(История на събирането им)".
Илия Блъсков - мемоарна литература "Из дневникът на един стар учител" (1885) - сведения за състоянието на
българското училище през 50-те години на XIXв и описания на селски обичаи.
Повестите на Иван Вазов, Цани Гинчев и Т. Г. Влайков илюстрират състоянието на средния повествователен
жанр, чието развитие - отбелязано с най-значителните произведения на белетристиката още преди Освобождението
- се увенчава в края на 80-те години с проявата на най-обхватната епическа форма - романа."Под игото" ражда нов
жанр в българската литература. Преди него излиза историческият роман "Борба за самостоятелност" (1888) от
Добри Ганчев, а още по-рано роман от А. П. Горанов - "Жертви на предразсъдъка" (1885 в отделна книга) - те не
притежават литературна стойност. Васил Друмев - повест "Ученик и благодетели" - богатство на събития и герои,
недовършена. Любен Каравелов - историческа трилогия "Отмъщение", "После отмъщението" и "Тук му е краят" - би
била роман по широкия обхват на действителността, по сложната фабула и по голямото число на героите, но е
слаба като художествено произведение.
Силен тласък на развитие получава поемата - с името на Вазов излизат в продължение на 5 години (1879-1884)
девет лиро-епически поеми, най-значителните от тях са "Грамада", "Загорка" и "В царството на самодивите". Поеми
пише и Стоян Михайловски, който изразява своя песимизъм в Suspiria de profundis (1884) и в "Поема на злото"
(1889), както и своето остро сатирично отношение към любовта и брака в "Кардиналът на смъртта" (1889). Слага
началото на драматичната сатирична поема.
Стихотворения с обществени и интимни мотиви от Васил Попович. Поезия за деца - П. Р. Славейков, Иван Вазов,
Цани Гинчев. Със стихотворения интимни и преди всичко любовни, събрани в книгата "Момини сълзи" (1888),
започва литературната дейност на Пенчо Славейков. Христо Белчев - стихотворения за интимния свят на човека и
любовта.
Пръв въвежда сонета Великсин - 1868г. любовно стихотворение в сонетна форма. След него Вазов - 1872г. "Сонет"
и др. Стоян Михайловски - "Философски и сатирически сонети" (1895) и К. Величков - "Цариградски сонети" (1899).
Вазов утвърждава темата за природата. В пътеписа си "От Марица до Тунджа" се възмущава, че не познаваме
красотите на България. Своеобразна форма на пътепис са "Писма от Рим" - 1890г. във Вазовото списание
"Денница".
Българската драма през 80-те години е все още в своя зародишен стадий. Комедията "Михалаки чорбаджи" (1882) и
драмата "Руска" (1883) от Иван Вазов имат успех и известно обществено признание.
Развива се театралното дело.
Разширяват се връзките на българската литература с чуждите литератури.
Критика - Захари Стоянов, Петър Пешев - влияние от руската демократична и реалистична литература, като Вазов
имат възторжено отношение към дейците от предосвобожденската епоха и критично към хората от своята
съвременност. Алеко Константинов, Иван Шишманов, д-р Кр. Кръстев. Димитър Благоев - наченки на
марксическата литературна теория у нас.
2.90-те години в българската литература
Духовният и литературен живот се движи от критиката и жестокото отрицание, и от вяра в нови идеи и в нови
духовни начала. Културният живот става все по-богат и по-разноостранен и също насища атмосферата с жажда и
желания.
Важно събитие е откриването на селото. Предосвобожденската л-ра рисува предимно човека от града. Откриват
селото разказите на Влайков, Михалаки Георгиев и продължава в творчеството на Страшимиров и Елин Пелин.
Изследват психологията на селянина. Прозата се раздвоява тематично - Вазов и Алеко К. са писатели на града, по-
късно Стаматов ги следва. Тодор Влайков, М. Георгиев и Е. Пелин са предимно писатели на селото. Елин Пелин -
"Ветрената мелница", "Задушница", "Андрешко","Гост", "Спасова могила".
Богатство на художествените насоки. Преобладава течението на критическия реализъм. Вазов е измежду неговите
представители, макар че у него се сплитат често романтизъм и реализъм. Алеко Константинов съди пороците на
политическата и социалната действителност. Оригинално явление е Стоян Михайловски - страстен наблюдател и
изобличител на обществените пороци. Към критическите реалисти е и Яворов- селска лирика, критикуваща
държавата и социалните отношения.
- Народничеството - Т. Влайков и Христо Максимов под влияние на руското народничество.

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Материали за изпит по българска литература от Освобождението до ПСВ

През 80-те години на XIX век българската литература се развива в пряка връзка с общия културен подем след Освобождението и под въздействието на една бързо изменяща социалната си характеристика обществена действителност, изпълнена с борбите между...
Изпратен от:
Софи
на 2015-01-30
Добавен в:
Теми
по Литература
Статистика:
4 сваляния
виж още
 
Домашни по темата на материала
Отговор на литературен въпрос
добавена от denicapencheva6078 19.05.2020
0
4
Литературно интерпретативно съчинение
добавена от fatih.fevzi 03.06.2019
0
7
Литературно интерпретативно съчинение
добавена от fatih.fevzi 01.06.2019
0
4
Ценностна система на младите хора
добавена от m.dimitrova162416 01.12.2019
2
16
"Ветрената мелница" Елин Пелин
добавена от eli.dimitrova_2572 29.09.2019
3
17
 
Онлайн тестове по Литература
Н.В. Гогол - "Шинел"
тематичен тест по Литература за Ученици от 10 клас
Тестът е върху произведението на Гогол "Шинел" и е за проверка на знанията на учениците. Всички въпроси имат само един верен отговор.
(Труден)
12
4
1
16.10.2019
Човекът и другите
тематичен тест по Литература за Ученици от 6 клас
Тематичен тест, свързан с произведенията от раздела "Човекът и другите" от учебника за 6 клас по литература. Всички въпроси имат само един верен отговор.
(Лесен)
22
6
1
6 мин
19.09.2019
» виж всички онлайн тестове по литература

Материали за изпит по българска литература от Освобождението до ПСВ

Материал № 1151662, от 30 яну 2015
Свален: 4 пъти
Прегледан: 706 пъти
Предмет: Литература
Тип: Тема
Брой страници: 23
Брой думи: 17,681
Брой символи: 107,150
Цена: 20.00 лв. Закупи материала
Докладвай
Намери частен учител

Ирен Кълвачева
преподава по Литература
в град Пловдив
с опит от  3 години
353 28

Силвия Денчева
преподава по Литература
в град София
с опит от  30 години
193 9

виж още преподаватели...
Последно видяха материала