Големина на текста:
РАЗВИТИЕ И СЪЩНОСТ НА ЮДАИЗМА
Юдаизмът е религията на еврейския народ. Понятието "юдаизъм" има гръцки произход и е въведено в употреба от
евреите, говорещи гръцки език, ок. 100 г. пр.н.е., за да различат своята религия от гръцката. Думата е свързана с името на
четвъртия син на Яков - Юда (Ехуда), чиито потомци, заедно с потомците на Вениамин, основали южното - Юдейското -
царство със столица Ерусалим. Когато то паднало, последвано и от северното - Израелското - царство, населяващите го
племена от народа на Юда (известни по-късно под името "ехуди", "юдеи" или "евреи") станали основни носители на
еврейската култура и продължили да съществуват дори и след унищожаването на държавата им.
Юдаизмът като религия е най-важният елемент от еврейската цивилизация. Благодарение на осъзнатата религиозна
избраност и особено предназначение на своя народ евреите успели да оцелеят в условия, при които не един път загубват
национално-политическата си идентичност.
Юдаизмът е свързан с вярата в един Бог и реалното въздействие на тази вяра върху живота. Но юдаизмът не е само
етична система, той включва в себе си религиозни, исторически, обредни и национални елементи. Нравственото поведение
не е достатъчно, то трябва да се съчетава с вяра в това, че добродетелта "прославя единия Бог".
За главна обосновка на ключовите вярвания и практики на юдаизма служи историята на еврейския народ. Дори
заимствайки древни празници и обреди от развитите култури на Ханаан и Вавилония, юдаизмът променя основния им
смисъл, допълвайки, а след това и измествайки естествената интерпретация с историческа. Например Песах (Пасха),
първоначално празник на пролетната жътва, става празник на освобождението от египетското робство. Древният обичай
обрязване, отначало съществуващ при другите народи като обред, отбелязващ встъпването на момчето в периода на половата
зрелост, се трансформира в акт, който се извършва при раждането на момчето и символизира въвеждането на детето в завета
(съюза, договора), който Бог е сключил с Авраам.
Изводът, до който достигат през ХІХ в. някои (повечето християнски) религиозни историци, че еврейската история е
предизвикала две различни религии - религията на Израел до Ездра (ок. 444 г. пр.н.е.) и чак след това юдаизма, е признат от
мнозина за грешен. Еволюцията на юдаизма е непрекъсната и подобно на другите религии той се е променял и развивал,
освобождавайки се от много стари елементи и възприемайки нови принципи и норми в съответствие с променящите се
условия. Въпреки нарастващата роля на правовите елементи в юдаизма след вавилонския плен религията остава по същество
същата като в периода преди пленничеството и всяка една значима доктрина на юдаизма след пленничеството използва за
източници по-ранни учения. Юдаизмът след пленничеството, без да отстъпва от универсализма на предишните пророци, го
издига на нова висота в произведенията на Исая Втори, в книгите Рут, Йона, Псалми, т.н. литература на премъдростта и
написаните от фарисеите Галаха и Агада.
ИСТОРИЯ
В примитивна форма еврейската религия съществува през периода на патриарсите (ок. 2000-1600 г. пр.н.е.), епоха, за
която са характерни обожествяването на природните сили, вярата във властта на демони и духове, табуто, различните чисти
и нечисти животни, почитането на мъртвите. Зачатъци на някои важни етични идеи, които по-късно развиват Мойсей и
пророците, съществуват още през най-ранния период.
Според Библията Авраам е първият, който признал духовната природа на единия Бог. За Авраам той е върховен Бог, към
когото вярващият може да се обърне, Бог, но който не се нуждае от храмове и свещенослужители, всемогъщ и вездесъщ.
Аврам напуснал своето семейство, което не се отказало от асирийско-вавилонските вярвания, и до смъртта си в Ханаан се
придвижвал от място на място, проповядвайки вярата в единия Бог.
По времето на Мойсей (вероятно ХV в. пр.н.е.), чието възпитание протекло в условията на високоразвитата египетска
култура, юдаизмът придобил по-сложни и изтънчени форми. Мойсей придал на религията форма на изключително
поклонение пред Яхве (както евреите наричали Бога). Именно с неговата намеса той обяснил страшната катастрофа, която
постигнала Египет и довела до освобождаване от робството на израилтяните и разнородна маса потиснати - тези, на които
било съдено да станат еврейски народ. Почитането на единия Бог се съпровождало с установяване на ритуални и социални
закони, от които се ръководели синовете на Израел по време на скитането си из пустинята. Култът и ритуалът нямали за
Мойсей особено значение, те били само допълнително средство, помагащо на народа да запази предаността си към Бога.
Основен акцент се поставял върху спазването на духовния и моралния закон, формулиран в десетте заповеди, които
забранявали решително поклонението пред идоли, изобразяващи богове. Религията на Мойсей допускала издигането на
специална шатра, скиния на завета, представляваща видим знак за божественото присъствие, а също и изработването на
ковчег на завета - дървен, обкован със злато сандък, в който се намирал "завета" на Яхве, тайнствен предмет, може би
изпускащ опасни радиоактивни лъчи (1 Цар 5-6).
Като завзели Ханаан, под влияние на местните религиозни обичаи синовете на Израел разработили култ, включващ
жертвоприношения, празници и местни светилища с организирано жречество. В Ханаан израелтяните открили също
извънредно развит култ към божествата на плодородието, основна богиня от които била Асират.
По-късно, във връзка с борбата срещу идолопоклонничеството, сред Израел се появили пророците - уникална в
историята на древния свят група, благодарение на която религията на еврейския народ достигнала най-високия си разцвет. Те
били хора с различен социален произход, осмеляващи се да обявяват на всеослушание това, което им се разкривало, дори ако
техните пророчества възвестявали големи бедствия, гибел на целия народ или разрушаване на Храма. Те проповядвали чист
монотеизъм и универсализъм, учението им било пронизано от патоса на социалната справедливост. Пророците се борели не
толкова срещу жертвоприношенията, колкото срещу това, че им се придавала самостоятелна ценност или се разглеждали
като спазване на съюза (договора) между Израел и Бога. Полемиката на пророците, която се наблюдава също така в
псалмите, изиграла важна роля за ликвидирането на много независими култови центрове, но не и за отмяна на
жертвоприношенията. В резултат от централизацията на култа по време на царуването на Йосия ерусалимският Храм
изместил старите светилища с техните езически божества и култове. Именно критиката на пророците срещу култа към
жертвоприношенията и поставянето на праведността по-ниско от обредната страна до голяма степен довела до т.н.
девтерономическа реформация, осъществена от цар Йосия ок. 621 г. пр.н.е.
След падането на Юдейското царство и разрушаването на Храма през 586 г. пр.н.е. сред живеещите във Вавилония
евреи-изгнаници юдаизмът придобил нови форми. По време на изгнанието евреите се заселвали не само във Вавилон, но и в
Египет, Сирия и други страни. Тенденцията към идолопоклонничество по време на изгнанието не е проучена, тогава се
практикували само обреди, които не били свързани с храмовото богослужение. Спазването на съботата и обрязването били
най-важните знаци за съюза (договора) с Бога. По време на събирания се преразказвали предания, тълкувало се Писанието,
четели се псалми и други произведения на религиозната поезия, хората се изповядвали и произнасяли молитви, заедно или
индивидуално. Новост в еврейския живот станало молитвеното богослужение. Отпадала нуждата от здания, от предмети на
култа, от жреческото съсловие; необходимо било само желанието на групата или на отделния човек. На събранията не делели
хората по социалната им принадлежност и в този смисъл демократизмът по-късно станал характерна черта на синагогата.
Когато изгнаниците се върнали в Ерусалим, молитвеното богослужение, получило развитие в синагогите, станало част от
храмовата служба и след второто разрушаване на храма (70 г.) отново изместило жертвоприношенията. Синагогата заменила
Храма. За евреите, живеещи в диаспората, тя служела за молитвен дом, за религиозна школа и за място на събрания. По
време на вавилонския плен и след него се проявявало универсалното значение на идеите на юдаизма и той се трансформирал
от общност, основаваща се на кръвното родство, в основана на вярата община, чийто член можел да стане представител на
всеки народ. Националните идеали се запазвали, съчетани с представата за единството на човечеството. Тази концепция се
илюстрира от седемдесетте жертвоприношения на Празника на шатрите (Сукот), символизиращи участието на седемдесетте
народа на света в служенето на единия Бог.
Не повече от сто години след разрушаването на Храма изгнаниците започнали да се връщат в Палестина. Под
ръководството на Неемия те възстановили стените на Ерусалим и издигнали отново Храма. По негова заповед евреите
разтрогнали браковете си с чуждоземните жени за запазване на еврейската община, която била заплашена от проникване на
езически култове и обичаи, донесени от чужденките.
Ако Храмът станал отново място за жертвоприношения, синагогата предоставила на всички възможност за изучаване на
Тората (Закона). Мойсеевият закон ограничавал действията на жреческото (свещеническото) съсловие; задачата да тълкуват
Тората поели учените книжници ("соферим"). Престижът на книжниците растял, особено в периода, когато наследственото
свещенство започнало да се приспособява към елинистичните нрави и обичаи. Книжниците ръководели успешно борбата за
запазване на националната и религиозната чистота. В борбата за свобода синовете на Матафия Хасмоней начело с Юда
Макавей довели евреите до победа над гръцките войски на Антиох Епифан (на тази победа е посветен празника Ханука).
На Езра (Ездра) и книжниците, дошли след Неемия (V-ІІ в. пр.н.е.), се приписва окончателното оформяне на триделния
канон на еврейската Библия (Танах). Произведението се създавало в период, когато се появявали множество апокрифни
съчинения. Сега вече изучаването на Писмения Закон (Тора ше би хтав) се допълвало с тълкуване на Устния Закон (Тора ше
бе ал пе), съставен от проповедите, които според преданието Мойсей получил на Синай заедно с Писмената Тора. Очевидно
е, че много постановки на Писмената Тора са се променяли с течение на времето. Писменият и Устният Закон обхващали
ритуалната практика, стопанската дейност, законодателството, хигиената, наследственото право, правото на собственост,
земеделието, облеклото, хранителните забрани - почти всяка сфера на човешкия живот. Писмената и Устната Тора
определяли не просто вероизповеданието, но и начина на живот.
През ІІ в. пр.н.е. в юдаизма се оформили две групи - садукеи и фарисеи. Садукеите принадлежали към свещеничеството
и елита: те служели за опора на свещеническата династия на Цадокидите и вероятно са наречени по името на основателя й
Цадок. Фарисеите, представляващи средните слоеве на обществото и действащи в съгласие с традицията на книжниците, се
опитвали да ограничат влиянието на садукеите и оспорвали техните решения. За свой идеал те провъзгласявали
свещенството на целия народ и били убедени, че целият живот на човека трябва да бъде признат за благочестие. Садукеите се
придържали към буквата на Закона, фарисеите - към неговия дух. За разлика от садукеите фарисеите заедно с Писмената
Тора признавали и Устната Тора, разработена от книжниците и равите (равините, законоучителите), считайки нейните
предписания за задължителни. Признаването на авторитета както на Писмения, така и на Устния Закон довело до това, че
животът на еврейския народ не загубил традиционните си черти и след падането на юдейската държава и разрушаването на
Храма. Нарасналият авторитет на Закона превърнал законоучителите в безспорни водачи на народа. Между фарисеите и
садукеите съществували несъгласия и по редица конкретни въпроси. Така например фарисеите признавали учението за
безсмъртието на душата и възкръсването на мъртвите, а садукеите го отхвърляли.
Традициите на фарисеите продължили танаите (танаим 'учители'), амораите (амораим 'тълкуватели') и савораите
(савораим 'разясняващи'), учени, чийто колективен труд се увенчал със създаването на Талмуда, огромен сборник с
документи, включващ Устния Закон, правни заключения, дискусии и решения по различни въпроси, морални предписания и
принципи, а също исторически повествования, легенди и предания. Окончателния си вид Талмудът придобил във Вавилония
ок. 500 г. Следващата редакция на Вавилонския Талмуд се приписва на Равина, ръководител на академията в Сура, и рави
Йосе, стоящ начело на академията в Пумбедита. Ерусалимският, или Палестинският Талмуд, създаван в школите на
Палестина поколения наред, е завършен ок. 350 г. в Ерусалим.
Талмудът се състои от две части. Първата част, Мишна, е произведение на танаите, редактирано от Юда ха Наси (Княз
Юда); втората, Гемара ("завършване"), е резултат от работата на амореите. Законодателният материал на Талмуда се нарича
Галаха, а хомиличния, алегоричния и поетическия - Агада ("сказание, повествование"). На вероучението отрежда подчинена
роля, тъй като фундаменталните принципи на еврейското вероизповедание, след като са общоизвестни и признати, не се
нуждаят от изброяване или някакви особени формулировки. Основно внимание се отделя на нормите, регламентиращи
поведението на евреите във всяка една сфера на живота. Галаха е основно раздел от Талмуда, докато Агада заема много по-
забележимо място в равинистичните произведения от друг жанр. Този жанр, мидраш, предоставя основния материал за
еврейската теология.
Епохата на савораите продължава до 600 г. По това време се появява плеяда от водещи учени, наречени гаони (от евр.
геоним 'превъзходителства, прославени'). Гаоните ръководели академиите в Сура и Пумбедита, двете водещи школи във
Вавилония, превърнали се в центрове за изучаване на правото след закриването на школата в Палестина от римляните (300
г.). По това време ръководител на вавилонската община е "реш галута" ("ръководителя на изгнаниците", "ексиларха"),
утвърждаван по правило от персийските власти. Но реално влияние върху живота на евреите, както във Вавилония, така и
в други страни, оказвали наставниците-гаони. Периодът на гаоната продължил около 450 г. (600-1050). Някои известни гаони
коментирали и преподавали Закона в школи, които ръководели, и в качеството си на върховни съдии го въвеждали в живота
на общините. Те се занимавали с изследвания, излизащи извън пределите на Талмуда - с история, граматика, литургика. Рави
Шерира Гаон от Пумбедита написал през 987 г. знаменитото си послание до евреите в Кайруан за развитието на Талмуда,
което си остава един от важните източници по тази тема. Рави Амрам Гаон от Сура през 870 г. и рави Саадия Гаон (892-942),
знаменит граматик и философ, разработват литургията. Много гаони, отговаряйки на въпроси, които задавали евреите от
диаспората, пишели пространни респонси (така наричали посланията на авторитетните равини в отговор на въпрос от
галахически характер; решението, изложено в респонса, било прецедент и имало силата на закон). Най-известни са
респонсите на Хая Гаон от Пумбедита от около 1000 г. Гаоните също така редактирали сборниците с талмудистки закони.
Появилата се през епохата на гаоната секта, известна като сектата на караимите, отхвърлила Талмуда. Тя се състояла от
последователи на Анан бен Давид (ум. ок. 800 г.), безуспешен претендент за поста на ексиларх, който се заемал от чичо му.
Ожесточен се срещу гаоните, които не подкрепяли претенциите му за длъжността, Анан заминал за Палестина, където събрал
около себе си група последователи, убедени, че предписанията на талмудистите извращават Закона. Той призовавал да се
спазва стриктно буквата на Закона, както е формулиран в Библията. Отговаряйки на Анан, равините отначало поставяли
ударение върху авторитета на Талмуда, считайки, че в условията, когато се разпространява ислямът, е необходимо
придържане към интерпретацията на Писаната и Устната Тора, осветена от вековната традиция. За да отговорят достойно на
призива, отправен от караимите, талмудистите се заели с усилено изучаване на Библията, на еврейската граматика и
филология, а също така на еврейската теология и етика. В края на краищата нарастването на караимското движение
престанало и за следващите поколения Талмудът си останал най-авторитетното произведение.
Изобщо казано, Талмудът не е само подреден кодекс, някакъв обикновен сборник със закони. Освен това тай се
допълвал с обширни коментари на равините, тълкуващи го съобразно променящите се социални и културни условия. Нямало
нито строги правила за интерпретиране, нито главен авторитет или последна инстанция. В повечето случаи коментаторите се
стараели да намерят обосновка за своите възгледи в Библията и Талмуда или в произведенията на предшестващите ги равини.
Водещ коментатор на Талмуда бил Раши (рави Шломо бен Ицхак от Троа, 1040-1105). Казват, че без неговите коментари
днес Талмудът би могъл да стане недостъпна книга.
Макар че коментарите облекчавали изучаването на Талмуда, чувствала се необходимост от достъпно ръководство,
удобно за практическо използване. Много рано започнали да се съставят сборници с еврейски закони, призвани да запълнят
този недостатък. Сред първите са Големите наредби (Галахот Гедолот) и Гилхот Алфаси, отворили пътя за по-нататъшни
кодификации. Най-важни от по-късните кодекси стават сборникът на Маймонид Повторение на Закона (Мишне Тора),
Четирите реда (Арбаа Турим), произведение на Яков бен Ашер (ум. 1340 г.) и Сложената маса (Шулхан Арух) на Йосиф
Каро (1488-1575). Кодексът на Маймонид представя системата на юдаизма в неговата цялост, като авторът, за разлика от
другите кодификатори, не следва реда, приет в Талмуда, а групира по свой начин материала и въвежда нови раздели. Той не
се позовава на авторитети, заради което е подложен на критика; стилът му е лаконичен. Сборникът Шулхан Арух на Каро,
написан въз основа на Арбаа Турим и снабден с глосите на Мойсей Исерлес (1520-1572), е приет от ортодоксалните евреи за
нормативен кодекс.
През Средните векове евреите внасят свой дял в развитието на философията. Пръв известен еврейски философ бил
Саадия Гаон. Неговото най-значително произведение е Книга с вярвания и възгледи (Сефер ха эмунот ве ха де'от), където за
първи път е дадена философска обосновка на вероучителните принципи на юдаизма. Бахиа ибн Пакуда (ХІ в.) става първият
еврейски автор, написал трактат за етичната система - Задълженията на сърцето. Религиозната философия на юдаизма
дължи много на произведението Източник на живота, написано от неоплатоника Соломон ибн Гебирол (1021-1058),
известен като Авицеброн от Валенсия. Юда Галеви от Толедо (ок. 1080 - ок. 1140) подлага на критика учението за
еманациите, а също така учението на Аристотел за вечността на материята.
Най-велик еврейски учен и философ през Средновековието е вече споменатият Мойсей Маймонид (1135-1204), известен
под абревиатурата "Рамбам", автор на трактата Пътеводител на заблудените (Море Невухим), учещ за хармонията на разума
и истините, получени чрез Откровението. Маймонид бил последовател на Аристотел и произведенията му оказали
несъмнено влияние не само върху еврейските, но и върху нееврейските философи, сред които и Тома Аквински. Други
значителни еврейски философи от този период са Мойсей ибн Езра, Леви бен Гершон (1288–1344) и Хасдай бен Авраам
Крескас (1340–1410), които се опитвали да очистят юдаизма от влиянието на Аристотел. Към началото на ХVІІ в. сред
еврейските мислители се появили философи-скептици, най-известните от които са Уриел Акоста от Амстердам, Леон от
Модена и Йосиф Делмедиго, но острието на техните полемики било насочено преди всичко срещу крайностите на
талмудизма и кабалата.
Реакцията срещу рационализма на философите и преди всичко срещу учението на Маймонид предизвикала засилване на
мистическото течение. Ново учение, наречено "кабала" ("предание"), било разпространено от Испания на север. Първото
значително произведение на кабалата е Книга с творения (Сефер Ецира, ІХ в.). Кабалистичната литература продължила да се
развива в еврейските общини на Франция и Германия, а през ХV в. преживяла бурен разцвет в Палестина благодарение на
школите на Моше от Кордова (1522–1570) и Исак Лурия (1534–1572). Най-почетно кабалистично произведение станала
книгата Зохар, приписвана на рави Шимон бар Йохай, но написана от испанския евреин Мойсей де Леон.
Кабалата се развивала като метафизическа система, съсредоточена върху учението за божествените еманации и
откровения, върху учението за "сфирота" (еманационните стадии и йерархическите стъпала на духовете и ангелите) и
"гилгула" ("прераждането"). При всяка своя дума или действие хората трябва да се обръщат към мисълта за новото
съединяване с духовния мир. Името на Бога било тайна, покриваща всичко и въздействаща върху всичко, неговите букви
притежавали мистична сила.
Заедно с мистичната теория се развивала и практическата кабала, поставяща ударение върху важността на човешката
природа. Тя изградила система на демонологията и магията, поощрявала аскетизма, но в центъра на вниманието й било
месианството и спасението на Израел. Увлечението по кабалата подготвило почвата за признаването на лъжемесии като
Авраам Абулафия (1240 – ок. 1291), Давид Реубени (1490–1535), Соломон Молхо (1500–1532), Сабатай Цви (1626–1676),
който имал хиляди последователи, и Якоб Франк (1726–1791). Кабалата оказала влияние върху нравоучителната литература.
("мусар"). Сред мистичните произведения може да се посочи трактатът на Самуил Хасид (1115–1180) и сина му Юда Хасид
(1150–1217) Книга на благочестивите (Сефер Хасидим), където високите морални принципи се преплитат със суеверия, вяра
в зли духове и демони.
Мистическата тенденция намерила през ХVІІІ и ХІХ в. нов израз в хасидизма, чиято родина била Полша. До голяма
степен той бил протест срещу равинизма и възгледа, че изучаването на Талмуда е единственият път за постигане на праведен
живот. Начало на движението поставили Израел бен Елиезер (Баал Шем Тов) (ок. 1700-1760) и Дов Бер от Межерич (1710-
1772). Хасидизмът се превърнал в отговор на духовните надежди на масите, които нямали нито възможност да се приближат
до Бога чрез изучаване на Талмуда, нито представа как да направят това. Основното средство, чрез което можели да
постигнат единение с Бога, било молитвата. Но в хасидизма започнали да пускат корени ексцентрични практики, явно
противоречащи на Талмуда, и това довело хасидите до конфликт с рави Илия (Елияху) (1720–1797), Виленския гаон, който се
изказал осъдително за тях.
Мойсей Менделсон (1729–1786), чиито философски възгледи някои евреи възприемали неправилно като оправдание за
отказа им от юдаизма, бил една от ключовите фигури на великото обновление, което позволило да се осмисли по-пълно
ценността на юдаизма. Важен принос на Менделсон за приспособяване на еврейския живот към условията на съществуване
извън гетата станало публикуването на немския превод на Петокнижието. Той открил първото свободно еврейско училище в
Берлин, където наред с Библията и Талмуда се преподавали светски дисциплини. Училището станало образец за еврейските
енорийски училища, които след това се откривали навсякъде, и събудило интерес към изучаването на иврит. Оттам
започнало движението Хаскала (еврейското Просвещение) в Централна Европа. Сред последователите на Менделсон били
Нафтали Херц Весели (1725–1805) в Хамбург, Нахман Крохмал (1785–1840) в Източна Европа и Самуел Давид Луцато
(1800–1865) в Италия. Забележителен принос за изучаването на юдаизма с помощта на европейските научни методи имал
Леополд Цунц (1794–1866), който се смята за основател на научното изследване на юдаизма (т.н. Wissenschaft des Judentums).
В началото на ХІХ в. в Германия се появило движение, което получило названието реформистки юдаизъм. То се
стимулирало от желанието на евреите, включили се в процеса на политическата и културната еманципация, да приспособят
юдаизма към съвременните условия. Отначало усилията на реформистите били насочени преди всичко към това да се
направи синагогалната служба приемлива за западния свят. В богослужението се въвел орган, смесен хор, пеене на немски
религиозни химни; немският език се използвал като език за молитва и проповед. По време на службата мъжете и жените се
намирали заедно. По-късно от молитвите било изключено всякакво споменаване на Сион, изразяващо националните надежди
на евреите да възродят древната си родина. Това движение за обнова се ръководело от хора, които нямали равинско звание,
макар че необходимостта от промени защитавали и реформистките равини, сред които били Авраам Гайгер (1810–1874) и
Самуел Холдхайм (1806–1860). Гайгер разглеждал юдаизма в исторически аспект, подчертавайки, че идеите и обществените
институти, както показва еврейската история, могат да остаряват и да отстъпват място на нови.Холдхайм бил радикален

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Развитие и същност на юдаизма

Юдаизмът е религията на еврейския народ. Понятието "юдаизъм" има гръцки произход и е въведено в употреба от евреите, говорещи гръцки език, ок. 100 г. пр.н.е., за да различат своята религия от гръцката.
Изпратен от:
len4ity
на 2008-03-17
Добавен в:
Реферати
по Етнология
Статистика:
307 сваляния
виж още
 
Подобни материали
 

Традиции и празници в моята страна

19 фев 2008
·
388
·
2
·
236
·
459
·
1

В моята страна България има доста голямо разнообразие от празници, тъй като според традиционните схващания на нашите предци годишното време било разделено две полугодия- есенно-зимно и пролетно- лятно.
 

Етническите и религиозни общности в страната

25 апр 2018
·
21
·
11
·
3,810
·
56
·
1

Курсова работа за студенти по история на етническите и религиозни общности в страната...
 

Евреи

30 май 2011
·
70
·
18
·
760
·
116

Евреите са последователи на юдаизма или по-общо, съставят еврейския народ етно-религиозна група, наследници на древните израилтяни...
 

История и религия на древните евреи

14 май 2011
·
31
·
11
·
1,187
·
110

Първите сведения за еврейския народ датират от XIII век пр.н.е. и са открити върху Мернептахския камък, който показва, че те са населявали земите на Израел, където понастоящем е разположена и държавата израел...
 

Етнокултурни изследвания в Североизточна България

17 ное 2010
·
97
·
18
·
4,141
·
269

В Североизточна България, в географско-историческата област Делиорман, разположена върху Лудогорското плато живеят съвместно няколко етноса и няколко етнографски групи от незапомнени времена....
1 2 3 4 5 » 6
 

Развитие и същност на юдаизма

Материал № 113217, от 17 мар 2008
Свален: 307 пъти
Прегледан: 224 пъти
Качен от:
Предмет: Етнология
Тип: Реферат
Брой страници: 6
Брой думи: 4,506
Брой символи: 38,534

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Развитие и същност на юдаизма"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Последно видяха материала
Сродни търсения