КОНЦЕПЦИИ ЗА УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА ЗЕМЕДЕЛИЕТО
ВЪВЕДЕНИЕ
От древността до наши дни земеделието е основна човешка дейност, осигуряваща
прехраната на населението на планетата. Многофункционалният и комплексен характер на
съвременното селско стопанство определят огромното му значение за прогресивното развитие
на обществото. Чрез производството на продукти от растителен и животински произход за
храна, натурални влакна и суровини за промишлеността, то осигурява задоволяването на
базисни човешки потребности, като едновременно с това е източник на доходи и заетост за
голяма част от населението в селските райони на отделните, страни. В същото време,
развитото земеделско производство е изходна база за функционирането на голяма част от
останалите икономически сфери на дейност като преработвателна промишленост, търговия,
транспорт, наука, образование и др. Понастоящем земеделието може да се Определи като най-
екстензивно развиващата се производствена система. За осигуряването на 98% от продуктите,
задоволяващи-непосредствените потребности на световното население от храна и цялата
суровинна база за дървообработващата промишленост в глобален мащаб, се управляват 70% от
екосистемите в умерените и тропически климатични пояси на планетата.
Развитието на земеделието от зората на човешката цивилизация до началото на 20™ век
има за цел основно осигуряването на прехрана и може да се характеризира като примитивно и
екстензивно. Прилаганите земеделски обработки са в най-опростения си вид, с незначителни
или дори липсващи външни вложения, осигуряващи по този начин производството на
екологично-чиста продукция и максимално опазване на ограничените естествени ресурси.
Това, на пръв поглед хармонично развитие на земеделското производство започва да се
нарушава в резултат от все по намаляващото съотношение между количеството на
разполагаемите природни ресурси и постоянно увеличаващия се брой на населението на
шишетата. Още Томас Малтус през 1798 г. предупреждава за нарастващата опасност по
отношение задоволяването на продоволствени те нужди на бъдещите поколения.
В отговор на задълбочаващия се проблем, свързан с недостига на обработваеми площи
след Втората световна война в много от развитите държави, като САЩ и страните от Западна
Европа, земеделието преминава към т.нар. индустриален модел на развитие, основан на
постигнатия напредък в сферата на науката и технологиите. С оглед рязко увеличаване
продуктивността на растениевъдното производство, целящо посрещане на постоянно
1
нарастващите потребности на човечеството от храна и облекло, силно се повишава размера на
влаганите в производствения процес ресурси, като минерални торове и синтетични пестициди.
Практикуваните до този момент опростени земеделски обработки отстъпват място на
агротехнически мероприятия със значителна степен на механизация, а традиционните сортове
растения, биват замествани от такива с висок продуктивен потенциал. В същото време обаче,
започва да назрява конфликт между стремежа на човечеството към поддържането на
постоянен темп на увеличение на производителността на влаганите в земеделието ограничени
ресурси и необходимостта от опазване на околната среда. В резултат от засилената
индустриализация на земеделието започват да се проявяват множество негативни ефекти
върху състоянието на цялата екосистема, свързани най-вече със замърсяването на почвата,
въздуха и водата. Унищожаването на ограничените природни ресурси и съответно
невъзможността за посрещане на продоволствените нужди на бъдещите поколения, се
превръща в сериозна заплаха пред развитието на обществото.
Опасността от бъдеща разруха на околната среда предизвиква силна реакция в
обществото и през 70те години на миналия век, учените-еколози се обявяват категорично
срещу външните вложения в селското стопанство и причиняваното от тях замърсяване на
природата. Изведените на научна основа концепции и дейността на групата за
„възстановяващо/алтернативно земеделие”, акцентиращи върху значението на естествените
природни процеси и агро-екологията за устойчиво производство на растениевъдна продукция,
поставят основата на екологосъобразното земеделие. На преден план излиза теорията за
устойчивостта на земеделието, чиято холистична рамка е очертана в доклада на Световната
комисия по околната среда и развитието „Нашето общо бъдеще” и се основава на
съществуващите многостранни връзки между земеделието, околната среда, икономиката и
обществото. Терминът „устойчиво земеделие” произлиза от понятието „устойчиво развитие” и
се характеризира като екологично, икономически и социално жизнено, хармонично и
балансирано развитие (ЛУСЕБ, 1987). Устойчивостта се превръща в основна цел на
земеделието,, науката и политиката и неизменна част от дейността на множество
международни институции, като Организацията по земеделието и прехраната, Световната
банка и др.
Определенията за същността на устойчивото земеделие, чиято основна цел е
удовлетворяването на сегашните л бъдещи човешки потребности от храна, понастоящем се
концентрират основно върху трите стълба на устойчивото развитие, а именно, неговата
2
икономическа ефективност, екологична съвместимост и социална отговорност.
Многофункционалният характер на съвременното селско стопанство, като динамичен процес,
едновременно обвързан и зависим във времеви и пространствен аспект от състоянието и
промените в околната среда, климата, политиката, икономиката, технологията и обществото
като цяло, както на микро, така и на макро равнище и многообразната същност на
устойчивостта, създават широко поле за интерпретация на понятието „устойчиво земеделие".
Различните обществени групи, като земеделски производители, икономисти, учени, политици,
съобразно техните индивидуални възгледи акцентират върху различни аспекти и нюанси на
това понятие, което води
Организацията по храни и земеделие с специализирана агенция на Обединените нации,
която провежда политика за преборваме с глада в международен обхват. Тя работи като
неутрален форум, където всички нации се срещат като равни, за да договарят споразумения и
да дебатират за политиката в тачи област
до голямата палитра, от плурализъм при дефинирането на устойчивостта. Това се
определя от факта, че докато екологичните аспекти на устойчивостта до голяма стенен са
научнообосновани, то социално-икономическите аспекти по-скоро са субективни, бързо
променящи се и в голямата си част са предмет на дивергентни и противоречиви възгледи.
Много често, устойчивото земеделие се определя като пакет от установени земеделски
практики в рамките на т.нар. „органично земеделие”, „екологично земеделие”, „алтернативно
земеделие” и т.н. Устойчивостта па земеделското производство по същество се отнася до
способността на земеделските системи да се развиват със стабилни темпове, адаптирайки се
към протичащите промени във времето и пространството по отношение на основните
параметри на обкръжаващата ги среда, влияещи върху тяхното развитие. В тази връзка,
„устойчивото земеделие трябва да се разглежда в контекста на конкретната ситуация и
съобразно текущите световни тенденции в земеделското производство”.
Неравномерното разпределение на поземлените ресурси и населението на планетата и
същевременно постоянно нарастващата издръжка на производството па храни, която през 1997
г. възлиза на 1,3 трилиона долара, както и наблюдаваните през последните няколко
десетилетия в световен мащаб драстични промени в земеделския производствен процес и
продуктивността на производството, налагат устойчивостта на земеделието да се разглежда в
контекста на протичащите процеси в глобалното развитие. Силният напредък и постиженията
в науката и технологиите от една страна и постоянният темп на увеличение на населението на
3
