Големина на текста:
Българското архивно дело има
кратка история в сравнение с
вековните традиции и постижения
на повечето европейски държави в
тази област. Както е известно, още в
края на XVIII в. най-напред във
Франция, а през първата половина
на XIX в. и в много други страни
започнали да се приемат специални
закони за устройството и дейността
на архивните учреждения като
важна част от държавната
административна структура. По
силата на тези закони в отделните
страни архивите били провъзгласени
за «публични», т. е. за собственост
на нацията, на обществото,
независимо от тяхната предишна
принадлежност. На гражданите се
гарантирал свободен достъп до
интересуващите ги архивни
документи с оглед необходимостта
от използването им за
административни или научни цели.
Регламентирали се също принципите
и методите за организацията на тези
документи и дейността на архивите
като специализирани държавни
учреждения. По-конкретно,
архивите трябвало да осигуряват
постоянното приемане,
регистриране, съхраняване, научна
обработка и използване на
исторически ценните за обществото
документи, след като приключи
тяхната роля в съответните
административни учреждения. Тези
учреждения от своя страна се
задължавали да обработват и опазват
документите си въз основа на
общовалидни правила за работа с
тях. В резултат се постигало
необходимото единство и
приемственост в процесите
документиране, документооборот и
архивиране или, с други думи, в
предархивното и архивното поле при
организацията на документите,
които били определени за предаване
по-нататък в архивите. ИДЕЯТА ЗА
С ЪЗДАВАНЕ НА ДЪРЖАВЕН
АРХИВ СЛЕД
ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА
БЪЛГАРИЯ
След Освобождението / 1878 г./,
когато се формират всички
институтции на възстановената
българска държава, са налице
обективно и условията за
изграждане на спериализирано
архивно учреждение. Силен
първоначален тласък дава
Временното руско управление,което
с цял комплекс от правила и
разпореждания регламентира
деловодната и канцеларска дейност
в новосъздадените държавни
институции. Децантрализираното
ведомствено съхранение на
учрежденските архиви е характерно
и за Източна Румелия. Още в
началото на 80-те години на ХІХ в.
Практическата
рационалност,национална и
служебна отговорност извеждат като
управленски проблем идеята за
изграждане на общ областен архив.
Липсата на финансови
възможности-един постоянно
изтъкван,доминиращ мотив за
свалянето на отговорност от почти
всички български управници, пред
които е поставяна на дневен ред
тревожната необходимост – и
научна, и обществено-политическа –
от създаване на Държавен архив .
Само в някои централни органи на
държавната власт / Канцеларията на
цяра, Народното събрание и др./ се
саздава и общ учрежденски архив.
Като министър на народната
просвета през 1903 г. Ив.Шишманов
се заема да осъществи идеята за
създаване на архивна сбирка за
Българското възраждане към
Нарондия музей в София.
В устава на Българкото книжовно
дружество от 1884 г. изрично се
предвижда създаване на „една
архива,която съдържа
преимуществено документи за
старата и новата българска история,
политическа и книжовна”.
След Балканските войни се поставят
основите и на Военноисторическия
архив от формираната към Щаба на
действащата армия
Военноисторическа комисия. Така
по различен повод и в различно
време възникват архивни сбирки
към Народната библиотека,
Пловдивската библиотека,
Св.Синод, читалища,училища,
Софийската община и дрПрез 1901 г.
Министерският съвет назначава нова
3-членна комисия с представители
на различни министерства, която „да
изучи въпроса за унищожаване на
непотребните книжа в архивите на
всички ведомства и да представи по
това писмен доклад.” На нейните
членове са предоставени на
разположение всички материали на
комисията от 1894 г. и събраните
чужди закони и правилници. През
1903 г. председателят д-р Д.Минков
представя доклада си на министъра
на правосъдието:
Поемането на част от функцийте на
един държавен архив от Народната
библиотека е нормативно уредено в
законите за народната просвета /
1909/ и за страните /1911/. С тези
актове тя се превръща в централно
архивно средище за всички ценни
държавни архиви – „исторически” и
„правителствени”. И това е първата
стъпка към институционализиране
на идеята на Държавен архив / за
момента като структурна част от
библиотеката/.
Функцийте на Държавен архив до
самостоятелното му обособяване.
Това е законодателно
регламентирано и в новия закон за
народното просвещение от 1921 г.
Задачите на този отдел са с
разширен обхват – „да събере и тези
всички документи, които имат
връзка с миналото на България”,
включително правителствени
архиви, станали излишни за
текущата работа на учрежденията,
архиви на български държавници,
обществени, културни и други
дейци, на видни писатели, отделни
материали с историческото
значение.До 1924 г. обаче отделът
остава на книга- липсват помещения
и персонал. През 1924г. Архивът на
Възраждането е прехвърлен от
Етнографския музей в Народната
библиотека, след което
предвиденият от закона Архивен
отдел е официално открит. От тези
години са първите по-масови
постъпления на „правителствени
архиви”, но към началота на 1926 г.
те наброяват едва около 80 000
документа. ІІ. ДЪРЖАВНИТЕ
АРХИВИ ПРЕЗ ВТОРАТА
ПОЛОВИНА НА ХХ ВЕК.
ИЗГРАЖДАНЕ НА НАЦИОНАЛНА
АРХИВНА СИСТЕМА.
СПЕЦИАЛИЗИРАНО АРХИВНО
ЗАКОНОДАТЕЛСТВО След
Втората световна война постепенно
се развива и даже се закрепя
законодателно една прекалена и
всеобхватна, тоталитарна по
характера си грижа към наследените
от ми¬на¬лото и към създаваните в
съвременността документални
масиви. Няколко са факторите,
повлияли за настъпилото веднага
след вой¬ната видимо раздвижване в
архивната област. Първият от тях е
достиг¬на¬лото вече до краен
предел раздразнение на културната
общественост.Значително се
активизира преди всичко
събирателската дейност на
архивните звена към Народната
библиотека в София, БАН, МНО,
Столичната община, на музеи и
биб¬лио¬теки в други градове на
страната. Появяват се и първи
законодателни актове по чисто
архивни въпроси. 1947 г. видни
учени, членове на Академията, също
поставят на разглеждане въпроса за
учредяване на "Държавен архив", а
през есента и зимата на 1949 г., след
появили се нови сигнали за
безразборно унищо¬жа¬ване на
документи, Академията прави две
предложения до Министер¬ския
съвет за решаване най-сетне на
наболелия въпрос за архивите.
Проявил се обаче и един втори
фактор, оказал се решаващ. Това бил
стремежът на новата администрация
във всяко едно отношение да се
уеднакви със съветската, а този
стремеж, от своя страна, бил
следствие от създалото се сходство в
икономическата област. Бързо става
ясно, че съветските държавни
архиви се ръководят от
Министерството на вътрешните
работи и там именно е командирован
директорът на Народната милиция
Благой Пенев, за да проучи опит. В
свой подробен доклад от декември
1948 г. генералът обрисувал най-
ха¬рактерното за съветската архивна
система и набелязал основните
въпро¬си, които следвало да се
решат и в България (закон,
помещения, кадри и пр.).
По стечение на неблагоприятни и
неизбежни исторически
обстоятелства въпросът за
системното събиране и опазване на
българското национално
документално богатство започва да
се решава в законодателно и
административно отношение много
по-късно — едва от началото на 50–
те години насам. Oт 1951 г. насам
започва т. нар. «организирано
развитие» на българското архивно
дело, което е по подобие на
съществуващия централизиран
модел на архивната система по
«съветски образец», възприет по
същото време и от останалите
страни, намиращи се в бившия
«Източен блок», за разлика от
изградените в по-ранни периоди
архиви в редица други държави,
организирани съответно на
федеративен принцип или държавно
регулирани, т. е. «частично
централизирани.
Липсата на традиции и
неоправданото закъснение в
развитието на българското архивно
дело до 1951 г. нанасят непоправими
загуби на ценни документални
свидетелства за националната ни
история.Началото на архивно
законодателство у нас поставя Указ
№ 515 от 10. 10. 1951 г. на
тогавашния Президиум на
Народното събрание и последвалото
го Постановление № 344 oт 18. 04.
1952 г. на Министерския съвет(2).
По силата на тези актове се създава
Държавният архивен фонд на
страната (ДАФ), изгражда се
мрежата от специализирани архивни
учреждения (държавни и
ведомствени с постоянен състав на
документите) и за първи път
законодателно се уреждат всички
въпроси, свързани с държавната
политика по осигуряване опазването
и използването на националното
документално наследство, както и
организацията и дейността на
архивните учреждения като органи
за управлението на ДАФ.
Понятието «Държавен архивен
фонд», което се утвърждава в
българската архивна терминология
през разглеждания период, е
заимствано от съветското
архивознание като синоним на
«национално документално
богатство». Терминът се използва с
това си значение във всички
последвали законодателни и
административни актове в областта
на българското архивно
дело: «Държавният архивен фонд
е съвкупност от ценни явни и
поверителни документи, които са
създадени от дейността на
учрежденията, научните,
стопанските, обществените и
други организации, независимо от
времето, мястото и начина на
създаването им, и които се
съхраняват от органите за
управление на Държавния архивен
фонд или се водят на отчет от
тях.»(3)
Както отбелязах,
терминът «Държавен архивен
фонд» се определя за първи път в
текста на посочения Указ № 515,
който обявява всички ценни
документи, наследени от миналото
или създаващи се в момента, за
съставна част на ДАФ. Към тях се
причисляват «документалните
материали»(4), които имат
политическо, научно и практическо
значение, независимо кога, къде и
как са били създадени, и какво е
тяхното съдържание. При това се
визират не само документите от
сферата на държавното управление,
но и документите от личен произход
— от вида на частна
кореспонденция, мемоари,
дневници, ръкописи на научни и
художествени произведения,
чертежи, рисунки, снимки,
кинофилми, звукозаписи и др.
Следователно, Държавният архивен
фонд е замислен и организиран като
една отворена система, която
постоянно се попълва с ценни
архивни документи и фондове,
наследени от миналото или
създавани през съвременния период,
намиращи се на територията на
страната ни или извън нея. Част от
тези документи, свързани с
българската национална история,
през последните десетилетия се
придобиват под формата на
микрофилми (т. е. копия на
документи) със съдействието и на
чуждестранни архиви и институти.
Като се отчита влиянието на научно-
техническия прогрес и в
административната област,
предвижда се включването в ДАФ и
на бъдещи ценни документи и
архиви, които евентуално ще бъдат
създадени с помощта на все още
неизвестни начини за
документиране и върху нови
носители.
По хронологичен признак
документите в състава на ДАФ
първоначално се групират в два
основни комплекса — съвременни
(създадени след 9. 09. 1944 г.) и
такива от «капиталистическата» и
«докапиталистическата епоха».
Също така архивните документи се
разделят на комплекси с национално
или местно значение. Всички тези
документи се обявяват за
собственост на държавата и
обществено достояние чрез
съответните архивни учреждения,
което означава, че те могат да бъдат
използвани от българските
граждани, а също и от чужденци за
научни изследвания, публикации,
справки и т. н.(5) Изрично се
забранява използването на архивни
документи от интерес за ДАФ като
предмет на покупко-продажби или
други сделки от страна на
институции или частни лица.
Що се отнася до структурата на
архивната система и вида на
специализираните архивни
учреждения, първоначално през
1951 г. се създават два централни
архива — Централният държавен
исторически архив (ЦДИА) и
Централният държавен архив на
Народна република България (ЦДА
на НРБ), както и първите 12 местни
държавни архиви. След 1959 г.
съобразно с новото
административно-териториално
деление на страната се организират
архиви и в останалите окръжни
центрове. Понастоящем местните
държавни архиви са общо 27 на
брой.
Обект на дейността по издирването,
приемането на съхранение,
регистрирането, научно-
техническата обработка, опазването
и предоставянето за използване от
страна на посочените централни
архиви са документите с национално
значение, които са създадени от
институции (в самите учреждения,
организации, предприятия) или лица
през съответните исторически
периоди — ЦДИА (за документи от
периода след Освобождението до 9.
09. 1944 г.) и ЦДА на НРБ (за
документи от съвременния
период).През 1974 г. се учредява
още един централен архив —
Централният държавен технически
архив (ЦДТА) за техническата
документация (проекто-планова,
конструкторска, технологическа,
стандарти и нормали, патенти и др.)
с национално значение, която е
създадена от дейността на
институции или лица, но само през
съвременния период. Същите тези
документи от предходния период се
съхраняват в ЦДИА.В края на 1992
г. съществуващите централни
държавни архиви бяха
преобразувани и обединени с
административна санкция в един
архив от този вид — Централния
държавен архив към Главно
управление на архивите при
Министерския съвет(6). В
новосъздадения ЦДА, който на
практика изпълнява ролята на
Национален архив(7), се запазва
автономията на архивните фондове и
техните комплекси, формирани в
предишните централни архиви чрез
структурирането на съответните
отдели, а именно — Фондове на
учреждения до Втората световна
война; Фондове на учреждения след
Втората световна война; Фондове с
научно-технически и нови видове
документи; Фондове на политически
партии и организации; Лични
фондове; Чуждестранци архиви и др.
По този начин се възприема във
връзка с класификацията на
архивните документи и делението
им по исторически епохи,
общоприетата хронологична граница
(краят на Втората световна война),
която бележи началото на
съвременния период или още на
Най-новото време. С извършеното
обединяване на трите централни
архива се коригира механично
заимстваната организационна
структура от бившата съветска
архивна мрежа, в която
съществуваха подобни централни
архиви за документите от отделните
исторически епохи съответно на
съюзно и републиканско равнище.
Оказа се, че у нас не е оправдано
обособяването на няколко архива от
този вид, тъй като документалното
ни наследство от по-ранните
исторически периоди е оцеляло само
фрагментарно, държавата ни като
територия е сравнително скромна, а
и нейното административно-
териториално деление е различно.
Задачата на местните държавни
архиви от създаването им до сега е
да осигуряват издирването,
приемането за съхранение,
опазването и използването на
архивните фондове и документи,
които са възникнали в резултат от
дейността на институции или лица с
местно, регионално значение,
независимо от времето и начина на
създаване на документите. С
посоченото по-горе Постановление
на МС от 30. 12. 1992 г. се премахва
предишната финансова и
материално-техническа зависимост
на тази категория архиви от
местните общински управи. Сега
вече всички въпроси на
провинциалните архиви, а не само
организационно-методическите,
както беше по-рано, се решават
пряко от Главното управление на
архивите.В архивната мрежа, но без
да са административно подчинени на
ГУА при МС, се включват и още 10
ведомствени архива с постоянен
състав на документите —
Ръкописно-документалният център
към Народната библиотека «Св. св.
Кирил и Методий» в София (РДЦ
при НБКМ); Научният архив на
Българската академия на науките
(НА БАН); Архивът на
Министерството на отбраната;
Архивът на Министерството на
вътрешните работи; Архивът на
Министерството на външните
работи; на Българската национална
филмотека; на Националната
фотографска агенция; Архивът на
Българската национална телевизия;
Архивът на Българското радио —
Златният фонд; Архивът на Главното
управление по геодезия и
картография.Непосредствено след
създаването на държавните архиви в
началото на 50–те години не се е
предвиждало запазването на
архивните сбирки, притежание на
Народната библиотека в София. По-
късно обаче тези сбирки, обединени
в посочения Ръкописно-
документален център, получават
статут на ведомствен архив, който
традиционно продължава да
издирва, събира, осигурява
опазването и предоставя за
използване документите с
национално значение, създадени в
периода преди Освобождението
(1878 г.).През 60–те години статут
на ведомствен архив с постоянен
състав на документите придобива и
Научният архив на Българската
академия на науките, който е
профилиран като архив за
документите на самата академия,
независимо от времето на тяхното
създаване, а също и за личните
документи и фондове на българските
учени, членове на БАН или на
основна работа в нейните звена.
Въпреки че ведомствените архиви с
постоянен състав на документите са
относително отделна категория от
държавните архиви, те също са
държавни институции —
финансират се от държавния бюджет
чрез съответните ведомства, имат
статут на органи за управление на
ДАФ и т. н. Методически
ведомствените архиви са задължени
да съобразяват дейността си с
общоприетите у нас методически
изисквания и нормативи в областта
на архивното дело, които се
разработват и утвърждават от името
на ГУА.В текста на Закона за
Държавния архивен фонд,
обнародван в ДВ, бр. 12 от 1993 г.,
ведомствените архиви не са изрично
упоменати като «органи за
управление на ДАФ», както Главно
управление на архивите при МС,
Централния държавен архив и
държавните архиви. По силата на все
още действащия Правилник за
прилагане на Закона за ДАФ от 1989
г. тези архиви обаче са приравнени
към категорията на държавните
архиви по отношение на правата и
задълженията си във връзка с ДАФ.
Очевидно, ведомствените архиви с
постоянен състав на документите
имат своето място и значение в
националната архивна мрежа. Още
повече, че дори и в исторически
аспект те са започнали да се
формират у нас значително по-рано
от държавните архиви и имат
собствен принос за опазването на
националното ни документално
наследство, както и за развитието на
българското архивно дело и
архивистика като наука.
От 1946 г. започва организирането и
на архивите на Българската
комунистическа партия —
Централният партиен архив при ЦК
на БКП, а впоследствие и на
местните партийни архиви. До 1992
г. тези архиви, както е известно,
имат напълно автономен статут
спрямо другите категории архивни
учреждения — държавни или
ведомствени с постоянен състав на
документите. Сега вече бившите
партийни архиви в своята цялост са
предадени за по-нататъшно
съхранение и използване под
контрола на ГУА и държавните
архиви.*Следователно, започналата
да се изгражда от 50–те години
насам национална архивна мрежа в
организационно отношение е една
централизирана държавно-
административна система. Налага се
да поясня още веднъж, че този модел
има своите аналози и в някои други
страни с дълголетни традиции в
развитието на модерното архивно
дело (Франция, Англия, Русия и т.
н.), както и опоненти, които са
привърженици на федеративния
принцип в организацията на
архивите (САЩ, Швейцария,
отчасти Германия и т. н.).
Специално българският архивен
модел първоначално, както
отбелязах, е бил силно повлиян от
тогавашния «съветски модел»,
претендиращ за пълна
централизация на архивното дело.
При това този модел беше
противопоставян на останалите
възможности и варианти като най-
значителното постижение в
досегашното развитие на архивното
дело.Централизираната архивна
система се характеризира не само с
наличието на Държавния архивен
фонд на страната ни, но и с
йерархично свързаните и
профилирани органи за управление
на ДАФ, определени от съответните
законодателни и административни
актове. Това са споменатите по-горе
архивни учреждения (държавни и
ведомствени с постоянен състав на
документите), начело с Главно
управление на архивите при
Министерския съвет, което е
оторизирано да провежда и
осигурява единната държавна
политика в областта на архивното
дело. Профилирането на
българските архиви е в зависимост
от възприетите признаци за
класификация на документите в
рамките на Държавния архивен фонд
— делението на архивните
документи и фондове по
исторически епохи, по комплекси с
национално или местно значение, по
отделни отрасли на държавната и
обществената дейност, както и
според начина и мястото на
създаване на документите. Самото
разпределяне на документите по
съответните архиви се извършва,
като се съблюдава общоприетият
принцип за недробимост на
архивните фондове и техните
комплекси.
Архивният фонд като исторически
възникнала сбирка от документи във
връзка с дейността на отделни
институции или лица е основната
отчетна и класификационна единица
в архивните учреждения.
Наличността на Държавния архивен
фонд се отчита съответно по брой
архивни фондове. Към края на 1994
г. са заведени на отчет в Главно
управление на архивите общо около
58 000 архивни фонда, намиращи се

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.

Българското архивно дело

Пищов, подходящ за студенти в направление История, в частност дисциплина - Архивистика...
Изпратен от:
Gergana Angelova
на 2014-04-06
Добавен в:
Пищови
по Архивистика
Статистика:
24 сваляния
виж още
Материалът се намира в следните категории:
Пищови по Архивистика за Студенти несваляни с 6 страници Други от Ученици
 
Подобни материали
 

Изграждане на национална архивна система. Специализирано архивно законодателство

28 авг 2009
·
147
·
2
·
686
·
178
·
1

След Втората световна война постепенно се развива и даже се закрепя законодателно една прекалена и всеобхватна, тоталитарна по характера си грижа към наследените от ми¬на¬лото и към създаваните в съвременността документални масиви....
 

Българското архивно дело

Материал № 1088543, от 06 апр 2014
Свален: 24 пъти
Прегледан: 53 пъти
Предмет: Архивистика
Тип: Пищов
Брой страници: 6
Брой думи: 4,678
Брой символи: 30,075

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Българското архивно дело "?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Последно видяха материала
Сродни търсения