Анализ на произведението "Приказка за
стълбата" от Христо Смирненски
"На горе по стълбата, която
води надолу"
"Приказка за стълбата" е едно от последните
произведения на Христо Смирненски, което той създава
в края на живота си. Въпреки младостта си поетът има
достатъчно поводи за размисъл върху живота и
отношенията между хората, което го подтиква да напише
своето забележително произведение. То е сатирично и
би могло да бъде определено като фейлетон, но в
същото време е и поучително, което ни дава основание
да го наречем притча.
Творбата е актуална и днес, тъй като вложените в нея
идеи и послания не са се променили и изчерпали с
времето. Творческият замисъл на Смирненски е да
внуши на читателя, че колкото и да е чиста една душа тя
винаги може да бъде изкушена и тласната към
предателство, заблудена и подведена да измени на
идеите си. Предателството-волно или неволно си остава
едно от най-големите изпитания и падения на човешката
природа. Човек трябва много добре да премисли какво
може да жертва и какво не в името на идеите и целите,
които си е поставил, независимо колко благородни и
велики са те.
Главният герой в "Приказка за стълбата" е момък,
който сам се представя с думите: "Аз съм плебей по
рождение и всички дрипльовци са ми братя". Той е
изпълнен с гняв към причинителите на неговите и на
онеправданите му братя страдания. Затова гори от
желание да потърси възмездие от виновниците.
Младежът се счита за изразител на общата ненавист и
гняв и предводотел на много-бройните "сиви тълпи на
мизерията". Колкото по-силно е тяхното негодуване и
яростни викове, толкова повече нараства гневът и
желанието за разправа на момъка приел ролята на
техен трибун. В стремежа си на всяка цена да постигне
отмъщението той става безкрайно уязвим и готов да се
поддаде на всякакви изкушения и компромиси. Това е
може би главната причина да приеме облога с Дявола.
Младият човек е повече от уверен, че това е
единственият начин да постигне своята справедлива
кауза и да получи възможност да се изкачи по стълбата
на живота. Ако стигне до върха й , би могъл да
осъществи своето отмъщение и да върне на нещастните
си братя по съдба отнетото им щастие и право на
достоен живот.
Разбирайки, че юношата ще бъде "лесна жертва" на
съблазните му, защото е готов, чистосърдечно и
всеотдайно да помогне на страдащите, Дяволът започва
своята коварна и хитра игра. Отначало започва
предпазливо, отнемайки му неща без които човек все пак
може да съществува. Първо иска да му отнеме слуха.
Момчето се съгласява, за да не чува "никога нищо". Но
Дяволът всъщност само подменя неговия слух. С него
момъкът вече не чува стенанията на своите братя, а
техния вечен и безгрижен смях. Той постепенно се
успокоява, тъй като му се струва, че надаващите
дотогава "яростни викове" тълпи изведнъж запяват
"весело и безгрижно". Гневът, жаждата за отмъщение и
наивната мисъл, че по този начин помага на ближните
си, ангажират до такава степен разума на младежа, че
той не осъзнава какво всъщност става с него. Той бърза
да се изкачи на върха на стълбата и продал вече слуха
си, трябва да се лиши и от очите си, макар, че няма да
може да вижда "нито своите братя и сестри, нито тия, на
които отивам да отмъстя". В преследване на
първоначалните си възгледи и идеи за пренареждане на
несправедливо уредения свят той е до такава степен
заслепен, че се решава и на тази жертва. Но не
соъзнава, че по този начин целта му все повече се
отдалечава и той предава бързо и лесно хората, за
които уж е тръгнал да омъщава.
С всяко ново стъпало нагоре по стълбата на живота
"откупът'', който иска Дяволът, става все по-голям и все
по-ограбващ същността на младежа. Преминал и
поредните три стъпала юношата се учудва: " А вместо
кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!..."
Интересен е начинът, по който злият демон погубва
душата му. Той не я взема цялата наведнъж, а я
разпокъсва парче по парче, оставяйки убеждението у
своята жертва, че прави всичко в името на Доброто.
Последната цена обаче, която момъкът трябва да плати
е най-висока - той трябва да даде двоен откуп - да
продаде на Дявола сърцето и паметта си, за да
продължи към върха на стълбата, където трябва да се
разправи с виновниците за страданията на своите бедни
и нещастни събратя. Какво е обаче човекът, останал без
сърце и памет? Ако той не може да изпитва чувства и
ако не може да съхрани скъпи и красиви спомени от
живота си, то какъв човек ще бъде тогава! Гневът, който
момъкът носи в сърцето си и мисълта за отмъщението
спрямо злодеите все още не са напълно притъпени:
"Сърцето ми? Не! Това е много жестоко!". Вътрешният
глас му подсказва да не се поддава на Дявола: "Но аз
ще бъда най-нещастният. Ти ми вземаш всичко
човешко." Жестоко или не, но и тук злият гений отново
успява да погуби още една душа, при това служейки си с
нейните стремежи и разбирания за справедливост.
В крайа сметка юношата стига там където иска - до
върха на стълбата разделяща принцовете от
дрипльовците, но давайки най-ценното от себе си и
1
88
5
