Янко Иванов
преподава по Философия
в град Търговище
Големина на текста:
"Като видях, че в самото положение: аз мисля, следователно аз съществувам, няма абсолютно нищо друго, което
да ме уверява, че казвам истината, освен съвсем ясното съзнание, че, за да мисля, аз трябва да съществувам, реших, че
мога да приема за общо правило следното: всички неща, които схващаме извънредно ясно и отчетливо, са истинни, но
че има само известна трудност да различим добре кои именно от тях схващаме отчетливо."
Р. Декарт,
Разсъждения за метода..., ч. 4
Сънят на един философ. Методическото съмнение. Мисля, следователно съм. Двете субстанции. Смъртта на един
философ.
Декарт е роден през 1596 в Ла Е, Централна Франция, в семейството на Жоашен Декарт, юрист с дребна
благородническа титла, притежаващ земи в Шателро в хугенотската област Поату. Майката на Рене Декарт умира
през 1597 и, след като баща му се жени повторно в Рен, той е отгледан в Ла Е от баба си по майчина линия. През 1606
е изпратен в йезуитския колеж в Ла Флеш, основан две години по-рано от крал Анри IV. През 1616 той завършва
право в Университета в Поатие, по това време хугенотски център, противопоставящ се на крал Луи XIII.
Бащата на Рене Декарт се надява той да продължи кариерата му в съдебната система, но за това е необходимо да
навърши 27 години. През 1618 Декарт заминава за Бреда, Нидерландия, за да изучава математика и военно
строителство в армията на принц Морис Насауски. Там той се запознава с физика Исак Бейкман, на когото посвещава
един кратък трактат за музиката, Musicae Compendium.
През 1619 Декарт заминава за Германия и през следващите години пътува из Европа и прекарва дълго време в Париж.
Поради засилването на Контрареформацията във Франция, той заминава отново за Нидерландия малко след падането
на последната хугенотска крепост Ла Рошел през 1628. Декарт остава в Нидерландия до 1649, като често сменя
местожителството си. През този период той пише основната част от своите произведения.
През втората половина на 40-те години Рене Декарт пътува на няколко пъти до Франция. През 1649 заминава за
Швеция по покана на кралица Кристина и умира там от пневмония в началото на 1650. Тъй като е католик, той е
погребан в гробище за некръстени деца. По-късно останките му са преместени в Париж, а по време на Френската
революция - в Пантеона.
С Рене Декарт започва философията на Новото време. Ако вярваме на самия Декарт, всичко се случило на 10 срещу
11 ноември, 1619 година, в града Улм, където бил на бивак след сраженията от Тридесетгодишната война. Уморен от
походи, отпуснат в една топла стая, нему се присънили три съня: в първите два се редували кошмари; Декарт сметнал,
че това е дело на зъл дух, който искал да го отклони от обещанието, което дал на приятеля си Исак Бекман,
математик, медик и физик, с когото се бил запознал точно преди година, пак на 10 ноември в холандския град Бреда.
Обещанието било следното: да сложи в ред механиката и геометрията, щом се задържи повече време на едно място;
то било дадено по повод на една решена от Декарт задача, за която Бекман не намирал отговор и след като го
получил, заклел Декарт да не изоставя способностите си.
В третия сън му се явила маса, на която лежал дебел речник до сборник латински стихове: един от тях, а именно
единственият, запомнен от сънуващия, звучал така "Quod vitae sectabor iter?" или по нашему "Какъв
път ще следваш в живота?". Декарт сметнал, че речникът символизирал целостта на знанието, а стихът -
настойчиво питане на висшата сила, която искала отговор; и отговорът бил даден в едно тръгнало от тук нататък
творчество, чиито теми, решения и проблеми се отнасят наистина към целостта на знанието, а сред всичко това стои
класическото cogito, ergo sum, мисля, следователно съм.
Методическото съмнение
Метод идва от гр. metodos, "път, начин на търсене, изследване": изследователския път на Декарт, започнал
със съня, но и с отличната му подготовка в корпуса на тогавашното знание, има една сама по себе си тривиална цел -
да постигне очевидност, самодоказуемост, достоверност в такова положение, от което да могат да се изведат истинни
положения за всички неща, влезли в обсега на знанието т.е. да се намери онази опорна точка, чиято сигурност ще е
условие да се "повдигне" масива на знанието до несъмнеността. Разбира се, след делото на Декарт е лесно
да кажем, че такова изискване е тривиално; но си струва да си представим тогавашното време, белязано от все още
силна църква, от постоянни войни, от пръснато в манастирски библиотеки знание, за да оценим Декартовата задача, а
и решението й, получено от едно радикално съмнение във всичко.
Последователно Декарт се усъмнява в сетивата; след това във външния свят; по-нататък в придобитото знание; дори в
себе си, почти по примера на древния китайски философ, който веднъж сънувал, че е пеперуда, а след това като се
събудил, се попитал, дали въпросната пеперуда понякога не сънува, че е човек. Единственото, в което не могъл да си
спомни, оставало самото съмнение: отличителната форма на мисленето, самообосноваващият се факт, за чието битие
не е нужно съществуването на нещо друго. А това е вече определение за субстанция, за опора на нещата, за
несъмненост.
"Мисля, следователно съм субстанция мислене" е отговорът на въпроса за най-достоверното положение,
чиято непоколебимост дори и от най-екстравагантните допускания го утвърждава за първи принцип на знанието.
Наличието на такъв несъмнен факт вече става безусловно "условие" за достоверно разгръщане на
познанието според други, тръгващи от тук пътища, т.е. методи. За Декарт те могат да се опишат като изисквания към
всяко знание, макар той да твърди, че са си негови, лични, както впрочем е и само негово съмнението. (Впрочем,
буквално възприето и онтологизирано, положението "мисля, следователно съм" може да е извор
единствено на солипсистка достоверност, на тази, според която "само аз съм": все пак нещо недопустимо
за Декарт и присъстващо единствено в "езиковите възможности", следващи от израза. В по-новите времена
1
това е особено експлоатирана възможност, бъркана с действителност - вж. напр. Витгенщайн, ала приемането й
натрапва на Декарт възгледи, които той просто не е могъл да има - ако не поради религиозни, то поне поради чисто
научни причини: науката, пък и религията са все още "общо дело" на хора пред лицето на една несъмнена
обективност.) На пръв поглед изискванията са обичайни, но още веднъж следва да се напомни, че е така за нас и то
благодарение тъкмо на Декарт, който след тях открива пътя на рационализма, на изследването, което приема
разумната постижимост на съществуващото по веднъж за винаги установени в мисленето правила; става въпрос за
мисловни аксиоми, другото име на прословутите Декартови правила за ръководство на ума. Те имат следния вид:
Първо — да не приемам за вярно нищо, което да не ми е известно с очевидност, че то е такова, т.е. да избягвам стара-
телно привързаността и предубедеността и да включвам в съжденията си само това, което би ми се представило на
ума ми така ясно и отчетливо, че да нямам никакъв повод да го поставям под съмнение.
Второ — да разделям всяка една от проучваните трудности на толкова части, на колкото е възможно и необходимо, за
да ги разреша по-добре.
Трето — да спазвам винаги реда в мислите си, като започвам от най-простите и най-лесните за познаване предмети, за
да се изкача малко по малко като по стъпала до познанието на най-сложните, и като приемам, че има ред дори и
между ония, които естествено не се предхождат един друг.
И последното, четвърто — да правя навсякъде толкова пълни изброявания и толкова общи прегледи, че да бъда
уверен, че нищо не съм пропуснал.
И тази поредност от правила е такава, защото, пише Декарт, се задоволява от увереността, че с нея разумът се ползва
ако не съвършено, то поне по най-добрия начин, като доказателство за това е и най-непротиворечивата наука - ма-
тематиката. Нейната пределна рационалност, изчистена от сетивност и материя, е идеал за научност. А след като вече
има осъществен такъв познавателен идеал, задачата да се изпробва в метафизиката е напълно смислена, но не като се
математизира напр. философията, а като се открие онази област от достоверности, която прави възможно да изпъква
непротиворечивото, несъмнено знание. Защото за Декарт, ако математиката е наука, то нейната научност не може да
бъде по-голяма от тази на другите, а само е осъществена като такава благодарение на интуитивното използване на
универсален метод в една все пак частна област. Значи задачата е в това: да се обоснове изобщо възможноста на
научното знание чрез самото него и произведените от него понятия, закони, предмети, т.е. да се навлезе в областта на
безусловното. На езика на Декарт това значи да се намери субстанцията на знанието. Разбира се, тя е мислене. Но
освен че се отнася към самото себе си, мисленето има работа и с външен свят, който сякаш го ограничава; мисленето
все някога опира до граници, които следва да прескочи, ала не за да стане друго, и за да познае другото. Тази
драматична дилема има за времето на Декарт и друг израз: как мисловно изчислените траектории на движението на
един снаряд преминават през реални крепостни стени и убиват реални хора; за нас това е проблемът на прехода от
теория в практика.
Двете субстанции: мислене и протяжност
Намерил несъмнената изходна точка, Декарт се отправя към изясняването на поредица видимости, интуитивно даде-
ни ясни и отчетливи неща, в които по-преди се е съмнявал. Методическото съмнение започва да работи като
догматичен конструкт, започва да се изявява некритично. От тук тръгва и една любима за философите аргументация -
приетото за достоверно не може да има случаен произход. Поне при Декарт на това се основава т.нар. онтологическо
доказателство за битието на Бога, а именно - представа за висше съвършенство не може да изключи и съществуването
му (защото тогава не би било висше); но този тип онтологизация се провежда от Декарт не само към Бога. Преди него
той се изпробва върху идеите, които имаме в мисленето. Редени по степен на яснота и отчетливост, някои от тях са
по-близо до несъмнеността и са дори самата несъмненост: тях Декарт ги нарича "вродени", но не в смисъл,
че ги имаме актуално още с раждането си, а че те присъстват като условие за всяко мислене и могат да бъдат
"събудени" до достоверността си; характерни за всяко мислене, те стават негови факти едва след изказ-
ването им или постигането им тъкмо като интуитивно ясни, а че това може да стори и друг, не е от значение: те
просто "просветват" и оттук нататък действат като "очевидни истини". Такива идеи са тези на
математиката, законите на науката, идеята за Бог. Това, че някой не ги признава за ясни и отчетливи, все още не
значи, че той не ги разбира, защото самото им отричане е вече някаква отчетливост, макар и смътна. Тя се родее със
смътността на представата за външен свят, давана ни от сетивата и ето защо Декарт, когато отвръща на адептите на
външността, ги нарича "о, тяло, ти не разбираш и т.н. ...", т.е. неразбиращият е в плен на неяснотата,
идваща не само от объркани мисли (това би било фантазма), а от свободната му воля и обвързаността му се онази
друга, ограничаваща мисленето субстанция.
Погледнато критично, ние бихме могли да кажем, че самата представа за две субстанции е противоречива, доколкото
тъкмо в съсъществуването им се съопределят, нарушавайки така дефинитивността, че субстанция е това, което не се
нуждае от друго, за да съществува; бихме могли да кажем, че проведен докрай, Декартовият метод би следвало да се
спре само на субстанцията мислене и нейните модалности -желание, съмнение, воля, харесване и пр. Но ходът, който
той предприема и който би ни изглеждал нелогичен, е напълно оправдан от логиката на рационализма, обвързал се с
мисловното съвършенство, според което не може да се допусне, че ясни и отчетливи представи нямат и съществуване,
т.е. най-висша степен на битие, която не е човешка. И тъкмо вродената идея за Бог спасява света от пропадането му
във фантазията: именно тази идея е гаранция, че висшето същество, дефинирано също и като Творец на видими и
невидими неща, не би проявило зла воля да ни лъже и да ни представя някакъв световен ред или природен закон само
2
като изглеждащ такъв, за да изпитва вярата ни. Бог, като ортодоксален картезианец (латинското име на Декарт е
Картезиус и оттам - -картезианство като синоним на рационализъм), реди света по разбираем начин; че този
разбираем начин е такъв единствено за него, имайки пред вид вечността му, все още не е основание да се отрече и
приблизителното човешко разбиране на външния свят.
Последният се представя като протяжност или тела, някои, от които са ни подобни, други - сродни, трети - неоду-
шевени, но всички са разбираеми, поставими на едно предопределено място, което е мисловно постижимо и словесно
изказуемо. Постигнато и изказано, то може да стане факт на всяко съзнание, което актуално никога не би се насочило
към него и не би имало сетивна възможност да възприема "точно тази протяжност", както и това, че
никога не е и "това тяло".
Характеристиката на телесността се крие според Декарт най-вече в безсъзнателното присъствие в пространството; в
инстинктивното, автоматично действие по силата на природни закони, които протичат сляпо за извършителите им.
Телесната субстанция е лишена от т.нар. "двойна интенционалност" (двойна насоченост) на мисленето:
ако последното знае към какво и как е насочено, протяжността, както говори и името, само се "простира",
заема място, но някак без цел; целта се задава от мисленето и доколкото то е символ на присъствието на висшето - в
последна сметка от Бог.
Следовниците на Декарт, подозирайки възможността за критики, които биха се отправили, просто признават, че ако
има субстанция, т.е. съществуване с най-висша степен на битие, то това е именно божествената, разкриваща ни се в
два атрибута, както смята Спиноза, или гарантираща връзка между мислене и протяжност, както твърди Малбранш. А
критики Декарт е получавал много - било в писма, било в трактати, било в лекции на ревниви теолози, усещащи неор-
тодоксалните изводи, които биха могли да се направят от картезианските съмнително-догматични очевидности.
Класикът на рационализма отвръщал на писмата, отговарял на трактатите с подробни обяснения, а от теолозите
просто бягал: все пак живеел във време, когато съдът над Галилей бил нещо естествено. За Декарт, обаче, бил
неестествен отказът от приетите за достоверни положения и за да избегне съдбата на Галилей, се заселил в Холандия,
воювал - така бил най-добре защитен, заобикалял Париж, чийто философски факултет тогава се славел с
мракобесието си, за да се намери най-накрая в Швеция, смятайки, че там, в двора на поканилата го кралица Кристина,
ще намери не само спокойствие, но и височайша сила, която би въвела - за благото на човечеството - разумни
принципи в управлението. Намерил, обаче, смъртта си. Тя в някакъв смисъл е символична : още със смъртта на
Декарт, първият философ на Новото време, сякаш се сложил белега, по който може да се познае както теоретичното
себеотрицание, така и случайното му пребиваване в света на практиката. Защото станало така:
Н.В. кралица Кристина искала да има в двора си светилата на мисълта; поканила и Декарт. Приела го още първия ден,
когато той стъпил на шведска земя. По време на аудиенцията не станало дума за философия, както и за наука. Декарт
се надявал, че това ще стане малко по-късно, когато отмине суетата на приемите. И станало, но след четири месеца,
през които философът, който смятал, че да се мисли добре е нужно покрай другото и топла стая, добро вино и лека
храна (напр. яребици в масло), изпитвал прелестите на шведската зима; изпитал и прищявката на Н.В. Кристина,
която назначила нова среща с философа и то в пет сутринта, защото, знае се, техни величества мислят най-добре в
такъв един час. Не знаем каква е била дневната температура между 6 и 7 февруари 1650 г. в Стокхолм: знаем само, че
по пътя към двореца Декарт простинал и крехките му дробове не издържали повече от четири дни: на 11.02. той
починал. Н.В. Кристина, очевидно обичаща науката, му устроила тържествено погребение.
Декарт оставил следните трудове: Правила за ръководство на ума; Светът, или трактат за светлината; Разсъждение за
метода; Размишления върху първата философия; Начала на философията; Страстите на душата; Компендиум по
музика; Диоптрика, Метеори, Геометрия и мн.др.
Роден е на 31.3.1596 в Ла Е, Франция, пров. Турен в аристократично-чиновническо семейство; останал сирак на една
година и бил възпитаван от баба си, а след това - в йезуитския колеж в Ла Флеш, където, според самия него, най-
добре можела да се учи философията; в колежа се учело и латински, старогръцки, история, поезия, реторика и геомет-
рия. Философията се изучавала постепенно, като най-напред била логиката (по Аристотел), след това - физика и
метафизика (пак по Аристотел, но и по св. Тома Аквински) и накрая - теология.
След колежа учил известно време в Поатие, в чийто университет се наблягало на медицината и правото (това следвал,
Декарт) и след завършването се записал доброволец в холандската армия, за да пътува из света, защото вече смятал,
че получените знания в колежа и университета не го били запознали именно със света. При това странстване из света
Декарт оставил такава следа, без която днес не можем да си го представим най-вече като единен свят.
Някой негови мисли:
· „Повечето книги са така написани, че след прочитането на няколко пасажа и разглеждането на няколко картинки,
вече знаеш цялата информация в тях. Всичко останало, което се съдържа в тези книги е само за запълване на
хартията.“
· „Всеки проблем, който разреша, става правило, което впоследствие ми помага да реша други проблеми.“
· „Математиката познава много изкусни изобретения, които могат да бъдат полезни както за задоволяване на
желаещите да се учат, така и за развитието на всички знания, облекчавайки труда на човека.“
· „Мисля, следователно съществувам.“
· „Няма нищо, което да е толкова отдалечено от нас, че да не можем да го достигнем, или пък да е така спотаено, че да
не можем да го открием…“
· „Умът е градина, в която волята е господар.“
3

Това е само предварителен преглед

За да разгледате всички страници от този документ натиснете тук.
КОМЕНТАРИ
(1-10 от 5)
dancikk написа на 14 окт 2008 ОТГОВОРИ
ученичка
pi6ete po celi stranici dokla и смислено
dancikk написа на 14 окт 2008 ОТГОВОРИ
ученичка
pi6ete po celi stranici dokla и смислено
cvetelinanikolova1988 написа на 11 мар 2008 ОТГОВОРИ
ученичка
яяяяяяяяяяяяяяяяяяя
jivak4eto написа на 24 яну 2008 ОТГОВОРИ
ученик
Простотиика си пада ама аиде!
nadito_sexy написа на 21 ное 2007 ОТГОВОРИ
ученичка
л;к
 
Домашни по темата на материала
Спешно за Понеделник-УТРЕ!!!
добавена от zeliha_eub 05.11.2017
0
11
Човека като разумно общество Рене Декарт
добавена от zlgato 17.04.2012
0
19
Подобни материали
 

Началата на философията

22 май 2009
·
123
·
4
·
423
·
239

Реферат-Началата на философията за курс Въведение във философията...
 

Аз знам,че нищо не знам

12 дек 2007
·
693
·
2
·
357
·
909
·
3

Всичко започва все някъде,макар и мнозина физици да не са съгласни с това!Хората обаче винаги са напипвали(смътно в повечето случаи) проблема с началото на нещата...
 

Смисъла на живота

25 май 2010
·
79
·
1
·
333
·
273
·
1

Смисъла на живота? Това е въпрос,който милиони хора по свeта си задават всеки ден. За какво сме родени,за какво живеем, за какво се борим?...
 

Въведение във философията

12 яну 2012
·
85
·
2
·
358
·
261

Гледните точки за философията: проста и разбираема за мислещия човек или до толкова трудна, че е безнадеждно човек да се занимава с нея. Философията за разлика от науката не стига до общовалидни резултати...
 

Езикът като терапия

09 юни 2006
·
460
·
2
·
707
·
107
·
1

Езикът е универсален инструмент. В ежедневието езикът задоволява нуждата от обмяна на информацията между хората. На едно друго ниво езикът може да бъде и средство за изразяване (изговаряне, споделяне) на емоции.
 
Онлайн тестове по Философия
Тест по философия за студенти 2-ри курс
междинен тест по Философия за Студенти от 2 курс
Тестът съдържа 20 затворени въпроса само с по един верен отговор. Предназначен е за студенти, изучаващи философия във 2-ри курс.
(Лесен)
20
53
1
27.08.2013
Тест по философия за 12-ти клас
изпитен тест по Философия за Ученици от 12 клас
Тест по философия за ученици от 12-ти клас. Съдържа 30 въпроса, всеки от които има само един верен отговор.
(Лесен)
30
59
1
3 мин
05.07.2013
» виж всички онлайн тестове по философия

Рене Декарт (1596 - 1650)

Материал № 101, от 18 фев 2006
Свален: 2,764 пъти
Прегледан: 401 пъти
Предмет: Философия
Тип: Доклад
Брой страници: 4
Брой думи: 1,777
Брой символи: 14,510

Потърси помощ за своята домашна:

Имаш домашна за "Рене Декарт (1596 - 1650)"?
Намери бързо решение, с помощтта на потребители на Pomagalo.com:

Намери частен учител

Наташа Басарова
преподава по Философия
в град Плевен
с опит от  19 години
53 3

Янко Иванов
преподава по Философия
в град Търговище
с опит от  5 години
17 3

виж още преподаватели...
Последно видяха материала
Сродни търсения